Нямаше тогава българин, който да не подкрепи морално усилията на неговите другари да го спасят от гибел. Настрана бяха оставени ежбите и завистта, които и тогава ги имаше, и те отстъпиха място на готовността за саможертва. А там, под Еверест, край базовия лагер, най-добре пролича силата на българския дух, както и добродетелите, с които открай време е закърмен народът ни. В тези невероятни моменти на изпитание към Върха тръгна и Людмил Янков, за да търси някъде из навалелия сняг своя приятел и другар.
„Знаех, че вече никога няма да се изкача на връх Еверест. Но когато един приятел умира и чака твоята помощ, ти да мислиш за върха – това е престъпление“ – написа той след завръщането си от експедицията. И Янков по-късно загина в планината, но остана достойният му пример за себеотрицание, какъвто скоро едва ли ще се повтори.
Пиша тези редове във времена, когато много от нашите, истинските и неповторими български добродетели изчезнаха от битието ни. Политиците дотам ни докараха, че озверени и освирепели, ние сме готови да плюем на България и даже да стъпчем родния трибагреник. Поетът Анастас Стоянов остави много силно стихотворение в памет на великия българин Христо Проданов. Казва се ‘Търсете българския алпинист“. Няма как да преразкажа тези стихове, посветени на Христо Проданов, който, както написа поетът, върху челото на земята направи от ръцете си пилон за святото, за българското знаме. И доказа, че то е по-свято от всичко на света, след което заплати с живота си този подвиг. А той тъй много е нужен на днешния ни ден, ако искаме да я има и в бъдеще България!
