Хората са скептични, мисля си, докато търся сред впечатленията си убедителни аргументи, с които да оправдая лесната консумация /на крак/ на естетиката в наши дни.
Скептични и безвременни.
Често рутината на средностатистическия български човек някак го държи близко до уюта на семплите, познатите, подомашному близките форми и образци, защото другото са чужди грешки и студенина. И едно спорно случило се четвъртвековно приключение към свободата на мисълта и вкусовете, за които не му достигат подготвени сетива или просто смелост. Хората са скептични, но поначално любопитни към света на прекрасното: дори тогава, когато в културно отношение те не се родеят безрезервно с елитните му категории или имат нужда от време и още аргументи, преди да се слеят с тях.
В безкрайно натоварения и енергоемък информационен поток хората може би просто имат нужда да рафинират уменията си спрямо категориите на прекрасното. И си мислех за съдбата на това елитно умение, докато се свързвах с един необичаен творец /жена. Но опитвали ли сте думата „творец” в женски род?/ Направих го, за да я помоля да разкаже популярно за нестандартните идеи, които срещат досег с прагматичното от плоскостта на нейния статив. Изкуството е за хората. То не бива да им бъде преразказвано. Но за него трябва да се говори, и то да се говори дълбоко. Защото макар елитарната му изначална природа да се противопоставя концептуално на това, то е на всички, окончателно. И ако си позволим да перифразираме Майка Тереза, то е между всекиго и Бога.
Тя е Дана Кандинска. Една жена все още не на 33. Художник с типично нетипичен поглед към житейските възможности и истории. Самовглъбен и интересен човек с цяла шепа неразказани спомени и идеи, които чакат своя звезден миг да се сбъднат под четката. Всички с потребност от изкуството на Дана Кандинска могат да се запознаят с него в галерия „Маестро”, нейн официален представител. Типично за хората на изкуството, тя самата не е в състояние да общува за него прагматично. /” Преди имах ателие, където понякога хората идваха да разглеждат, но сега предпочитам да ги пращам в галерията. Не ми е работа да продавам, не съм търговец, нито пък имам такива умения – не мога да се пазаря, нито дори мога да сложа цена на произведението си. Това е ужасно, да го облека в цифри…”/
За вдъхновението, за разбирането и за самия процес, който свързва идеята с обозримия факт на изкуството поговорихме в днешната студена и слънчева неделя.
– Дана, дълго време се въздържах да те поканя на този разговор, защото в ума ми се преплитаха въпроси, предположения и призраци, които имах нужда да подредя преди това. Какво имат предвид сърцето и умът ти, когато създаваш своите картини?
Абсолютно нищо. Няма преднамерени картини при мен, всичко е просто игра, преживяване, изживяване, пътешествие. Да, мисля, че е точно пътешествие. Когато човек пътува, той не иска да каже нищо на никого, просто се забавлява и се потапя в емоции. Често експериментирам, искам да видя какво ще стане „ако“. Същото правя и когато се гримирам, обличам, подбирам бижута. Какво ще стане, ако… сложа този шарен гердан с тези яркозелени сенки. Ами ако сменя едната обувка с друга в друг цвят? Ами ако се накъдря, но само наполовина? Обожавам асиметрията, мисля и друг път съм го казвала. Аз съм като платно, когато застана пред огледалото. Същото е и с картините. Хаха, я да видим този гларус тук има ли някаква работа с дървото, потопено в дебрите на някой железен балкон.
– Ти рисуваш авангардни котки, птици и фрагменти от стари керемидени покриви под наситено синьо небе. Съвсем откровено изпъкват именно очите на всички живи същества, които изобразяваш – като референтна точка на пренебрегнатата симетрия. Къде черпиш сюжетите на своите картини и как?
