На 1 декември си отиде легендата на българското кино – именитият български кинорежисьор –stoycho_chichkov. Създателят на 50 филма – документални, научнопопулярни, телевизионни, репортажни, рекламни, най-известен от които е документалната му лента за спортния път и успехите на Стефка Костадинова – “9-те крачки”.В памет на неговата личност и запомнящо се дело поднасяме на вниманието ви едно интервю с него от Елена Коцева:

Скъпи Колеги и приятели, съжалявам, че днешният ден започва с тъжна информация, но не всичко зависи от нас! Днес след продължително боледуване се разделихме с нашия колега Стойчо Шишков. Поклон пред паметта му!Роден е през 1940 г. във Варна, където баща му е офицер, но когато е на три години, семейството се мести в София. Голямата спънка, която ще го следва до 1989 г., е известна като “бележка за благонадеждност”. Тази бележка ще го спре да учи кинодраматургия в Москва.

Тя ще е и една от причините Шишков да бъде най-дългогодишният втори режисьор в киното ни – не му позволяват сам да режисира. Когато завършва образованието си в СУ, Стойчо Шишков започва работа в списание “Паралели”. През 1982 г. прави режисьорски дебют с авторската си новела “Малкият, дългият и момичето”. От тогава до сега той е заснел повече от 50 филма – документални, научнопопулярни, телевизионни, репортажни, рекламни. Всичките са напълно авторски. Един от най-известните е “9-те крачки” – документален за спортния път и успехите на Стефка Костадинова. Неотдавна бе премиерата на последния филм на Шишков “Народният дом на терора”.

Разтърсваща документална лента. Филм за мрачната карма на една софийска сграда – бившата Дирекция на милицията и полицията, жълтата сграда на столичния Лъвов мост. Филмът проследява 100-годишната история на сградата, наниз от имена, факти, документи, разкази и свидетелства, и хвърля светлина върху много забравени събития преди и след 9 септември.- Как ти дойде идеята за такъв филм и какво днес още може да се каже за онова отминало време?- Идеята за този филм тръгна от едно изследване на историка, с когото работя от много време, Ангел Филчев.

През годините сме пускали много проекти в националния филмов център, естествено, всички с подобна щекотлива тематика, но бяха спирани. У нас явно се е настанила трайно една неприкрита, но доста добре извършвана манипулация на историята ни. Това няма да ни доведе до нищо добро. Народ, който не знае историята си и изгуби паметта си – няма никакво бъдеще. Тази историческа сграда на Дирекция на полицията, която е 100-годишна, представлява интерес. Днес всеки може да я види на Лъвов мост в София, изолирана как стърчи грозно на площада там. Тя е много наситена с история, защото всички неща, които са преминавали в България, резонират в нея като ексцесии от най-различен вид.

И младите трябва да разберат кой, кога и какво е направил в полза или вреда на България, защото от там тръгват много неща, които резонират и сега. Филмът разказва историята на внушителната пететажна сграда на площад “Лъвов мост”, станала арена на много престъпления, жестоки инквизиции и убийства на българи от българи.- А понеже финансирането е най-големият проблем за изкуството днес, кой плати за този филм?- Имах късмета в художествената комисия към Националния филмов център да има наистина кинаджии, начело с проф. Вера Найденова, до нея Асен Георгиев, проф. Емилия Стоева, Слав Едрев, Стефан Белов… Добавихме и малко собствени пари. Очаквам огромен интерес към филма, но важното е да стигне до екраните у нас.

Защото е с проекция не само до миналото, а и най-вече до наши дни. Филмът трябва да се гледа, защото вцепенението, в което е изпаднало българското общество, борейки се всеки ден за оцеляване, прави невъзможно отношение към всяко културно или историческо събитие.

