pencho1_31019Пенчо Ковачев е сред тези журналисти, които нямат нужда от представяне, защото неговата визитна картичка са написаните много статии, коментари, анализи, критика. Книгите и сценариите му за филми също са сред представящите го достойно на бойното поле на българската култура и изкуство.

Той е сред уважаваните коментатори на „24 часа“, където го намерих в летните жеги. Прие поканата ми да се срещнем и да разкрие пред сайта на СБЖ своите размисли и страсти за българската журналистика, за книгите, които е написал. Като един Сладкодумец Храбър, Пенчо не спести нищо за пътя си в журналистиката и живота. В момента е в очакване до броени седмици да се появи на бял свят неговата най-нова книга, посветена на Петър Младенов, която издателство „Захарий Стоянов“ ще предложи на читателите.

Колко от 24 часа ти си журналист, колко сценарист или писател? И колко ти остава за нещо друго, Пенчо?

Навремето, когато Любен Генов беше главен редактор на „Поглед“, казваше, че журналистът е журналист 24 часа в денонощието. След промените и динамиката в журналистиката, мога да кажа, че са 25 , че и повече часа. Няма как да се разделят по толкова часа за журналистика, за писателство и толкова за писане на сценарий. Всичко е слято в едно. Цял живот съм бил журналист и вече мога прекрасно да разпределям времето и задачите си и да се справям с неща, които ми се появят наяве.

Наричаш се „събирач на истински истории“, коя обаче е твоята истинска? Кой е Пенчо Ковачев?

Пенчо Ковачев е едно някогашно момче, тръгнало от Белоградчик. Роден съм в този град, но иначе съм израснал в с. Пролазница, което на 8 км южно от Белоградчик (от това село е и актьорът Деян Донков. Даже къщите ни са една до друга. Баба му Яна го отгледа в това село.). Та тръгнах от там. когато завършвах през 1968-ма, на мода бяха техникумите и аз завърших Техникума за индустриална химия във Видин, а след това и журналистика в София. Когато се явявах на изпита и ме попитаха защо съм завършил техникум за индустриална химия, а кандидатствам журналистика, аз нещо смотолевих и отговорих, че не съм добре с цветовете и нещо си падам далтонист. Тогава един от комисията ми каза, че важното е да не бъда политически далтонист. Виждаш ли колко от рано ни подготвяха за онази журналистика, в която трябваше да се държи правата линия и не можеше да сбъркаш. И оттогава досега – цял живот в журналистиката и нищо друго.

А разбра ли най-сетне коя е истинска история и коя – не?  Нали всеки си има своя и за всеки тя е истинска? И може ли в едно общество като нашето да има общовалидна истинска история?

Никое общество не може да има една общовалидна история, защото, както беше казал Апостолът, „Времето е в нас и ние сме във времето“. Така и всеки в това време си има по своему отреден път, задачите, които трябва да изпълни, своите драми и преживявания, които трябва да изживее. Важното е всеки да намери своята лична история в тази на обществото и да живее така, че да спазва законите и да не пречи на другите. Имаше една пиеса „Живей като другите и бъди благословен“.

А как журналистът може да се ориентира в тях и ти как го правиш?

Натрупването идва с годините и човек трябва, когато се занимава с писане, било то в журналистиката и още повече в писателството, да има наблюдателност. Да може да наблюдава хората и поведението им. Трябва да чете много. Да прочете поне един влак книги, за да натрупа информация, истини, лъжи, ако щеш, за да му е после по-лесно. И всичко това да го включи в работата си. Леко се притеснявам за младото поколение журналисти, което навлиза, като че ли имат много слаб бекграунд. Те не познават дори близкото минало, камо ли за по-далечното. Това според мен е, защото компютърът изяжда много от времето за четене и не може да замести книгата, колкото и технологично съвършен да стане.

Може ли мрачен и заядлив човек да бъда добър тв водещ?Екранът не разпалва ли лошите страсти? Питам те, защото бях прочела, че като си се видял на една снимка по време на следването, си изглеждал много мрачен и това те е отказало от  телевизионната журналистика.

Точно така е, но да започнем по ред. Аз самият не съм мрачен човек, но понякога физиономията ми изглежда мрачна. И това беше причината, когато в трети курс във Факултета по журналистика ни разпределяха и направиха проби, аз не се харесах как стоя и отказах тази специалност. Гласът ми не е радиофоничен. Затова отказах и радиото. Записах печатни медии.

Дали един мрачен и заядлив журналист може да бъде телевизионен журналист… Да си мрачен човек е трудно във всички. А за заядлив… Известна е историята за един американски журналист, който 17 пъти задава един и същ въпрос на събеседника, докато онзи отговори. Това от една страна е заяждане, но от друга пък той постига целта си – принуждава интервюирания да каже това, което иска.  Така че всичко е относително. В журналистиката трябва да има и леко заяждане, защото по някой път събеседникът се затваря в черупката си и трябва такива хватки, за да можеш да го отвориш и да го покажеш на зрителя.

Изобщо какъв трябва да бъде днешният журналист?

