Проф. Христо Матанов: Историята винаги развихря човешка фантазия

zalezut-na-srednovekovna-bulgaria_cover-667x1024Интервю на колегата Андрей Велчев специално за читателите на Luboslovie.bg с проф. дин Христо Матанов и неговата нова книга. Проф. Матанов е български историк, роден на 5 юли 1952 г. Завършва специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където понастоящем е преподавател в катедрата по „История на Византия и балканските народи“. Специализирал е в Гърция, САЩ, Германия. Автор е на 14 книги, множество учебници и статии, публикувани в България и чужбина.

В последната си книга „Залезът на Средновековна България“, един от най-известните български историци, описва края на Второто българско царство.

Разкажете за поводът за появата на книгата, който винаги е един от първите въпроси?

Поводът, вероятно това е дългото занимание с тази проблематика. Не е тайна за тези, които познават общо взето какво съм писал, че от доста време се занимавам с този период, с периодът на Османското нашествие. И понеже, в края на краищата, в последните години осъзнах, че това е най-неизследваният период в българското средновековие, реших, така да се каже, да изложа моите дългогодишни наблюдения в една книжка, която по моите виждания не е много дебела. И второто което реших, реших, че да се пише за т.нар. „академична общност“ в строгия смисъл, няма особен резон, тъй като четат 8-10 души. Поради което реших да не слагам бележки под линия, а литературата която съм ползвал да я сложа отзад, така че книгата да бъде по-четивна и да не е насочена само към т.нар. „академична общност“.

Да прихване и хората, които имат общи исторически интереси, така да разбирам?

Ами да, може и така да се каже, да, точно така. Общи исторически интереси, мен ми се струва, че интересът към историята е един – той се поделя вероятно. Но хората които имат същностен интерес към науката, се интересуват от всички исторически феномени, стига те да не са много традиционно поднесени и да не са прекалено много разработвани. В случая мисля, че нито едното, нито другото е така, в случая с тази книга. Така, че с известно спокойствие очаквам присъдата на читателите, с едно извинение, разбира се към тях, което отчасти не е моя вина. Книгата има някои технически грешки, които мен лично ме дразнят, това най-вероятно е пропуск на редакторът, т.к.

Според вас помага ли типът предаване като История.бг за популяризирането на историята като наука и затова все пак хората, които имат желание да научат нещо за миналото, да го придобият?

 

freeimage

Да, да, разбира се, че помага, в това нямам никакво съмнение. Сега, имам известни колебания относно форматът в който се провежда предаването или по-точно, участието на очевидци. Които по някой път, това, разбира се, е субективно мнение, по някой път не умеят да поведат аудиторията в по-елементарни стъпки. Значи, те започват от много високо ниво, спорят като за професионалисти и по някой път не осъзнават, че ги разбират много малка част от тези които слушат. Тези които знаят, разбира се, за тях е полезно. Но такива предавания трябва да се правят, дори аз мисля, че телевизията е малко в дълг. При положение, че българинът има традиционен интерес към историята, трябва да се правят исторически филми от типа на тези, които излъчва Viasat History в ВВС. Разбира се, затова са нужни много пари, но и аудиторията която ги гледа ще бъде още по-голяма.

Защо започвате с Алберт Камю, макар че сте го обяснил?

Първо, един любим автор от младостта, който не мога да забравя, не мога да забравя в никой случай. След това, ми се струва, че периодът, за който става въпрос е /…/ гранична ситуация за българите като общност, а това е основно понятие в литературната философия на екзистенциализма. Плюс това, самите внушения, които Камю прави в своят роман „Чумата“, вярно, те се отнасят към други епохи, но това е алюзия към катаклизмът, към историческия катаклизъм. Независимо, дали се отнася към нашествието на нацистка Германия или нашествието на османските турци, аз го схващам като обща философска основа. И затова реших, че чумата в Тангер, в Северен Алжир, така, е една далечна алюзия към османското нашествие към българските земи, затова започнах с нея и завърших с нея.

