Френският учен Борис Сирюлник в детството си остава сирак и дълго време е подхвърлян между приемни семейства и различни институции.
Днес е известен в цял свят с книгата си „Грозните патенца“, посветена на наранените деца, на малчуганите, жертви на насилие.
Борис Сирюлник е световноизвестен не само с научната си работа, но и с активната си позиция, с яркото си медийно присъствие и с многобройните си книги, адресирани към широка читателска публика.
Роден през 1939 г. във Франция, детството му е разбито от войната, родителите му са депортирани от нацистите, самият той оцелява по чудо. След това малкият Борис е подхвърлян между различни институции и приемни семейства. Въпреки преживяното Сирюлник намира път напред, завършва медицина и специализира в различни области на психиатрията, работи като невропсихиатър, психолог и психоаналитик. Проявява интерес към науката за поведението на животинските видове в естествената им среда. Днес е известен изследовател и авторитетен преподавател в Тулонския университет.
Основната теория на Сирюлник е за способността да устоиш на удара и да възобновиш развитието си в променени условия. Книгата му „Грозните патенца“ е изцяло посветена на малчуганите, жертви на насилие. Авторът обобщава не само опита от своите изследвания, но и този на други университетски преподаватели, лекари, социолози, психолози и възпитатели.
Според Сирюлник най-важно е да се намери изход, за да се преодолее кризата и тези деца да се научат да живеят по друг начин. Същественото не е да се изброяват травмите, а да се открие път за тяхното преодоляване. Френският учен дава пример с грозното патенце, което се превръща в красив лебед. Но това да си лебед не е достатъчно, нужно е да се пребориш с униженията от миналото и да продължиш напред в променените условия. Защото понякога дори да си се освободил от насилниците, ти продължаваш да носиш спомена за тях. Възстановяването зависи от личния темперамент и от социалната подкрепа.
„Измъчваните и най-вече децата на измъчваните преработват образа за себе си чрез крайното действие и чрез сериозната рефлексия. Не чрез хумора. Най-често те се включват в битките срещу партията на палачите. Те поправят себе си, поправяйки спомена за своите родители, като по този начин доказват, че най-сигурното средство да се укрепи една идея е, като я следваш…
Отдалечаването във времето само по себе си променя представата за трагедията. От момента, когато едно дете попита „какво ми се е случило?“, то започва своята работа по преработване на собственото минало. То не може да не си задава въпроса откъде идва и къде отива, понеже е въодушевено, че съществува, и любопитно какво го очаква. .“ Също както изпъкващите предмети са били откроени от натовареното със смисъл поведение на родителите, историзираните събития са осветени от говоренето на другите. Следователно травматичната памет е особена, понеже свързва несъзнаваното телесно опознаване с осмислянето в светлината на общественото говорене. От близостта си до малтретиращ родител детето неволно попива този тип взаимоотношения, който се отпечатва в биологичната му памет. Но разказът за себе си се изгражда от значението, което събитието добива, осветлено от културния дискурс…“
По статията работи Мария Николчева
