Денят 13 октомври в българската история

Овладяването на Княжевец и Зайчар в хода на Първата световна война, първото демократично правителство на Филип Димитров. Това са част от събитията, с които се свързва датата 13 октомври в българската история. На тази дата в 1875 г. се провежда Общо събрание на БРК в Букурещ. Участниците в събранието решават, че неуспехът на въстанието от 16 срещу 17 септември се дължи на липсата на войводи. На Филип Тотю и Стефан Стамболов е възложено да подготвят чети, с които да се прехвърлят в България „и ако сполучат със съдействието на народа да прогласят бунта“ отново.

1896 г. – ректорът на Висшето училище в София уведомява писмено членовете на Академичния съвет, че министерството не е съгласно да позволи на завършилите девически гимназии български девойки да постъпят като редовни студентки в училището.

През 1915 г. в хода на Първата световна война войските на 8-а пехотна тунджанска дивизия овладяват Княжевец, а 6-а пехотна бдинска дивизия – Зайчар. Северната и южната група на Втора армия започват настъпателни действия. Година по-късно от българската Първа армия и XI германска армия е сформирана армейска група с командващ генерал фон Белов.

1991 г. – след около 60 години за първи път на власт идва демократично правителство с премиер Филип Димитров. Преди това на проведените избори за XXXVI Народно събрание. СДС получава най-много гласове – 34,36 % и 110 места, БСП – 33,14 % и 106 места и ДПС – 7,55 % и 24 места. На 13 октомври са родени: През 1869 г. – българският революционер, деец на ВМОРО, близък сподвижник на Гоце Делчев, Даме Груев – Петър Делииванов. Навършват се 108 години от рождението в 1907 г. на българския публицист и народопсихолог Иван Хаджийски.

2002 г.
В периода 13 – 14 октомври се провежда официално посещение в България на унгарския президент Ференц Мадол, който се среща с президента, с премиера и присъства на подписването на двустранно споразумение за сътрудничество между министерствата на образованието на двете страни.

2001 г.
Провежда се III конгрес на Българската евролевица. След като подава оставка от председателския пост в нощта на изборите заради лошия изборен резултат, Александър Томов отново е преизбран.
Александър Томов е роден е на 27 април 1954 г. в София. Завършва висше образование в Икономическия институт „Карл Маркс“ в София и в университета в Ленинград (днес Санкт Петербург). В периода 1979 – 1983 г. е асистент в Икономическия институт „Карл Маркс“. През 1

1984 г. е доцент в Софийския университет “ Св. Климент Охридски“. През 1985 – 1989 г. е експерт и съветник в кабинета на министър-председателя на НРБ Георги Атанасов. Александър Томов е депутат в VII Велико народно събрание и в XXXVI Народно събрание, избран с листата на БСП. Той е заместник-председател на Висшия съвет на БСП.

Вицепремиер е в кабинета на Димитър Попов от квотата на БСП, отговаря за силовите министерства и енергетиката. В XXXVI Народно събрание е председател на „правителството в сянка“ на БСП. През 1993 – 1998 г. е председател на Гражданското обединение за републиката /ГОР/ от учредяването му на 30 май 1993 г. до разпускането на движението на Учредителния конгрес на Евролевицата на 28 февруари 1998 г. През 1994 г. става съпредседател на политическия съюз Демократична алтернатива за републиката /ДАР/.

Участва в изборите за XXXVII Народно събрание. През 1997 г. е депутат в XXXVIII народно събрание с листата на парламентарната коалиция Евролевица. Съпредседател е на Евролевицата. Участва в парламентарната Комисия по бюджет, финанси и финансов контрол. През 1998 г. е избран за лидер на Българската Евролевица /БЕЛ/ на Учредителния конгрес на партията на 28 февруари – 1 март. На втория конгрес на БЕЛ на 3-4 юни 2000 г. Томов е преизбран за лидер на партията. Евролевицата участва в парламентарните избори през юни 2001 г., но не успява да прескочи 4-процентната бариера. Александър Томов е генерален директор на фондация „XXI век“. Автор е на три книги, издадени в чужбина.