Първо, да знае езици. Да е начетен – да е чел много книги, да се интересува постоянно от всичко, да е технологично подготвен, защото навремето, когато нас ни учиха на журналистика, беше на мода една мисъл, не си спомням на кой руски журналист или теоретик, че „репортера ноги кормят“. Мина вече това време и  краката не ни хранят. Сега има такава голяма технологична помощ за журналистиката, така че това е остаряло. Затова казвам, че той трябва да е технологично подготвен, за да се чувства в свои води.

Започнал си във в. „Поглед“. Едно издание, за което и днес се говори с респект. На теб какво ти даде той и какво няма и до днес да забравиш от работата си там?

За мен „Поглед“ беше институция. Аз бях невероятно щастлив, че започнах и работих в този вестник. Започнах да му сътруднича още като студент в първи курс. И ако трябва да съм откровен, както казваше едно време Вальо Пламенов, Бог да го прости, „Ако нещо малко стана журналист от мен, това е благодарение на уроците, които научих в „Поглед“. Ходех повече в командировки от вестника, отколкото на лекции. Това ми помогна много, защото едно време обучението беше силно идеологизирано и много от това, което учихме тогава, днес ни е абсолютно ненужно. Вестник „Поглед“ ми даде първите стъпки. даде ми самочувствие, шанса да работя в една атмосфера, в която се чувствах много добре. Чувствах как колегите ми ме обичат, подкрепят ме, дават ми шанс. Тук ще отворя и една малка скоба. Може да го има и следният момент. Тогава аз нямах софийско жителство и като такъв не можех да бъда назначен на щат. Бях на твърд хонорар, на нетвърд, когато колежки излизаха в отпуск по майчинство ги замествах. Може би колегите не са виждали в мен конкурент за мястото си, та аков един момент могат да уволнят някого, и да ме назначат мен. Макар че едно време не уволняваха така. Но имах любовта им, усещах я. И всичко това ми помогна много.

Малцина обаче знаят, че си водил една скандална рубрика там, която е вдигнала градуса на блюстителите на морала –  „Запознайте се“. Как в онези времена се прави такава рубрика и ти как се чувстваше в ролята на сватя?

Аз съм и сват и ще ти кажа защо, но както ме нарече една читателка в гневно писмо до Любен Генов, бях и „сводник № 1 на Републиката“. Титла, с която се гордея и до днес. Но как започна всичко? Рубриката я измисли Пенка Чернева, трябва да почертая това, защото не бива да си крадем идеите и тяхното реализиране. В един момент я дадоха на мен и аз я започнах с интерес,защото тя се правеше за първи път. Не знаех дотогава в България да е имало такава. Може би преди 9 септември да е имало, но след 1944 г. в социалистическа България беше първата такава рубрика. Стремежът беше да помогнем на хора, които искаха да имат семейства, но по една или друга причина нямаха. Започнахме плахо, след това увеличихме обема, но след един случай, когато на Любен Генов му дърпаха ушите в ЦК, той разреши да бъдат само две колони на втора или на трета страница, а хората ни заливаха с писма. Понякога се шегувах, че по онова време в България най-трудно ти идваше ред да си купиш кола, апартамент или да ти излезе името в рубриката „Запознайте се“. Ако тогава имахме предприемаческо съзнание, ако бяхме вестник, който иска да печели, можехме да направим притурка в „Поглед“ и хората да си плащат. Тогава времето беше друго. Но да кажа защо на Любен Генов му дърпаха ушите в ЦК. Един ден в редакцията влезе мъж и каза, че иска да си даде адреса за „Запознайте се“. Подадох му специалната бланка, в която той написа, че е на 38 г. и живее в САЩ и търси българка, за да създаде семейство. Помоли ме да е се публикува по-бързо, тъй като си заминава. Реших да му помогна и му пуснах адреса. Затрупаха ни с писма, обаждания по телефона. Дори колежка от „Труд“ се обади и ми казва: защо не ми се обадихте да ми дадете адреса, а го публикувате. Мина известно време и някой ми разказа, че този човек живеел при сестра си и беше дал адреса й и там го търсели жени. Понеже било разкопано и преградено, работниците сложили една табелка със стрелка „Към американеца“. Та заради тази история на Любен Генов му се бяха карали. Така рубриката си остана на една колона и я имаше докато излизаше в. „Поглед“.

А ти ли избра журналистиката, или тя тебе?

Стана много случайна, ама нали знаеш за неслучайните случайности. Имам брат 6 години по-голям от мен. Той беше студент и си беше дошъл една ваканция. Прочете някаква моя работа по български език. Хареса му, каза, че пиша хубаво и ме попита защо не кандидатствам журналистика. Хванах се за тази фраза и в трети и четвърти курс в техникума пишех във вестник „Червено знаме“ –окръжния вестник във Видин. Дописките в него бяха първите ми стъпки в журналистиката. Пазя си всичко изрязано, подвързано. Имам архив чудо.

Пълното интервю в сайта на СБЖ:

08.08.2016 /14:51 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