migoveОт днес на пазара е новата книга на Сиела Мигове на малки радости от Франческо Пиколо.
За читателите на Любословие представяме 2в1 – авторът и книгата.

Франческо Пиколо е роден в Казерта през 1964 година. Пише романи и сценарии за филми, участва като съавтор на телевизионни предавания, сътрудничи на списания и ежедневници. Автор е на романите и сборниците с разкази: Западно алегро, Ако съм бил там, съм спал, Несъвършеното време, Безгрижната Италия и Разделянето на мъжкия. За книгата Разкази за първородни и единствени синове получава литературните награди Джузепе Берто и Пиеро Киара. Автор е на сценариите: Името ми е Танино, Където и да си, Кайманът, Дори не и в мечтите, Спокоен хаос, Дни и облаци и Абемус Папа.

Понастоящем живее в Рим и ръководи лаборатория за сценарии.

За книгата:

Съществуват ли мигове на малки радости? Как да наречем тези наситени и бързо отлитащи удоволствия, които в един миг се появяват в ежедневието ни като пламъче на кибритена клечка. Чрез кратки мисли, проблясващи като мълнии, разкази, остри критики и истории, Франческо Пиколо изгражда своя малко коварен и очарователен каталог на веселите моменти в живота.

За всички любители на Жорж Перек и неумолимите закони на Мърфи, но с точното, чисто италианско чувство за забавление – Франческо Пиколо разголва с безмилостен хумор удоволствията, които човек не споделя, тиковете, слабостите, за които рано или късно всички ние трябва да си дадем сметка.

Миговете на малките радости са около нас и могат да ни накарат да си отворим очите за неща, за които преди това не сме се и замисляли.

Библиография:

Романи и сборници разкази: Западно алегро, Ако съм бил там, съм спал, Несъвършеното време, Разкази за първородни и единствени синове (издания на Фелтринели); Безгрижната Италия (Латерца) и Разделянето на мъжкия (Ейнауди). С Разкази за първородни и единствени синове получава Премията Джузепе Берто и Литературната премия Пиеро Киара. Предпоследната му книга, издадена от Ейнауди, е озаглавена Моменти на малки радости – сборник с анекдоти върху щастието от малките ежедневни радости.

Работил е също за киното, писал е сценарии, сред които Името ми е Танино; Пац! (извлечено от комиксите на Андреа Пациенца), Където и да си, Кайманът, Дори не и в мечтите, Спокоен хаос, Дни и облаци и Абемус Папа (Имаме папа).

Сътрудничи на списания и ежедневници и води рубрика в Унита. Понастоящем живее в Рим и ръководи лабораторията за Сценарии в D.A.M.S.  на третия Университет в Рим.

Частична филмография:

Сюжет : Агата и бурята, режисура Силвио Солдини (2004).

 

Сценаристът :

Дори не и в мечтите, режисура Джанлука Греко (2002)

Казвам се Танино, режисура Паоло Вирдзи 2002

Пац!, режисура Ренато Де Мариа 2002

Където и да си, режисура Микеле Плачидо 2004

Агата и бурята, режисура Силвио Солдини 2004

Дни и облаци, режисура Силвио Солдини 2006

Кайманът, режисура Нани Морети 2006

Адвокат Гуериери – Със затворени очи, режисура Алберто Сирони 2007; телевизионен филм

Спокоен хаос, режисура Антонело Грималди 2008

Първото хубаво нещо, режисура Паоло Вирдзи

Habemus Papam, режисура Нани Морети 2011

Докоснатите, режисура Матео Ровере 2011

Човешкия капитал, режисура Паоло Вирдзи 2014

 

Писателят

Обърната миссъл : разкази, Салерно-Рим, Ripostes, 1990

Писането е тик: тайните на писателите, Рим, Minimum fax, 1994;

 

Разкази за първородни и единствени синове, Торино, Einaudi, 1996;

