Само в Любословие: Злато от Рачо Буров

admin

Рачо Буров
сн. Андрей Велчев, Любословие

Само за Любословие.БГ и първо за нашите читатели Рачо Буров споделя своето Злато:

В ливадата над Горен Припек падна метеорит, вряза се в земята и от кратера бликна вода. Като казвам бликна, разбирайте – изхвърля я на 40 метра височина. Оформи се река, която бързо си намери път към селското поточе Луд Гиго, което не, че правеше поразии, но преди години, при топенето на снега, придойде и отнесе къщичката на местния луд, Гиго-Лигата. От там дойде и името на потока – Луд Гиго.

Метеоритът падна при зазоряване.
Отначало селяните видяха огнено кълбо, после се чу свистене и след секунди – оглушителен гръм откъм Марини ливади. Къщи, хора и добитък подскочиха половин метър. Здрав остана само оборът на Делчо Мастиката, защото беше излял на пияна глава в основите 28 торби цимент, вместо нужните 8. Ама кел файда, защото кравите, като скочиха половин метър, пометнаха до една. Така че, ако не той лично, то стоката му пострада яко.

„Това ще да е поличба Божия!” отсече отец Милан и хукна към мястото. След него – цялото село…
Гледат хората, гледат и не вярват на очите си – шиба оня ти ми фонтан, хвърля нагоре кал и камъни… Страхотия!… После водата потегля в ново корито към дерето Луд Гиго.

Няколко души взеха камъни, изхвърлени от дълбините и мигом ококориха ей такива очи:
„Майчице!… Чисто злато!!!…”
Метеоритът при врязването си в земята пресякъл златна жила, подминал я и спрял в подземни води под голямо налягане.

Хората, не видели такова чудо, се юрнаха да вадят златни късове – едни по сто грама, други – по три, четири кила… Настана олелия. Всеки гледа да докопа голямо парче.
Последен дотича кметът, бай Здравко Опозицията.
Като видя каква врява се вдига и как работата стига до бой за едрите парчета от златния дъжд, извади пистолета и гръмна три пъти.

Настана тишина. Бучеше само гейзерът.
Всички знаеха, че не цепи басма никому. Преди време беше стрелял по трима цигани в картофените ниви. Викнал им – нищо. Отишъл до тях, гледа – изровили една каруца картофи. Казал им, че ги арестува за кражба, а единия вдигнал лопата и го фраснал през гърба: „Ще ни арестуваш значи, а ?!?…” И вдига лопатата втори път. Паднало му черното перде на бай Здравко, извадил пищова и стрелял в задниците им. После извикал по джиесема линейка – и право в болницата. Кърпили ги там лекарите, рязали, шили, оправили ги. От тогава, до ден-днешен не е имало цигански набези по нивите.
Ориентирал се кметът в метеоритната обстановка и извикал:
„Всичкото злато да се събира на куп, докато докарат варели от стопанството. Ако някой крадне, мамка му!… Това злато е на селото. На всички. Ще стигне и за правнуците… ”
Хората започнали да носят късовете злато и скоро станала голяма купчина. Много голяма! А фонтанът хвърля ли, хвърля…

Пристигнал камионът с празните варели, които мъжете бързо напълнили. Един, два, три, …осем, девет, деветнайсет… Опитали се да ги качат на камиона – не става. Тежат по три тона единия. Разтоварили ги и започнали да пълнят камиона с ръце. Препълнили го.
– Не мога да потегля! – вдигнал ръце Наско-Дизела. – Много тежи! Машината вози до пет тона. Този товар ще продъни каросерията. Трябва на няколко курса… Къде да разтоваря?
– В мазето на кметството! Ще оставиш полицая Пешо Маркуча да пази! „Кмета нареди!”, ще му кажеш. Който пипне народното имане – мамка му! Да стреля! Аз разрешавам!…”
Напълнило се мазето, канцеларията, стаята на счетоводството, килера с метлите и лопатите на Гина, чистачката. А камионът прави курсове, превозва злато, краят му не се вижда.
– Който крадне, мамка му! – повторил кметът. – Ще проверявам лично. Злато – дал Господ! Важното е да го приберем до шушка и станем най-богатото село на Планетата. Да ни викат Голд Припек. Хайде де! Ще ми се пъчат някакви си там американски златотърсачи. Копаят като кърти-ци в Клондайк за едни мижави люспици. Господ знае къде да даде. Така
ли е?
– Така е, кмете! – смеят се хората и носят злато. – Първата ни работа, след като извозим този берекет, ще е да вдигнем нова църква. Да благода-рим на Бога за богатството, което ни изсипва…
Съдържателят на местната кръчма, Куфара, спря микробуса си пред златната купчина и започна да разтоварва бира и вино. Стъкми скара, разпали огън и скоро зацвърчаха кебапчета…
„Яж народе! Без пари-и-и! От Куфара-а-а! Безплатно-о-о! Да запомните най-щастливия ден в историята на селото-о-о… Насам! Насам, народе…”
Веселбата клонеше към песни и хора, но гейзерът хвърляше злато и поточната линия – събиране – товарене – транспорт, не трябваше да спира нито за миг. Иначе реката ще завлече златото в Долен Припек и после ходи им обяснявай, че то си е твое…

