Има една тиха, но упорита болка, с която трябва да се бориш, когато думите ти не просто не са чути, а биват спъвани, защото плашат. Когато истината се възприема като заплаха, а не като зов за пробуждане. Този текст – неудобен за някои, но искрен – не намери място в сайта на СБЖ. Вероятно защото не отговаря на нечии „стандарти“, а по-скоро нарушава комфорта на създадените йерархии. Но, както каза доц. Ангелов – с хора втора употреба не се води битка. Те не са тук, за да ти подадат ръка, а за да се уверят, че спъването ти ще е част от пътя им нагоре.
Нека ми е отнело 20 години. Влизайки във второто полувреме на живота си, не мога и няма да толерирам повече това мълчаливо подчинение. Няма да се подзова пред никой автор, който забравя, че медиите са създадени не за да обслужват удобното, а за да защитят истината. Мястото им е до словото, до онзи първичен стремеж да го има – както го е виждал Фотинов. Да го има и заради радостта на един Хербст – че въпреки всичко, вече 12 години съществува една от малкото свободни медии. Медия от журналист за журналист, срещу конюнктурния мироглед на хората, които с право си заслужиха да бъдат забравени.
И същевременно – в името на онези, които трябва да не забравяме. Да ги помним с поука и с отговорността да ги споменаваме, защото си отидоха без много шум, но оставиха след себе си светла, силна следа.
Затова пиша – никому в угода, напук на всичко. Благодаря доц. Ангелов!
Сцената се разигра пред очите на цяла България – камери, микрофони, униформени, крясъци и… една кратка, но издайническа реплика:
„Колеги, прибирайте се.“
На пръв поглед – нещо дребно, незначително. Но всъщност – болезнено точно огледало на дълбока криза в съвременната журналистика. Криза не на технологии, не на пазар, а на етика. Защото, когато журналистите станат част от спектакъла, а не негови наблюдатели, когато се подчинят на команди, а не на съвестта си – тогава журналистиката спира да бъде професия и започва да се превръща в услуга.
Медиите, които трябва да бъдат коректив, се оказват на първия ред в пиесата на властта. Екшънът е по-важен от анализа. Сензацията – по-удобна от истината. А „добросъвестното отразяване“ все по-често прилича на режисиран спектакъл с внимателно подбрани участници и кадри.
Тази опасна близост между журналисти, политици и служители на МВР е симптом на онова, за което теоретиците от края на XIX и XX век предупреждават отдавна – възход на масовото общество, в което медиите се превръщат в средство за контрол, а не за просвещение.
От теория към реалност: кога медиите станаха оръжие?
Както подчертават Ортега-и-Гасет, Хана Арент, Адорно, Маркузе и Хоркхаймер, масовата култура, формирана от медиите, изгражда не просто потребители на съдържание, а масов човек – лесно манипулируем, пасивен, лишен от критическо мислене.
Медиите не просто информират – те формират мислене, подменят ценности и поддържат статуквото. Както пише Маркузе, медиите „затварят света на дискурса“ и продават илюзии за свобода, докато подменят истината с удобни наратива.
Новите медии в XXI век – повече свобода или по-рафинирана манипулация?
Дигиталната ера донесе нова енергия – социални мрежи, блогове, подкасти, инфлуенсъри. Но с нея дойде и новата заплаха: фалшиви новини, ботове, фабрики за съдържание, купени гласове. Свободата на словото стана шумен пазар, в който моралът често губи битката срещу алгоритмите.
Днес въпросът е още по-остър: това ли учим младите журналисти? Да бъдат първи пред камерата или последни до истината? Да вдигнат микрофон, или да посмеят да го задържат, когато въпросът е неудобен?
А това ли ни учеше той?
Александър Ангелов не беше просто преподавател и бивш председтел на СБЖ. Той беше човек-личност, който умееше да отваря хоризонти. Не назидателно, не формално – а тихо, с уважение, с дълбочина и със светлина в думите. Един от онези учители, заради които разбираш, че журналистиката е не просто професия, а състояние на духа.
Като негов студент в програмата „Персонифицирана аудиовизуална журналистика“ в Нов български университет, имах щастието да вляза в залата, където етиката не беше теория, а истински разговор за живота. Помня онези лекции – наситени с примери, ирония, поезия и безкомпромисна честност. Той ни учеше, че всяка дума е отговорност, всяко мълчание – избор, всяка публикация – свидетелство за морал.
Заради преподаватели като него днес съм член на Съюза на българските журналисти. Преподавам, защото знам какво означава да вдъхновиш, а не да рецитираш. Продължавам да бъда журналист, защото вярвам, че свободата на словото не е даденост, а ежедневна битка.
Имам привилегията да издавам медията, носеща духа на Константин Фотинов – първия български журналист, чийто портрет ни посреща в СБЖ. Помня първия път, когато влязох там – пред 2005 г.- Снежана Тодорова ме посрещна с усмивка и човешка топлина, която помня и до днес. Но преди това спрях за миг пред Фотинов – в тишина, с уважение и с усещането, че продължавам път, който е започнал много преди мен.
И днес, когато наблюдавам как родният медиен свят затъва в зависимости, сензации и послушание, не мога да не се запитам:
Как ли доц. Ангелов би коментирал случващото се?
Как би звучала днес неговата лекция по журналистическа етика? Може би щеше да ни погледне дълго, с леко повдигната вежда и тиха усмивка. И да каже:
„Къде е етиката, колеги?“
А сега кой ще остане?
Когато някой пак извика „Колеги, прибирайте се“– а това се отнася не до висши служители на МВР, а до журналисти или фоторепотери попаднали на правилното място, в правилното време – някой трябва да остане, въприки позивната от главния редактор или собственика на медия.
Не заради егото. Не заради заглавията. А заради истината.
Заради паметта. Заради него.
Аз съм неговият „специален студент“. Така ме нарече в посвещението на една от последните си книги – скромната, но дълбока книжка със стихове „Шепа пепел от Александрийската ми библиотека“.
Помня всяка негова лекция. Помня живите примери, размислите му, мълчанията му – онези паузи, в които казваше най-много. Помня как ни научи, че в журналистиката има огън, който трябва да пазим – огън на мисълта, на съвестта, на словото. И че когато този огън изгасне, остава пепел. Но не безсмислена пепел – а такава, в която можем да ровим с респект и надежда. Защото след всеки остава по нещо.
Позволявам си да перифразирам един негов стих, който днес носи друг смисъл за мен:
„Преди да се разболея, ме интересуваше огънят в камината.
Днес, с клечка, ровичкам в пепелта – диря макар и малка останала ценност.“
Аз ровя в тази пепел – не с тъга, а с вяра.
Защото в нея тлее нещо от духа му, от искрата, която запали в мен и в още толкова негови студенти.
И затова няма да се прибера. Ще остана.
Докато още има какво да се пази, какво да се помни и какво да се предаде нататък.
Почивайте в мир, доц. Ангелов. Липсвате ни. Но ни има – заради вас.
Забележка: Настоящата статия използва като отправна точка разкритията, публикувани от „Свободна Европа“ в материала: „Разкрития за полицейски чадър над контрабанда разтресоха МВР“, в който репликата „Колеги, прибирайте се“ се превръща в символ на опита за институционално прикриване и цензура.
Каква е вашата реакция?