1999 г.

В доклада си за състоянието на 6-те държави от втората група кандидатки за членство в Европейския съюз България е похвалена за успехите си в икономическите реформи, като са й поставени 2 условия – да направи график за закриване на първите 4 реактора на АЕЦ „Козлодуй“ и да продължи реформите. България установява дипломатически отношения с Европейската Общност през 1988 г. През 1993 г. е подписано Европейското споразумение за асоцииране, което влиза в сила през 1995 г. През декември 1995 г. България подава молба за членство в Европейския съюз. Комисията представя първия си редовен доклад за напредъка на България към членство през ноември 1998 г. Втория доклад, публикуван през 1999 г. утвърждава започването на преговори. Преговорите за присъединяване започват на 15 февруари 2000 г. София приключва преговорите на 15 юни 2004 г., шест месеца предсрочно. Страната очаква да стане пълноправен член на ЕС от 1 януари 2007 г.

Европейският Съвет в Брюксел на 16 – 17 декември 2004 г. потвърждава приключването на преговорите за присъединяване и намерението на ЕС да приветства страната като член на Съюза от януари 2007 г. Европейският парламент дава одобрение за членството на България на 13 април 2005 г.. С 522 гласа “за”, 70 гласа “против” и 69 въздържали се. Договорът за присъединяване на България към ЕС е подписан на 25 април 2005 г.. В зависимост от напредъка в изпълнението на изискванията за членство, ЕС декларира, че целта му е да приеме България от 1 януари 2007 г. споразумението за присъединяване съдържа възможност за отлагане на членството с една година, ако ЕС прецени, че съществува “сериозен риск” страната да не успее да приложи изискваните реформи. Редовният доклад на Комисията за 2004 г. посочва реформата в правосъдието и публичната администрация като основни приоритети. През февруари 2005 г. Комисията дава положителна оценка за подписването на Договора за присъединяване. До датата на присъединяване е предвидено Комисията да продължи да наблюдава изпълнението на обещаните реформи като въведе в действие система на строг мониторинг и да продължи да изготвя доклади за напредъка на България към членство. На 26 септември 2006 година става ясно, че страната ни ще стане официално член на Европейският съюз от 1 януари 2007 г.

1994 г.
Стефан Савов регистрира парламентарна група на Демократическата партия.
Стефан Савов е роден на 8 януари 1924 г. Той е български юрист, преводач, политик. През 1948 г. завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”. Сътрудничи на в-к “Мир” (1938-1942 г.), на в-к “Демокрация” (от 1989 г.). Осъден е от Народния съд на 15 години затвор. Многократно е репресиран, изселван (до 1989 г.). Бил е политически затворник в с. Босна. Представител е на Асоциацията на испанистите в България. Член е на УС на Съюза на преводачите. От 1990 г. е председател на Демократичната партия. Член е на Ротъри клуб. Стефан Савов е съпредседател на парламентарна група на коалицията Народен съюз (БЗНС и Демократическата партия). Председател е на XXXVI ОНС (1991-1992 г.). В периода 1966-1990 г. превежда 30 книги от испански и латино-американски автори : Асорин, Педро де Аларкон, Мигел Астуриас, Мария Матуте, Хосе Камило Села, Мигел Делибес, Ромуго Галиегос, Пабло Неруда, Хуан Карлос Онети и др. Стефан Савов умира на 8 януари 2000г.

1994 г.
Със специален указ президентът Желю Желев назначава служебно правителство, начело на което поставя първата жена премиер Ренета Инджова.

Ренета Инджова е родена на 6 юли 1953 г. в Нова Загора. Завършва икономика във Висшия икономически институт “Карл Маркс” в София. През 1995 г. специализира бизнес и административно управление във Фондация “Айзенхауер”, САЩ. Доктор е на икономическите науки. Съавтор е на платформата на Съюза на демократичните сили при неговото учредяване. От 1990 г. до 1992 г. е съветник на СДС в VII Велико народно събрание и експерт в Агенцията за икономическо развитие и програмиране.