За обикновените хорица сериозните творения остават непознати, а филмът е от тях. Цели 25 години за българското документално кино тази завеса не е дръпната. На премиерата на филма в Дома на киното бомба да беше избухнала, нямаше да има такава реакция. Зрителите плачеха с глас по време и след прожекцията.- Телевизиите ще го излъчат ли?- Това е последващ етап. Дано. Филмът е направен модерно, по европейски технологично и е за хубав киноекран, за салон заради звука и картината. А това че поради бедност всеки пита – ама ще го дават ли по телевизията, не е добре. Е, да, може и така. Но се губи ефектът на филма.- Да върнем лентата и към други твои филми, които предизвикаха преди време доста шум и интерес, първо за “Футболните хамелеони”?- Филмът беше насочен привидно само към футболното насилие. В нашето кино знаеш, никой никого не уважава и затова той нямаше кой знае какво разпространение. Но “Футболните хамелеони” беше социален филм, за генезиса на това насилие. И не бива да го свеждаме до това, че дойде ли събота и неделя, било 500 или 5000 почват да вилнеят на стадиона, това са пълни глупости. Тези хора и през седмицата не са някакви кротки агънца, които си седят вкъщи, които са чиновници в своите служби, и видите ли, през уикенда “избиват тапата” на стадиона.

Става дума за лица, които продават наркотици в училищата, в заведенията, хора със заложена агресия, която продължава да расте поради безнаказаност и неразбиране. Затова искам да кажа, че това не касае просто футболните хулигани у нас, тъй като в малка държава като нашата всичко се знае. Големият въпрос е защо ги има. А за мен спортът е едно от великите неща в нашия живот. Имах много приятели ватерполисти и скиори. Аз бях скиор и левскар най-вече. Спомняш си, че направих и филм за “Левски” със заглавие “Футболна рапсодия”. Беше доста известен.- Но може би най-ефектен беше филмът за Стефка Костадинова?- О, да – “9-те крачки”. И той обиколи света. Един филм, който спечели – ама де където го поканиха – награди. Радвам се, че и днес се виждаме със Стефка Костадинова. Когато тя има време.- Всъщност ти имаш и емоционална връзка със спорта, беше съпруг на бившата гимнастичка и телевизионен спортен журналист Вера Маринова…

И до днес сме чудесни приятели с Вера. Съдбата понякога разделя хората, но се радвам, че тя се връща в родината си по повод някое голямо състезание и го коментира. Аз си имам семейство и дъщеря, която е тийнейджър, и мисля, че заради нея, съпругата ми и няколкото близки приятели продължавам да работя и да се боря.- В подготовка си на филм за твоят учител и приятел Людмил Кирков… През декември се навършват 20 години от смъртта му.- Правя филм в памет на Людмил Кирков. Отминаха 20 години, откакто го няма. Нашето общество е препълнено с много измислени хора – то не бяха дисиденти, ощетени, недооценени, неразбрани и т.н. Спирани им били филмите, не им се разрешавало да се развиват, ама това са големи измишльотини. Писнало ни е на всички в киното. Кирето, както му казвахме, е толкова достоен и скромен човек, талантлив, че явно с “право” е забравен?! Той обичаше героите си, обичаше българското село и град, обикновените хора и затова във филмите му се вижда, че е посветил живота и творчеството си на обикновения българин. Бяхме неразделни приятели. От “Шведски крале” до последния му филм “Петък вечер”. Една група приятели разказват и си спомнят за Кирето в моя филм и това е за нас, тези, които го обичахме, нещо като мисия. Да го покажем такъв, какъвто беше. Жалко, че е забравен. – А ти как преживяваш днес?- В оскъдица. Дълги години началници, колеги и всевъзможни филмови комисии се правеха, че мен ме няма в българското кино. Беше трудно, но продължавах да се боря. И продължавам. Ето, сега чествахме 100 години българско кино, а аз догодина на 10 май ще чествам 50 години, откакто лично съм в киното, започнах в Студия за игрални филми. Знам всичко, видях почти всичко в киното у нас. Много е важно за българския зрител и читател да знае, че за 50 години работа за българското кино пенсията ми е 175 лв. Добър ден! Е, и какво прави нашата кинообщност, някой да се е загрижил? Не, не е!!!Текстът е взет от пост във Фейсбук.