Първо да ви се представя – аз съм онзи, заради когото съществуват медиите.Слушател, читател, зрител – все едно, няма ли ме, и тях няма да ги има. В медиационното пространство аз съм привилигерован, защото мога и без медии, но те не могат нито ден, нито миг без мен. На пръв поглед всичко е сведено до моите желания, моите настроения, моите интереси, моите разбирания и остава най-простата работа – медиите да се съобразяват с тях и да си живеем в мир и разбирателство. Да, ама съвсем не е така.
Медиите са една от най-динамично развиващите се социално-обществени системи. Само за стотина години по нашите селца и градчета мастити глашатаи думкаха барабани и съобщаваха най важното на тогавашните граждани. Печатното слово идваше с няколко дни засъснение от Столицата до провинцията, а хората неистово искаха да научават новините. Най-възрастните си спомнят, че пъплейки по баирите, влачени от парни локомотиви, тогавашните пътнически влакове бяха сподиряни от босоноги овчарчета, които викаха на навесените по прозорците пътници:
– Чичо, дай цигара! Чичо, хвърли вестник! – и почти винаги получаваха.
Радиоапаратите, с размери на кухненски долапчета, доставяха сред пукот и присвирвания вестите от страната и света, но не навсякъде, защото половината страна нямаше ток.Нискотиражни и с ограничен тематичен план вестничета и съмнителни списания, после модерни и многостранични четива, после чудото , наречено телевизия, а в наши дни преносителите и доставчиците на океани от информация са толкова много, така бързо развиващи се, че докато прочетет тези редове и току-виж, пръкнала се някква нова форма на интермедия. Онова, което ние и поколенията преди нас знаехме и научавахме за живота, за природата, за света, за политиката, за секса на по 18-20 годишна възраст, сега е на разположение на първолаците. И те като бесни общуват, младите хора, де. То са платформи, то са стени, то са социални мрежи, то са явни, полудостъпни и засекретени сайтове, то са игри и услуги, доставки и оферти, които надали някой може да обхване изцяло. По 24 часа в денонощието населението е под непрестанния напор на могъщия поток от многообразни информационни системи.
И тук е причината да напиша тези редове.Простата формула „ събитие“- „медия“- „ползвател“ /читател, зрител, слушател/ е неравновесна. От ляво, на входа, са безбройните събития, новини, факти, филми, игри, спортни прояви, културни събития, стълкновения, ужаси, природни красоти и какво ли още не. В средата са медиите, също толкова многообразни и с различна мощ и обхват. Но в дясната страна, на изхода, съм само аз! Дали ще съм читател, слушател, зрител – няма значение. Бих могъл да бъда всичко това. Аз съм получателят, ползвателят на медийната функция да ме информират и затова ще ползвам правото си да кажа:
– Не съм доволен от вас, драги ми информационни доставчици. Вие ме заробвате. Вие ме зарибявате. Вие ме подценявате. Вие вредите и на децата ми. Вие не се съобразйвате с потребностите ми – моите и на поколенческите
прослойки около мен. Вие си играете търговска и корпоративна игра в триста разновидности, но не ме питате, а и не ме слушате, поне малко, как да стане по-приемливо и по-безвредно общуването ни. Не се интересувате кое и кога да ми дадете, как да го поднесете, не сте точни в адресирането си. Не сте подредили ценностите, които изграждат основата на цивилизованото, и по-точно – на българското общество. Навирате ми теми и герои, които са пошли и нискокултурни, а за титаните на духа, перото и словото от нашата съкровищница сте „скръндзи“.
Небългарски се говори и пише, лее се музика ориенталска, гръцка, полусръбска или осакатена от преработки наша народна музика. Езикът е сух и пълен с чуждици и паразитни думи и изрази, особено при живите предавания. Заглавията на някои книги и периодични издания миришат на булевард. С изчезването на киносалоните и превръщането им в инкубатори за смърт и гола плът изчезна и възможността да видим някой сносен филм, при това не на цената на четвърт пенси. Поднасят ни се често неистини – в интервю еди-кой си казал това и това, а после въпросният отрича изобщо да се е срещал с представител на поднасящата интервюто медия.
Хвърчат цинизми, лее се омраза – личностна и съсловна,напълно отсъства стремлението към сговорност, търпимост и взаимно разбиране. По всяко от горните твърдения могат да се напишат отделни и конкретни неща. Но не е там работата. Целта на това писание е да се обърнете с лице към мен и да се опитате, без да профанизирате нещата, да ги съобразите с мен, с моите потребности, с моите стремления, с моите очаквания от вас и светът, който ни заобикаля.
Всичко дотук вероятно ви се вижда напрофесионално и сте напълно прави. Аз, читателят-зрител-слушател не би трябвало да съм музикант, за да харесвам Моцарт, а просто и така го харесвам. Не е нужно да съм литератор, аз просто си харесвам Хемингуей и Йовков, не съм филолог, но не ми почвайте новината си с израз от типа: „Ами, аз ми харесва“.
Надали някой от определящите същността ви ще прочете тези редове. Ще ги приемат като лаишки опит в графоманията. А аз ще им кажа:
– Чуйте, разберете и поне малко приемете написаното по-горе. Защото то е плод на уважението към вас и на непреодолимата ми потребност от вас. Не ви уязвявам, а приятелски споделих това, което мисля за триединната формула, спомената в текста.
– Уверявам ви, че предстоят бъдещи, по-подробни слова от моя страна, нацелени пак в същата посока.
– Накрая, както казват някои псевдожурналисти: добре, о кей, довиждане и чао!
[spider_facebook id=“1″]