През 1992 г. е ръководител на Дирекция “Лоши кредити и приватизация” в Обединена българска банка. От 1992 г. до 1993 г. е член на Надзорния съвет, председател и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация. От 17 октомври 1994 г. до 24 януари 1995 г. е служебен министър-председател на Република България. Кандидат за кмет на София на местните избори през 1995 г. На 3 март 1997 г. учредява и става председател на Националния изпълнителен съвет на политическата партия “Движение за истински реформи”. От 1999 г. до 2001 г. живее в САЩ. Съветник е по проблемите на Балканския регион в щаба на кандидат-президента на Републиканската партия Джордж Буш – младши. Член е на Националния изпълнителен съвет на партията Демократичен алианс от 4 март 2001 г. Председател е на Демократичен алианс от март 2001 г. На президентските избори на 11 ноември 2001 г. е кандидат за президент, предложена от Демократичен алианс и подкрепена от Движение за права и свободи. Говори английски и руски език.

1991 г.
След около 60 години за първи път на власт идва демократично правителство.
Проведени са изборите за XXXVI Народно събрание. СДС получава най-много гласове – 34,36 % и 110 места, БСП – 33,14 % и 106 места и ДПС – 7,55 % и 24 места. Останалите участници в изборите – СДС-либерали, СДС-център, БЗНС и др., които получават почти 25 % от гласовете, не успяват да прескочат 4-процентната бариерата за влизане в парламента.

1983 г.
Завършва световният фестивал на анимационните филми, които се провежда в продължение на шест дни във Варна.

Вижте и

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ФЕСТИВАЛ НА ЦАРЕВЕЦ ЩЕ ВЪРНЕ ЛЕГЕНДАТА ЗА ИВАЙЛО

1983 г.
В София се провежда заседание на Комитета на министрите на външните работи на държавите от Варшавския договор.
По време на Варшавското съвещание на 14 май 1955 г. България, заедно с Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия, участва в създаването на Военнополитическата организация на Варшавския договор. Договорът е сключен за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването и да разрешават всички спорове с мирни средства.

Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.

На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г.

След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява й неговата денонсация.

Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

1919 г.
В София е основано дружество на художниците „Родно изкуство“.
1919 г.
След края на Първата световна война българската армия напуска Беломорска Тракия и там е установен протекторат на Антантата начело с френския генерал Шарпи.

1916 г.
От българската Първа армия и XI германска армия е сформирана армейска група с командващ генерал фон Белов.
1915 г.
Войските на 8-а пехотна тунджанска дивизия овладяват Княжевец, а 6-а пехотна бдинска дивизия – Зайчар.

