Българо-турските отношения и малцинственият въпрос

(1919-1928 г.)

Димитър Гюдуров*

Малцинственият въпрос в междудържавните отношения на България и Турция след края на Първата световна война, унаследява нерешените етно-териториални проблеми между двете държави от последните две десетилетия на Х1Х в. и първите две на ХХ в. Според чл. 3 на Солунското примирие от 29 септември 1918 г. и чл. 23 на Мудроското примирие от 30 октомври 1918г.1, България и Османската империя се задължават да прекъснат дипломатическите си отношения. Впоследствие Силите победителки във войната не позволяват на никоя държава от бившия съюз на Централните сили да има свой дипломатически представител в Истанбул, докато не се ратифицира Севърският мирен договор от страна на Турция.2 От този момент нататък, до подписването на нов двустранен договор, преките контакти между двете страни се развиват на ниво консулски отдели,3 със защитата на българските интереси в Турция се ангажира Шведската легация в Истанбул, а със защита на турските в България, се занимава Испанската легация в София.4 Във външнополитически план целите на двете държави започват коренно да се различават – България подписва Ньойския договор от 1919 г. и стриктно изпълнява поетите задължения, Турция пък отхвърля Севърския договор от 1920 г. и влиза в нова война. Спорният въпрос между двете държави е съдбата на Източна Тракия, като участник пряко заинтересован в разрешението на спора се включва и Гърция, а ключовите решения се взимат от Великите сили победителки във войната.5

* * *

Още преди подписването на Ньойския договор външната политиката на България спрямо Турция се ръководи и определя от три тясно свързани проблема – как да се противодейства на обезбългаряването на Източна Тракия, възвръщането на бежанците по родните им места и спазването на малцинствените права на българите.

Веднага след Солунското примирие българските правителства възобновяват външнополитическите усилия за подобряване положението на бежанците от областта. При направените постъпки от страна на българската делегация по време на Парижката мирна конференция е отговорено в писмена форма, от страна на Великите сили победителки във войната, че ще се положат нужните усилия за регулиране статута на бежанците, въпреки уверенията, не се предприемат никакви конкретни мерки и на практика те остават в сферата на добрите пожелания. Основните насоки на тази политика се доразработват от двете правителствата – и коалиционното и самостоятелното на Българския земеделски народен съюз /БЗНС/, оглавявани от Александър Стамболийски. Програмата на земеделците се основава на мирна ревизия на Ньойския договор, стриктно спазване на приложението за защита на малцинствата в рамките на международната система под покровителството на ОН, въз основа на това се формулират две външнополитически искания. Първото е балканските държави да обявят амнистия на основата на която, бежанците да се завърнат по домовете си. Второто искане е те да прилагат на практика предвидените в мирните договори клаузи в провежданата политика към малцинствата на принципа на взаимност.

Краят на войната предопределя българските малцинствени общности вън от пределите на България да възлизат на 1 339 000 души, цялото население на страната е 4 500 000 души или 29.7 % от българите са извън териториалните граници на царството.6 За образователните нужди на българското население в рамките на Турция след Първата световна война продължават да функционират две начални училища с една прогимназия в Лозенград, две основни училища в Одрин и три училища в Цариград издържани от Екзархията, респективно с финансовата помощ на българското правителство. В тях през учебната 1919-1920 година се учат около 550 деца. Неуреден между двете страни остава и въпросът за статута на Екзархията и нейните имоти в Турция.

Във вътрешен план на дневен ред пред земеделците се поставя задачата за подобряване положението на бежанците, след края на войната бежанска вълна залива страната, без правителствата в София за целия разглеждан период, да разполагат с вътрешен ресурс да подпомогнат бедстващите. Според данните представени от Международното бюро по труда в Женева, броят на бежанците до 1923/1924 г. възлиза на 211 194 души, а според българските сведения техният брой всъщност достига от 300000 до 500 000 души или 11% от цялото население на страната . Изпълнението на тежките репарационни задължения поети по силата на Ньойския договор, съчетани с огромния брой бежанци, предизвикват тежка социална, политическа и икономическа криза. В опит за нейното туширане, коалиционния земеделски кабинет приема Закона за облекчение на жилищната криза от 20 януари 1920 г., който се оказва недостатъчен поради непрекъснатия бежански поток към България.10

