В седмичната коментарна рубрика на в. Банкер проф. Маринов пише за визитата на Еманюел Макрон в България. По трудно обясними причини посещението на френския президент Еманюел Макрон у нас (нека припомним – в рамките на обиколка в няколко централно- и източноевропейски страни) беше въздигнато в ранг на епохално събитие, породило свръхочаквания.
Подета бе дискусия какво спечели и какво загуби България в резултат на това посещение. А отговорът е много прост, като в стария виц – цялата пара отиде в свирката, т.е. в пиар машината. Нито френският президент имаше някакви сериозни конкретни оферти към българските си домакини, нито те – уви – го изненадаха с някакви „предложения, на които не можеш да откажеш“. Всъщност единствената изненада за Макрон вероятно е било приветствието на българския премиер, който на практика запита госта си дали говори френски.
Френският президент няма основания да бъде недоволен от визитата си в България, което, разбира се, не значи, че това води автоматично до инкасиране на загуби за нашата страна. Темата, която френската страна умишлено преекспонираше (по вътрешнополитически причини) – регулацията за т.нар. командировани работници – не е толкова важна като мащаб и последици нито за Западна Европа, нито за повечето източноевропейски държави (като изключим Полша). Вероятно поради неопитност Макрон почти призна в Залцбург, че тази регулация „не е проблемът на Франция“.
Фактически безусловното съгласие на България за преразглеждане на директивата „Болкенщайн“ (за разлика от условността и насрещните искания в позициите на чехи, словаци и румънци) бе полезно за френския президент от гледна точка на усилията му да оправдае крайно непопулярните в собствената му страна намерения за реформиране на трудовия пазар. За разлика от ръководителите на останалите посетени държави, които, общо взето, казаха, че може да се обсъжда дали проблемът е сериозен и какви са възможните решения, българските домакини легитимираха тезата на Макрон, че проблемът е много сериозен и че реално е причина за тежките социални язви (най-вече безработицата) във Франция. Така България зае диаметрално противоположна позиция на „бунтарите“ в ЕС – Полша и Унгария. Както и да го погледнем, това е една сериозна външнополитическа услуга дори от традиционно неглижиран член на Евросъюза. Срещу тази сериозна услуга получихме едно голямо нищо
И не само това -даже не поискахме нещо конкретно по ясен и категоричен начин (така както румънците поставиха условието си за приемане в Шенген).
Следователно, дори да останем в сферата на голите приказки (защото никакви конкретни споразумения не бяха предвидени, а и не бе възможно да се подготвят за толкова кратко време), Макрон си тръгна със заявленията, които му трябваха, а ние се задоволихме с неконкретни общи пожелания. Например, независимо от констатацията, че България отдавна е трябвало да бъде включена в Шенген, френският президент не обяви никакъв ясен ангажимент, а обвърза това бъдещо събитие с някакво неясно (и досега необсъждано) предстоящо реформиране на пространството. Също толкова неопределени бяха изявленията по отношение на „чакалнята“ на еврозоната („когато настъпи подходящ момент“), общата европейска отбрана и защитата на границите. По нищо не пролича, че Макрон наистина подкрепя заявлението на президента Румен Радев, че „сигурността на Европа започва със сигурността на българските граници“.
Би било несериозно да се сърдим на ръководителите на чужди (пък били те и съюзни) държави, че идват у нас, знаейки какво искат и го получават. Истински болезненият проблем за нас е друг – защо българските държавници нямат готовността да по-срещнат тези чуждестранни ръководители с нещо повече от любезност на туристически гидове_
Което на свой ред води до няколко следващи, колкото логични, толкова и нелицеприятни въпроса.
Първо, относно начина, по който се изработва българската външна политика.
При толкова много дилетанти, натоварени да я ръководят, странно ли е, че страдаме от хронична неспособност във всеки конкретен случай да формулираме аксиомите на националния ни интерес и да ги превъплътим в конкретни насрещни оферти?
Второ, относно лошата традиция важни срещи и посещения да бъдат организирани непрофесионално, без яснота за преследваните цели и с изцяло пропагандни очаквания. Все пак би следвало някой да обясни на министър-председателя, че едно е да каниш гости у дома в Банкя, а съвсем друго – чуждестранен държавен глава на посещение в България. В първия случай е нормално да му се похвалиш с магнолиите в градината, но във втория трябва да има и някаква полза за държавата. Въпреки че е новак в политиката, е ясно, че Макрон е приел тази покана не заради прегръдките на „неговия приятел Бойко“, а защото има ясна идея, че може да допринесе с нещо за интересите на франция.
Трето, относно махленските представи за „голямата“ геополитическа игра. Неслучайно вече писахме за опасните последици от подлизурските внушения, че Борисов е „миротворецът на Европа“. Идеята, че България и нейните ръководители (които и да са те) могат на настоящия етап да играят някаква водеща роля за решаването на големите европейски проблеми е вредна, защото пречи да се съсредоточим върху по-скромни, но по-реалистични цели
Точно както премиерите на Чехия и Словакия на пръв поглед „поддадоха“ и внесоха разкол във Вишеградската четворка, но в действителност се постараха да получат подкрепата на Франция за обща (на централноевропейците) по-голяма тежест и независимост по някои болезнени проблеми на Европейския съюз.
Четвърто, за пореден път се натъкваме на фрапиращо неразбиране на ключовия факт, че в демократичната държава външна политика е публична политика. Което означава не само, че не бива да се формулира и провежда скрито от обществото, а и нещо много по-важно. Ръководителите на една държава имат наистина силни аргументи в преговорите с чуждестранните си колеги, когато защитават публично разбрани и подкрепени позиции, ясно обезпечаващи гарантирането на националния интерес.
Накрая, най-същественото. Въпросът какво би могла да спечели България от посещението на един френски (руски, американски и т.н.) президент, зависи от това, което за нас като нация е наистина важно условие, за да постигнем основните си цели. Какво нашият президент и премиер биха поискали от Макрон, се определя от ясното дефиниране и конкретизиране на националния интерес, но за момента такова дефиниране просто не съществува. Ето защо е достойно за съжаление, че президентът Радев все още не дава знак, че разбира значението и се нагърбва с тази задача, която не само бе включена в предизборните му обещания, но и изигра важна роля за изборната му победа.
Дата: 01.09.2017 00:07
Източник: Банкер – стр. 10
Автор: Александър МАРИНОВ
Aлeксaндъp Mapинов e доктоp по политология, проф. по aдминистpaтивни и политичeски нaуки в СУ „Св. Климeнт Охpидски“. Основнaтa облaст нa изслeдовaтeлскитe му интepeси e пpилaгaнeто нa нaучнaтa eкспepтизa в публичното упpaвлeниe.
Aвтоp e нa книгaтa „Общeствeни eлити и лидepство в стpaнитe с пpeход“ (2004). и на монографията „Между еволюцията и социалното инженерство“ (Теория и практика на административните реформи)
Каква е вашата реакция?
