Да правиш грешки, е човещина. Да повтаряш едни и същи грешки, е глупост.
Да упражняваш непрекъснат емоционален тормоз срещу хора в уязвимо състояние – и пак, и пак, и пак…, това вече не е човешка тъпота.
Това е патология на съвестта. Това е неспособност да проявиш съчувствие към страданието на другия, да уважиш личното му пространство, това е насилие срещу разбирането за нормално човешко общуване.
В деня, в който шестима души бяха убити под железата на катастрофирал автобус, отново се намери кой да попита оцелелите „Как се чувствате?“. Въпреки изричния отказ на пострадалите да бъдат разпитвани след преживения шок, отново се намери кой да ги изнудва да говорят. „Защото сме на живо“.
Докато лекари и полицаи пренасяха жена в линейката, отново се намери кой да се навре между спасителите с микрофон и камера. Защото „се вадят ранени буквално изпод автобуса“.
Без оглед се излъчват кадри с психически и физически травмирани хора. Нахалства се със свидетелите. Експлоатира се тревогата на близките, които треперят пред входа на спешното отделение. В един от репортажите дори се вижда как ТВ-екипът шофира в аварийната лента, за да стигне до зрелището. Иначе МВР се мъчеше да проправя кордон за „Спешна помощ“.
Да, човешко е да сгрешиш, когато си на терен под силно напрежение, съзнавайки, че те гледат стотици хиляди зрители, а между тях – и началниците ти.
Да, глупостта от стреса или липсата на опит е простима. Но прошка се дава, когато се поиска. Прошка се дава след извинение.
Да сте чули главните редактори на национални телевизии да се извинят за проявата на неуважение към болката на хора, попаднали в беда? Да сте видели признание за грешка от репортер, който не е уважил желанието на страдащите да не бъдат безпокоени в скръбта си?
Някои се оправдават, че с въпросите си служели на обществото. А обществото има право да се информира своевременно, без скриване на факти.
Етичният кодекс обаче прави много ясна разлика между информацията „в обществен интерес“ и информацията, която е „интересна на обществото“.
Нарушаването на правилото „Няма да засилваме мъката на хората“ е допустимо само ако е в защита на здравето, безопасността и сигурността, ако съдейства за разкриване на тежки престъпления или ако предпазва обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано.
Рекетът „На живо сме, кажете как се чувствате“ не защитава нищо друго освен нахалния глад за рейтинг, сеирджийската възбуда.
Да бъркаш личния си гъдел за сензация с обществен интерес, е рядка форма на цинизъм. Не е професионализъм, а е срам за цялата гилдия.
Един съвет до всички, които утре ще се озоват с микрофон в ръка от мястото на трагичен инцидент – журналистът има право да откаже възложена задача, ако тя противоречи на закона или на личните му убеждения. Не може да бъде отказвана техническо-редакционна обработка на новини, но тя не трябва да се случва в нарушение на Етичния кодекс.
Каквото и да ви крещят в слушалката от апаратната, не сте длъжни да го правите. Не сте длъжни. Хвърлете слушалката. Гасете камерите. Скъсайте синджира. Крещете и вие.
Покажете, че имате достойнство, че носите лична отговорност за собствното си поведение, че разбирате разликата между добро и зло. Възмутете се така, както зрителите ви се възмущават след всяко поредно позорище.
Ако не – по-добре не си губете времето. Сменете занаята по-рано, преди стръвта към новините да се изроди в глад за мърша.
Каква е вашата реакция?