1915 г.
Северната и южната група на Втора армия започват настъпателни действия.
След като Втора армия до 10 октомври овладява Скопие, Куманово, Щип и прекъсва връзката между сръбската армия и англо-френските войски в Гърция по долината на р. Вардар, командващият генерал Г. Тодоров получава две задачи. С част от силите си да настъпи към Лесковац и Прищина, като съдейства на настъплението на Първа армия. Едновременно с това армията трябва да предотврати настъпление на англо-френските войски от юг. За да изпълни задачите, ген. Тодоров разделя армията на две групи – Северна и Южна. Северната група в състав III пехотна дидивия, V пехотна дивизия и I бригада от VII пехотна рилска дивизия настъпва в две тактически направления – към Лесковац и към Гниляне. Южната група – VII пехотна дивизия и Конната дивизия (по-късно усилена с XI и II пехотна дивизия) изпълнява задачата си с настъпателни действия в Западна Македония. Конната дивизия овладява Битоля, Ресен, Охрид и Струга. Опитите да се овладеят позициите на френската дивизия при Криволак първоначално са неуспешни. По-късно Южната група ще отрази настъпление на съглашенските войски при р. Черна и с настъпателни действия ще ги принуди да се изтеглят в Гърция. От пълен разгром ще ги спаси не някой друг, а германският кайзер Вилхелм II, който ще спре настъплението на българските войски заради зет си крал Константинос.
1896 г.
Ректорът на Висшето училище в София уведомява писмено членовете на Академичния съвет, че министерството не е съгласно да позволи на завършилите девически гимназии български девойки да постъпят като редовни студентки в училището. Обосновката на министерството, е че тези гимназии не са равни на реалните и класическите мъжки гимназии. Съпругата на проф. Михаил Драгоманов се изказва против схващането, че българката не е достатъчно подготвена да седи на същата скамейка със студентите, според нея въпросните студенти не са достатъчно възпитани да понасят присъствието на жена без да има опасност за обществения морал.
1875 г.
Провежда се Общо събрание на БРК в Букурещ. Участниците в събранието решават, че неуспехът на въстанието от 16 срещу 17 септември се дължи на липсата на войводи. На Филип Тотю и Стефан Стамболов е възложено да подготвят чети, с които да се прехвърлят в България „и ако сполучат със съдействието на народа да прогласят бунта“ отново.
На тази дата са родени:
1930 г.
Роден е Димитър Стефанов Мантов – български писател-белетрист. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.). Работи като юрист, журналист, редактор в издателство “Народна младеж”, издателство на Отечествения фронт, ДО “Книгоиздаване”, Центъра за литературна информация при Съюза на българските писатели. По-известни съчинения : “Пробуждане” (в съавт. с А. Дончев, 1956 г.), “Калоян, цар на българите” (1958 г.), “Иван Асен II, цар и самодържец” (1960 г.), “Цената на мълчанието” (1962 г.), “Големият ден” (1966 г.), “Каменно гнездо” (1966 г.), “Стъпала на надеждата” (1969 г.), “Хайдушка кръв” (1969 г.), “Зла земя” (1970 г.), “Дяволската въртележка” (1971 г.), “Лудите глави” (1972 г.), “Хан Крум” (1973 г.), “Ювиги хан Омуртаг” (1974 г.), “Зъбато слънце” (1975 г.), “Червен календар” (1976 г.) и др.
1905 г.
Роден е Илия Волен (псевдоним на Марин Христов Стаменов) – български писател. Завършва Духовната семинария в София. Работи като чиновник и библиотекар в София, а след 9 септември 1944 г. е редактор в издателство „Български писател“, заместник-главен редактор е на сп. „Септември“. Съчинения : „Черни угари“ (1926 г.), „Кръстци“ (1931 г.), „Божи хора“ (1937 г.), „Радост вкъщи“ (1942 г.), „Диви души“ (1945 г.), „Вълчи времена“ (пиеса, 1956 г.), „Между два свята“ (1958 г.), „Златановата мечта“ (1960 г.), „Йов“ (1964 г.), „Героят на селото“ (1966 г.), „Мисъл и думи. Есета, изказвания“ (1967 г.), „На село през войната“ (1967 г.), „Две пиеси“ (1968 г.), „Еднакви имена“ (1969 г.). Умира на 16 август 1982 г. в София.
1907 г.