Мъжете, нагазили във водата, вадеха и хвърляха на брега златните късове, без да ги е еня, че падащите парчета може да ги ударят, жените ги редяха на купчини, после – с камиона към кметството.
„Няма повече място!… – докладва шофьорът. – Всички стаи са пълни. Пешо Маркуча моли за подкрепление от града, че толкова злато било опасна работа!… Не искал да носи отговорност… Само шест патрона имал.”
„Като тръшне на земята шест души, другите сами ще избягат! – отсече кметът. – Никакви подкрепления! Дойдат ли ония от града, ще ни го вземат…” – и нареди: – Ще дежурят нашите ловци, докато решим какво да предприемем – да го топим на кюлчета, или да го продаваме насипно…”
Запита отец Милан може ли да разтоварят няколко камиона в църквата, но той се запъна:
„Не трябва да пускаме търговците в храма, кмете!… Свети Йоан Златоуст го е казал, не съм го измислил аз! Съжалявам, не може! Бог ще ме накаже за такъв грях…”
„Какъв грях е това дядо попе, щом е в полза на съселяните ти? Хората светец ще те направят! Поколенията ще се гордеят с теб – Свети Милан ще ти викат…”. – И се обърна към шофьора:
– Карай в черквата!…
Чудото трая три денонощия. На четвъртия ден, водата утихна и поточето Луд Гиго весело заподскача в старото си, удобно корито, а пясъкът светеше на слънцето във всички нюанси на жълтия метал. Тук-там деца въртяха легени и събираха златни песъчинки, но никой не ги закача-ше. „Толкова за лични нужди, може!..” – беше разрешил кметът.
Големият въпрос, който изникна пред ръководство на селото, беше какво да правят със златото. Колко тона беше, никой не се наемаше да пресметне. Шофьорът твърдеше, че е направил двайсет и шест курса по пет, шест тона всеки…
„Два ресьора счупих от претоварване!…”
„Ще купим двайсет камиона Мерцедес-Бенц, Наско! Какво си се затъжил за тази бракма…” – тупаше го по рамото бай Здравко. – И товарни хеликоптери ще вземем! С тях ще возим златото от мината… Господ ни показа къде е… Влекачи, снегорини, линейки, джипове, всичко ще имаме! Само по асфалт ще ходим! Кал за цяр няма да има… И никакви картофи! Картофи да отглеждат ония от Долен Припек! Ние злато ще вадим. Тъй да знаеш!…”
Като стара пушка, кметът добре съзнаваше, че такова имане не може да остане скрито-покрито от държавата и се зае да изучи законите. Да раз-бере има ли право да впише златото към приходите на селото или ония от София щяха да го претеглят и вземат до грам.
„Няма начин да остане! – констатира накрая. – Щом се вади от недрата на българската земя, е държавно! И до утре да им говоря, че дойде от небето, ще ме оборят: „В земята ли се намира? В земята. Точка!…”
Оказа се прав.
Пристигнаха Президентът, Министър-председателят, финансовият министър, хора от трезора на БНБ, експерти и две роти червени барети. Големците прегръщаха кмета, поздравяваха го с щастливото събитие, обещаха му място в Народното събрание, орден „Стара планина” -І-ва степен и какво ли още не. Баретите оградиха кметството и църквата.
– Най-важното сега е – каза Министър-председателят на импро-визирания митинг, – да отнесем златото на експертна оценка и определяне чистотата на метала, да разберем колко е цялото количество и как вървят цените на световните борси. После – да оправим външния дълг на страната, че ни тежи като воденичен камък на шията. Ще помислим за изграждане на съвременна инфраструктура, разработване на златна мина и построяване на нови квартали в Горен Припек…
– Най-общо казано – започна след него Президентът – рязко да подобрим качеството на живота, както в Горен Припек, така и в цялото Отечество. Тогава и Европа ще погледне с друго око на нас. Вече няма да сме бедният роднина…
Кметът стоеше отстрани и имаше вид на изваден от гроб. По-скоро – от урна! Беше освирепял като настъпана по опашката дива котка.
„Аз… мамицата им!…”
На следващия ден дойде колона от военни камиони и вдигнаха златото. Трябвало да се претопи по швейцарски образец – със съответен номер, знак, чистота на пробата и код на партидата.
„Няма да го продаваме на буци като халва от Ябланица!” – отсече финансовият министър и седна в мерцедеса.
След два часа всички заминаха.
Златото – също…
„Ега ти печалбата!“ – изплю се бай Здравко след колоната и стреля три пъти във въздуха… Но вместо глас, от устата му излезе пяна от псувни в концентриран вид…