Продължава ли историята все пак да прилича на биография на революционен деец и…

Историята на империите, правя тази уговорка. Да, в това съм абсолютно убеден и ще ви кажа защо. Значи, има един стереотип, по който се изграждат митологиите на империите и митологиите за ранните години на видните личности, в нашият случай, нали, по-скоро революционерите. Във всички тях се търси някаква изключителност, някаква ранна изключителност, която не е задължително да съществува. Сега, не давам такива екстрени примери като Ким Ир Сен, който на 11г. подготвял революция. Но да кажем, отворете биографиите на който и да е от нашите велики личности от 19-20в. и ще видите, че те почват, нали – семейството било революционно, баба му пеела, майка му еди-какво си, баща му бил хайдутин или революционер, нещо такова. Давам това сравнение, понеже се докоснах до митологията около ранната османска империя и тя много прилича на такова…Там всичко търси някаква изключителност в едно малко мюсюлманско княжество в Мала Азия, в което няма такава изключителност, може би единствено географското положение. Но около тази идея за изключителните качества, се изгражда цяла имперска митология. За историкът е ясно, че империята може да възникне не непременно от нещо изключително, а от стечение на обстоятелствата в по-късен период. И това се опитвам и да покажа тука.

Ще успее ли „Залезът на средновековна България“, вашата нова книга, да възбуди и развихри човешката фантазия?

Историята винаги развихря човешка фантазия и в това не виждам нищо лошо. Но, ако фантазията се основава не на чистото мислене върху исторически явления и събития, а мислене върху информация, аз така го виждам. Без фантазия не може, в това съм убеден, дори един авиоконструктор беше казал, че първоначално самолетът му се явява като фантастично творение, което той рисува и после започва да изчислява. Та историята е горе долу така, но аз съм казал – историкът не е човека, който седне и мисли върху миналото, това е човека, който мисли върху миналото, след като е проучил някакъв обем от информация. И в този смисъл, въз основа на тази информация, ако тя не се нарушава, фантазията може да работи колкото си иска. Противното е фантасмагория, за съжаление и тя има място в нашата действителност, но какво да се прави?

Може ли да се прави аналогия на ежедневието, в което живеем в 21в. с това, че ако бяхме взели пример от миналото и от средновековието, някои събития бихме могли да ги избегнем?

Значи, върху това много се говорило, Хегел е казал, че единственото, което историята учи е, че от нея нищо не се учи. Разбира се, аналогии много. Дори в тези, които са стигнали до последните страници, където обсъждам кои са причините за, в края на краищата това нещо. Аз изтъквам, че една от причините е демографският дисбаланс който се създава, между Азия и Европа, и Балканите, дисбаланс, който е решително в полза на ислямският свят откъм Мала Азия. И приблизително същото нещо наблюдаваме и сега, стига да сме акумулирали в себе си достатъчно поука от миналото за да не допуснем този бент да се скъса, нали, да се осъществи тази историко-демографска осмоза. Тогава ние сме пак на топа на устата, така както сме били и в средата на 14в. Така, че аналогии има, за съжаление човекът много е погълнат от ежедневието, все си смята, че той и неговата епоха са уникални, че той не може да бъде повторен, нито епохата може да бъде повторена. Може би е така, аз все пак съм почитател така, в известен смисъл, на хегелианството, може да стане повторение. Дали в мислите, дали в реалността – вече зависи на каква основа, дали възходяща, дали низходяща или равнопоставена.

Вие сте преподавал на вашите студенти и неведнъж сте казвал, че междуособните войни са унищожили не една и две империи, какво не са успели да унищожат все пак?

Междуособните войни унищожават държавността, те не унищожават наследството което тези цивилизации оставят. Ето, ще ви дам един много елементарен пример – Римската империя – тя е унищожена действително от комбинация вътрешни междуособици, социални противоречия, външни нашествия. Но, ако Римската империя сега я няма, защото е унищожена, римското наследство е във всяко отношение много силно.Вземете правото, частното право, вземете идеята за пътна система, вземете бетонът – без него можете ли да си представите нашата цивилизация, то е римско изобретение. Така, че междуособиците унищожават организацията, те не унищожават духът и неговите постижения, така бих казал.

Без да издаваме книгата, защо става така?

Кое? Това е заглавието на последният параграф, значи, в него обсъждам много предъвкваният въпрос за причините за това, българските държави, защото те са повече, да рухнат и се опитвам малко да изляза от традиционната схема. Там застъпвам две основни неща – първото го казах, това е резултат от демографски дисбаланс, който християнският свят не успява да овладее по много причини. И второ, това е резултат от традиционния за периодът сблъсък между номадско общество, и уседнало земеделско общество, като българите са второто и другите техни съседи са второто. И в този сблъсък номадският елемент както винаги побеждава, а вече защо тази номадска сила се оказва толкова трайна, това е всъщност голямото постижение на османските турци, не нищо друго. Това, че от номадско обединение успяват да изградят империя, която да владее толкова дълго нашият регион, както и много други региони в околния свят.