Роден е Иван Минков Хаджийски – български публицист и народопсихолог. Иван Хаджийски през 1926 г. завършва философия и право в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като чиновник в Търново и Троян, след което е адвокат в София. От 1931 г. е член на БКП. Взема участие в Отечествената война като военен кореспондент-доброволец. За пръв път печата в сп. “Юноша” (Русе) през 1920 г. През 30-те години Иван Хаджийски е сътрудник на в-к “Вик”, “Кормило”, “Час”, “Ведрина”, “Глобус”, “София”, “Заря”, “Литературен критик”, “Дъга”, на сп. “Философски преглед”, “Трезвост и култура”, “Изкуство и критика”, “Научен преглед”. Автор е на фейлетони, рецензии, статии, в които проличава неговият усет за актуалните културни и политически проблеми. Изобличава демагогията и корупцията в обществото. Особено ценни са неговите социалнопсихологически и народоведски студии. Най-значителното му произведение – “Бит и душевност на нашия народ”, съдържа огромен фактически материал и проблематика, която за пръв път се поставя в българска наука. Иван Хаджийски е автор на съчиненията “Авторитет, достойнство и маска” (1933 г.), “Българско наказателно право. Особена част” (1935 г.), “Любов и брак” (1936 г.), “Бит и душевност на нашия народ” (т. 1, 2, 1940 г., 1945 г.), “Психология на Априлското въстание” (1943 г.), “Оптимистична теория за нашия народ” (1966 г.).Умира през 1944 г.
1882 г.
Роден е Тачо Иванов Танев – драматичен артист, режисьор, преводач. Учи в рисувалното училище в София (1898-1902 г.) и едновременно с това е статист в театър “Сълза и смях”. Артист е в Пловдивския театър (1902-1905 г.), където рисува и декори. Посещава летните школи на М. Райнхард (1906-1911 г.). През 1912 г. е уредник на Пловдивския театър. Участник е във войните (1912-1913 г., 1915-1918 г.). След 1918 г. е в Народния театър в София. Директор и режисьор е в много провинциални театри. Автор е на статии и публикации в периодичния печат. Превежда пиеси от немски и руски език. По-известни негови роли са: Хелмер (“Нора” на Х. Ибсен), Жадов (“Доходно място” на А. Н. Островски), Борислав (“Борислав” на Ив. Вазов), Робърт Чилтърн (“Идеалният мъж” на О. Уайлд); като режисьор: “Еснафи” и “Деца на слънцето” на М. Горки, “Процесът на Мери Дюган” и др. Умира на 23 юни 1962 г. в София.
1869 г.
Роден е Петър Делииванов – български революционер, деец на ВМОРО, близък сподвижник на Г. Делчев, Д. Груев и М. Герджиков. Получава образование в Солунската гимназия. Учителства в Кукуш, след което пристига в София. От този период е познанството му с Гоце Делчев. Двамата учителстват в Македония и са в основата на организацията на ВМОРО в Щип и околностите. През есента на 1895 г. турците го затварят в солунския затвор „Еди куле“, откъдето избягва. С четата на Х. Чернопеев се прехвърля в България. През 1901-1902 г. е задграничен представител на ВМОРО, а на Великден с. г. присъства на конгреса на Одринския революционен окръг в Пловдив. Включва се в дейността на Народната федеративна партия. Избран е за първи председател на създаденото в София Кукушко братство. Умира през 1950 г.
На тази дата умират:
2008 г.
Умира Георги Георгиев Георгиев. Георгиев е български актьор и режисьор. През 1966 г. актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при професор Моис Бениеш. Работи в ДМТ – Велико Търново (1966-1967), Драматичен театър – Пловдив (1967-1968), Драматичен театър – Перник (1968-1971), театър „4+4“ (1971-1972), Централен куклен театър (1972-1974) и Нов драматичен тетър „Сълза и смях“ (1976-1994). От 1994 до 2006 г. е директор на Общински театър „Възраждане“. Имат син – Георги Георгиев-Гого, който също е актьор и е по-известен с озвучаването на реклами, филми и сериали.

Любословие по Агенция “Фокус”
За изготвянето на историческата справкаса използвани следните източници:
Енциклопедия “България” – Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;
История на Българите – Късно средновековие и Възраждане – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;
История на Българите – От древността до края на XVI век – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на Българите – Българската дипломация от древността до наши дни – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на България по дати – Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Български традиционен календар – БАН, Издателство Вион, 2002 г.;
История на Балканите XIV – XX век – Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;
Българска военна история – БАН, 1989 г.;
История на войните в дати – Издателска къща “Емас”, 2001 г.;
История на Русия – Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;
История на Османската империя – Издателство “Рива”, 1999 г.;
Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Исторически бюлетин – на “The New York Times”;
Исторически бюлетин – на “The History Channel”;
Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;
Исторически архив на Агенция “Фокус” – отдел “Архив и бази данни” и други.
© 2015 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция „Фокус“ е задължително!