На 21 май 1920 г. след провеждането на парламентарни избори е съставено еднопартийно правителство на БЗНС, което разгръща мащабна законодателна дейност съобразно политическата си програма. Една част от законите налагащи вижданията на земеделците за управлението на страната, засягат и положението на бежанците, независимо от това, че съдържат противоконституционни норми, които нарушават принципа за неприкосновеност на частната собственост и обслужват партийните интереси на БЗНС, те се оказват от изключително значение за бежанската маса в страната. На 28 май 1920 г. е приет Закон за трудовата повинност /ЗТП/, според който, за осъществяването на държавни строежи мъжете навършили 20 г. и жените на 16 г. се мобилизират в трудова армия.

Наред с това чрез закона се заобикалят военните клаузи на Ньойския договор, които ограничават числеността на българската армия и по този начин мъжете преминават курс по военно обучение.11 ЗТП допълва и подпомага административната дейност по Закона за облекчение на жилищната криза, като облекчава държавните разходи за сградно и пътно строителство, със Закон за увеличаване размера на държавните земи от 30 юли 1920 г. е направен опит да се създаде своеобразен фонд от който да се оземляват бежанците.12

Всичките тези законодателни решения за тяхното подпомагане се оказват неуспешни за БЗНС, за това и тяхното действие в частта касаеща бежанците се възприема от управляващите, като прелюдия към Закон за трудово поземлената собственост /ЗТПС/ приет на 25 април 1921 г. Основната идея прокарана в него е да се проведе мащабна поземлена реформа в страната, според ЗТПС се отчуждават всички необработвани земи, отчуждават се имоти от собствениците владеещи ниви и ливади над 300 декара и гори и ливади над 500 декара.

Създава се нов поземлен фонд от държавните, общински и отчуждените земи, от който да се раздават недвижими имоти на бежанците и безимотните селяни,13 от него по Закона за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им от 13 ноември 1920 г. всеки бежанец в зависимост от икономическото и семейното си положение може да придобие от държавата ниви, градини, лозя и ливади до 50 декара в полските, 80 декара в полупланинските и до 120 декара в планинските региони на държавата /чл.3/. Според него земите определени за раздаване на бежанците в населените места се категоризират в три групи и всяко бежанско семейство получава в зависимост от мястото на заселване, земя от една от трите групи.14 

Паралелно с това се регламентира отпускането на парцели, строителен материал и безлихвени кредити от Българска земеделска банка до 20 хиляди лева, предназначени за постройката на жилищни и стопански сгради, снабдяване с добитък и посеви, закупуването на инвентар за селскостопанска или занаятчийска работа.15 Държавата поема всички разходи за медицинска помощ и транспортиране на бежанците и тяхната покъщнина, по линиите на държавните железници до определеното място за заселване.16 Целта на закона е да превърне бежанците в дребни и средни собственици, които да се интегрират в икономическия живот на страната и същевременно да станат политически привърженици на програмата за управление на БЗНС.

Въпреки това Законът за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им е свързан с конкретни социални и икономически цели за разрешение на бежанския въпрос,17 но за пореден път още един закон не осъществява заложените мерки за подобряване положението на изселниците , техният голям брой, оскъдната свободна земя в България и иззетата такава чрез непопулярни и принудителни мерки се оказват крайно недостатъчни за оземляване на бежанските домакинства.

Неуспехите на правителството за справяне с все по-усложнавящия се въпрос, посредством въведените поземлени реформи и засилващото се социално напрежение вътре в страната, убеждава управляващите в София, че единствената алтернатива е външнополитическа и е наложително да се изисква от съседните балкански държави да спазват правата на българските малцинствата според договорите за мир, да обявят амнистия за бежанците, чрез която да гарантират завръщането по домовете им.

Поставен така, въпросът в международен план среща съпротивата на останалите балкански държави в това число и на Турция, за управляващите в Анкара, Атина и Букурещ обявяването на амнистия и спазването на малцинствените права ще е равнозначно на запазване на компактни маси от българско население в земите предадени им по силата на мирните договори, а това автоматично предопределя при промяна на геополитическото статукво и възобновяване на етнотериториалните претенции на България към географските области.