Сюжетите са само в главата ми. Разбира се, често впечатленията на един човек се оформят, когато дълго наблюдава. Пак ще дам пример с модата – случайно някой ден си забелязал странен бял панталон с разширени крачоли в долната част. Видял си го и уж си го забравил, даже не си забелязал кога точно си го фиксирал и какво си си помислил в същия миг. Но един ден просто се сещаш, че искаш такъв панталон, смятайки че ти си го измислил. Е, не си, но все пак… Обаче сам ще си Обаче сам ще си решиш с какво да го съчетаеш и това вече си е твое дело. Изкуство. Нали сте виждали как една и съща дреха на различни хора в различни съчетания според усещането на човека как да са изрази, стои космически различно. И така…забелязвам разни фрагменти някъде… примерно керемидата на съседа, опушена от дима през зимата и намокрена от дъжда. После си я съчетавам с каквото си искам. Примерно с чайника вкъщи, който е избелен и изоставен, а аз му давам нов живот. А с керемидата имат много какво да си кажат.
– Сигурно те питам твърде интимно и затова безцеремонно, но сподели как започва и протича една бъдеща картина под ръцете ти?
Започва с напластяване от много паста и бои. После с набързо нахвърляни форми, които предварително са били скицирани на лист в различни конфигурации, съчетания, изкривявания. После започвам с цветове. Всичко се наглася понякога от раз, понякога с доста мислене и проби. Понякога изобщо не ми харесва какво се е получило, заличавам го арогантно с още няколко пласта боя, докато платното започне да тежи като танкер. И наново. Някои сюжети изобщо не се получават, не знам защо. Знаете ли, много пъти съм се опитвала да нарисувам откъс от Портофино и не става. Но си казвам – просто не е моят сюжет и не отговаря на моята чувствителност, някой ден ще го намеря. Също като с шофьорската книжка – някой ден ще успея да подкарам колата и ще ми дадат разрешително, но първо трябва да се успокоя и да разбера, че съм на пътя, не в някой сън.
– В твоите платна съвсем определено се долавя присъщото за кубизма или дори по-скоро на геометричната абстракция отрицание на стандартната представа за хармония. Наричаш себе си и своя почерк ‘Кандинска’. Боиш ли се, че обичайният съзерцател може да не разбере многоизмерните представи за естетичното, които му предлагаш ти? Кой е твоят духовен наставник или ритуал, които ти помагат да преживееш този страх, ако го има?
Изобщо не ме интересува дали някой ще го разбере или хареса моето изкуство. Аз да не живея за другите? Предимно за себе си живея и в моя си свят. На който не му харесва, казала съм – ей къде е вратата. А пък обичайният съзерцател не ми е изобщо интересен. Той не вижда по-далеч от телевизора и хладилника си. Средностатистическият човек иска да види реалността такава, каквато е в скучната му глава, т.е. без никакви изменения от прозаичното. Дай му нова кола, баница и семки и го остави да гледа мача. А онези, които се интересуват от изкуство могат да възприемат само някой шареничък залез или ваза с цветя в сурови цветове и по-китничко така. Не обича да му е странно, не се чувства комфортно там. Не обича предизвикателствата, обича да пипне това, което вижда, и да може да му сложи точен етикет. Колкото до духовен наставник, нямам такъв. Вярвам в Бога и в неговата автентичност и неподправеност, в неговата инстинктивност и развит ум, които могат да бъдат колкото примитивни, толкова и модерни. Преди мислех Старозаветният Бог за странен, но сега ми се вижда доста естествен – страстен и импулсивен. Личност с много лица. Каквито и ние трябва да бъдем.
– Как реши да се занимаваш именно с рисуване?
С какво друго да се занимавам? Та аз съм си автентичен художник, на мен душата ми е такава – в плуващи и блъскащи се една в друга форми и цветове. Счетоводител ли да стана? Или ядрен инженер? Човек трябва да си знае мястото и качествата, това ще му донесе самочувствие и свобода.
София, 02.02.2015
Автор: Мария Тодорова