Ако ъм бил там, съм спал, Милано, Feltrinelli, 1998,

Несъвършеното време, Милано, Feltrinelli,

Западно алегро, Милано, Feltrinelli, 2003,

Безгрижната Италия , Рим, Laterza, 2007,

Разделянето на Мъжкия, Торино, Einaudi, 2008,

Моменти на малки радости, Торино, Einaudi, 2010,

Желанието да бъдем като всички, Торино, Einaudi, 2013,

Телевизия

Предаването „Онова което имам (нямам) – съавтор

„Отварям първата страница на тежко издание и на пръв поглед престижно, а всъщност се оказва неподражаемо олицетворение на някои подвързии, характерни за Клуба на книгата – с името на автора отгоре, заглавието и долу „Класическа библиотека“, бели букви върху червено, твърдо платно. Отварям и чета: „Блажени читателю, който нямаш никаква работа…“, затварям, за да видя заглавието и автора, понеже изглежда написано точно за мен. Защото, ако някой няма какво да прави, така да се каже, това е човекът, дошъл на море, но не може да се къпе и не знае как да прекара до вечерта. Тоест, в този момент аз съм въпросният читател. Всъщност и този израз изискваше повторно обмисляне. Намирам превода за доста преиначен, защото цитираните думи от това италианско издание в оригинал са : disocupado lector. А те още по-точно предават състоянието ми. Нямаше как да се определя по друг начин – бях човек, който не знае какво да прави по цял ден пред прекрасното море на Сардиния. Намирах се в отлична физическа и психическа форма, защото с всеки час кракът ми оздравяваше и само още не можех да тичам (а и не съществуваше никаква смислена причина да го правя, тоест нямаше за какво да се самосъжалявам) и не биваше да се къпя. Бях, струва ми се, буквално disocupado.

Така, от момента на онази първа сутрин пред морето и пред излъганите ми очаквания, времето до края на лятото на практика изчезна. Започна да лети, да тича, както аз не можех, а дните и нощите, и сутрините, и бронзовият загар на приятелите ми, и разказите за всички плажчета по крайбрежието – нищо не стигаше до очите ми, поглъщащи страниците и приключенията в Ла Манча; не стигаше и до ушите ми, които вече не слушаха друго освен безсмислените думи било на Дон Кихот, било на Санчо Панса: „Изобщо, така потъна в тези четива, че прекарваше нощите, от вечерта до сутринта, и дните, от сутринта до вечерта, все с тях; и понеже спеше малко и четеше много, мозъкът му се проми толкова, че загуби разсъдък. Фантазията му се изпълни с всичко онова, което намираше в книгите си – магии, свади, битки, предизвикателства, наранявания, признания, любови, бури и всевъзможни чудатости; и до такава степен си втълпи, че целият този арсенал от прочетените мечти и измислици е чиста истина, че според него в света нямаше нищо по-сигурно от тази история“. И така, Сервантес пишеше, Дон Кихот живееше, а аз четях, всички с намерението да се откъснем от заобикалящата ни реалност. Всички с намерението да си създадем един паралелен свят, който да ни позволи да прескочим този мрачен период, като си измислим друг, по-пленителен, по-забавен, изпълнен с приключения и романтика. Когато намеренията са толкова общи, когато съществува такъв синхрон между автор, герой и читател, книгата приема напълно завършена форма и може да постигне всичко. Например да остави мил и незабравим спомен за едно лято, въпреки че то липсваше.

Съществуват ли мигове на малки радости? Как да наречем тези наситени и бързо отлитащи удоволствия, които в един миг се появяват в ежедневието ни като пламъче на кибритена клечка. Чрез кратки мисли, проблясващи като мълнии, разкази, остри критики и истории, Франческо Пиколо изгражда своя малко коварен и очарователен каталог на веселите моменти в живота.

За всички любители на Жорж Перек и неумолимите закони на Мърфи, но с точното, чисто италианско чувство за забавление – Франческо Пиколо разголва с безмилостен хумор удоволствията, които човек не споделя, тиковете, слабостите, за които рано или късно всички ние трябва да си дадем сметка.

 

 

Франческо Пиколо е роден в Казерта през 1964 година. Пише романи и сценарии за филми, участва като съавтор на телевизионни предавания, сътрудничи на списания и ежедневници. Автор е на романите и сборниците с разкази: Западно алегро, Ако съм бил там, съм спал, Несъвършеното време, Безгрижната Италия и Разделянето на мъжкия. За книгата Разкази за първородни и единствени синове получава литературните награди Джузепе Берто и Пиеро Киара. Автор е на сценариите: Името ми е Танино, Където и да си, Кайманът, Дори не и в мечтите, Спокоен хаос, Дни и облаци и Абемус Папа.

Понастоящем живее в Рим и ръководи лаборатория за сценарии.