За да бъдат стопирани българските искания, всяка една от съседните балканските държави на практика подписала договор за покровителство на малцинствата смята едностранно, че може сама, свободно да урежда въпроса за българската общност на нейна територия, както го разбира и не позволява дори да и се напомня за него, смятайки го за чисто вътрешен проблем. Твърдото отказване на Турция да гарантира малцинствените права на българите се потвърждава от последвалите постъпки на българските правителства на две международни конференции в Генуа и Лозана и взетите решения на тях относно малцинствено бежанския въпрос в българо-турските отношения.

Първият вътрешнополитически законодателен акт при това едностранен от страна на България, показващ готовността на правителството на БЗНС да регламентира българо-турския малцинствен въпрос въз основа на взаимност и реципрочност, е приетия на 8 юли 1921 г. Закон за уреждане недвижимата собственост в новите земи.18 Основната му функция в България, е да се узакони свободното завръщане на всички бежанци по домовете им и възвръщане на недвижимите им имоти, заедно с приходите от тях.

Неговото действие обхваща както гръцкото, така и турското население на страната, но на практика се прилага единствено за вторите. Впоследствие относно собствеността на гръцкото население в новите земи е приет Закон за приложение на конвенцията между България и Гърция относно свободата за емиграция на малцинствата от 8 април 1922 г. Статутът на гръцкото население и правата му на собственост в страната се определят от Конвенцията за доброволно изселване сключена между България и Гърция на 27 ноември 1919 г. и Смесената гръцко-българска комисия учредена на 18 декември 1920 г.19

Законът за уреждане на собствеността в новите земи постановява, недвижимата собственост в тези земи да се подчинява във всяко едно отношение на действащото законодателство в България /чл. 1/. Всички недвижими имоти в тях принадлежат на държавата, общините, обществени учреждения и частни лица /чл. 2/. Държавна собственост са всички недвижими имоти, които до 5 октомври 1912 г. са били частна или обществена собственост на турската държава, както и земите, които султанът е подарил на българи за „услуги към него” /чл. 3/. Собственост на общините са нивите, пасищата и горите предвидени за общо ползване от жителите на градските и селски общини, към тази категория спадат и частните имоти на общините, за които съществува документ за собственост, издаден на името на отделни лица, действащи като представители на съответната община /чл.4/. Българската държава придобива във владение всички безстопанствени имоти, като има правото да ги използва пряко или отдава под наем, придобитите приходи от тези имоти впоследствие могат да се върнат на правоимащите /чл. 6/.

Държавата връща владените от нея безстопанствени имоти на техните законни собственици, ако те се завърнат в тригодишен срок от деня, в който закона влиза в сила, а ако те не се завърнат в посочения срок, то държавата става пълноправен собственик на изоставените от тях имоти /чл. 7/. Този член на практика дава възможност на българските институции да решават, чрез издаването на паспорти, кой и кога може да се завърне в страната. Последвалите членове от закона регламентират механизмите за управление на имотите чрез трети лица, отдаването им под наем, покупко-продажбата и отчуждаването им /чл. 8 -12/.

Вслучаите когато имотите на завърналите се бежанци за раздадени на българи бежанци, то на законните собственици се връщат равностойни имоти в същия регион, при положение, че завърналите се граждани не желаят да останат в България, държавата откупува тяхната собственост. Цената на имотите се определя от окръжните съдилища, в района на който те се намират, като определената от съда цена се изплаща в брой /чл. 13/.20 Глава II от закона регламентира проверката на документите и притежанията за собственост, никои не може да впише акт за собственост върху недвижими имоти в новите земи, съгласно чл. 1 от Закона за привилегиите и ипотеките, поради това и никои не може да се разпорежда с имотите, тоест да отчуждава или да установява вещни права върху тях. Без да е предоставил за проверка своите документи за собственост и преди те да са легализирани от държавните институции.