А османските владетели успели ли са да надскочат своето его и своите…

Не, не са успели, разбира се. Значи, вижте сега, аз неслучайно толкова дълго говоря за тази митология пуста, историческа митология. Тези филми, които се гледат сега са изградени върху изцяло митологични сюжети – нито Сюлейман, нито Роксолана, нито тяхното обкръжение първо се облича така, второ говори така, трето еди-какво си, еди-що си. Те, османските владетели, те са хора, които историческата наука в някои страни, особено в съседна Турция много ги идеализират. Те не са по-добри от всички останали, вкл. българските. Тяхното преимущество е това, че владеят една група хора, които са готови на всичко за да завладеят нови земи и това им дава т.к. ударна сила, която превъзхожда уседналият българо-балкански свят, християнски свят. Иначе и там има междуособици, и там има убийства, братоубийства и какво ли не още. И там има борба за надмощие, борба за власт, интриги и какво ли не още.

Вашето бъдещо завоевание, защото проф. Матанов никога не спира?

Моето бъдеще? Сега, що се отнася до книгите, аз не обичам много да говоря, но напоследък четох отново препрочетох Шекспировата „Буря“. И там открих един монолог, който си заслужава да бъде историографски описан, но това ще бъде въпрос на бъдеще. Засега си пожелавам само да съм жив и здрав, защото вече не съм в първа младост и творческият порив зависи от това, до голяма степен.

Според вас, като последен въпрос, има ли и корени на журналистиката в средновековието?

Да.

И някои от основните неща, колкото и да са се променили технологично, как са се запазили?

Абсолютно. Значи, ние това не винаги го осъзнаваме, защото хората, които се интересуват от история, поне в България, гледат да четат предимно исторически съчинения. Т.е. те четат съчинения от типа „Теофан Изповедник“, „Лъв Дякон“, „Никита Хониат“ и т.н., те не четат онези, които имат характер на памфлети или на както бихме се изразили, журналистически трактати. Примерно, веднага казвам един „Константин Багренородни“- това е пар екселанс, наръчник по политология, но в някои случаи то си е журналистически материал. Да не говорим за Кекавмен, който пък, така подобно на някои колеги, така, съвременни журналисти, се рови в ежедневието, което също е много интересно. Не говоря и за много други, които действително имат журналистически привкус в съчиненията. Въпросът е да излезем от този ограничителен кръг, че само историците дават сведения за миналото, което не е вярно. Понеже вероятно сме наследници на гърко-римската цивилизация, тоя гръцки модел, че Херодот и Тукидид са единствените източници на историческа информация, може би е остарял за нас. Така, че журналистика в средновековието, без да бъде наричана така, без да има средства за масово осведомяване, е оживяла, имало е такава. Сега, въпросът е, че тогава, понеже няма всичко това, с което сега разполагаме – няма печатници, няма компютри, няма уеб пространство, няма нищо – информацията се разпростира бавно и само тези, които умеят много да заинтересуват публиката се преписват и се разпространяват по-масово. Ето, примерно „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър, понеже много им е била интересна, тя се преписва и е известна в целият славянски свят, много преписи. Т.е. това е на практика един журналистически материал, в който той защитава нещо. И много други неща такива, така че има го, има го.

Трябва да четат нашите читатели историята?

Да четат за полза, а не за емоция аз бих казал, макар че на млади години без емоция не може. Когато аз бях млад, емоцията ме накара да уча история, с течение на годините виждам, че историята трябва да се чете с разум, а емоцията да остане някъде малко по-назад. Разбира се, това не означава, че разумът трябва да те кара да пишеш сиви и скучни съчинения, които никой няма да отвори. Винаги съм се стремял да пиша интересно и дано читателите оценят този мой стремеж. Поначало казвам, че те са истинските съдници, не съм аз. Аз мога да кажа, че съм гениален или, че съм прост, това няма особено значение, особено значение има какво ще кажат тези, които четат.

 

Коментирайте първи тази публикация на "Проф. Христо Матанов: Историята винаги развихря човешка фантазия"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*