Изрично не се признават документи за собственост и нотариални актове издадени след 5 октомври 1913 г. вписани по силата на чл. 34 от Закона за нотариусите и мировите съдии. Производството по проверката и легализацията на документи е безплатна /чл. 14-24/, спрямо бежанците от чужда народност постановленията на закона гарантиращи права и облаги извън тези предвидени в българо-гръцката конвенция, ще се прилагат само в случаите на взаимност /чл. 25/.21 Тоест ако чуждата държава, към която по народност принадлежат – обезпечава и дава същите права и облаги за българските бежанци, този член визира турските бежанци и турската държава.

Основната функция на закона е да разреши възвръщането собствеността на турските бежанци, както и завръщането им по родните места, под условието, че и Турция узакони свободното завръщане на българските бежанци и връщането на недвижимите им имоти, заедно с приходите в находящите се под нейно управление територии – Галиполско,

Родостенско Чаталджанско и Мала Азия. В тази връзка Министерство на правосъдието в края на 1921 г. с окръжна телеграма до Комисията по уреждане недвижимата собственост в новите земи, издава нареждане. Според телеграмата, новият Закон за уреждане собствеността в новите земи няма да се прилага по отношение на бежанци – турци, макар и български поданици, защото Турция не отговаря с взаимност по отношение на българските бежанци, които претендират за имоти на нейна територия.

Край на част първа. 

[spider_facebook id=”1″]

Цитирана литература според номерацията в текста:
1 Относно постановленията на Мудроското примирие. Виж Садулов, А. Крахът на Османската империя в Първата световна война. Мудроското примирие. В Турция, Балканите, Европа. История и култура. Изследвания в чест на проф. Дженгиз Хаков. С., 2003, с. 391-404
2 На мястото на генералния консул Иван Хамамджиев, който е отзован, българското правителство изпраща на 24 август 1921 г. Тодор Павлов като неофициален български представител, аташиран към шведската легация. Матеева, М., Тепавичаров, Х. Дипломатически отношения на България 1878-1988. С., 1989, с. 282-284
3 История на дипломацията, Т III, С., 1967, с. 175-177
4 Алтънов, А. Източният въпрос и нова Турция с особен поглед към интересите на България. С., 1926, с. 252
5 Манчев, К. Националният въпрос на Балканите. С., 1999, с. 246
6 Oppressed Peoples and the League of Nations. By Noel Buxton and T. P. Conwil-Evans. London, 1922, p. 80-93
7ЦДА, ф. 166 К, оп. 1, а.е. 179, л. 22-23; Пак там, ф. 176к, оп. 1, а.е. 2574, л. 30-31; За образователните институции на българите в Турция до началото на Втората световна война Виж. Стоянова, В. Цит. съч. с. 291-302; с. 42-45

8 ЦДА, ф. 176 К, оп. 5, а.е. 183, л. 100-136, л. 180-195.
9 Според българските данни изнесени на конференциите в Генуа и Лозана. ЦДА, ф. 321 К, оп. 1, а.е. 2816, л. 58
10 ДВ, бр. 213 от 12 ноември 1920 г
11 Петрова, Д. Самостоятелно управление на БЗНС. 1920-1923. С., 1988, с. 204-207
12 ДВ, бр. 109 от 16 август 1920 г
13 ДВ, бр.31 от 12 май 1921 г
14 Трайков, В. Политиката на българските правителства по националния въпрос. В Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944 Т4, С., 2003, с. 89.
15 Георгиев, К. Т. Аграрната реформа в България и нейните постижения, изразени в оземляване на бежанците и местните правоимащи. Пловдив, 1929, с. 59-61
16 ЦДА, ф. 177 к, оп. 1, а.е. 560, л. 167-168
17 Димитров, Г. В. Настаняване и оземляване на българските бежанци 1919-1939. Благоевград, 1985, с. 35-38
18 ЦДА, ф. 321 К, оп. 1, а.е. 2832, л. 22-23с9ннннн ппппп
19 ЦДА, ф. 173 К, оп. 3, а.е. 2747, л. 26-27; ф. 284, оп. 3, а.е. 10, л. 1-10
20 ДВ, бр. 92, 27 юли 1921 г.
21 Пак там
22 ЦДА, ф. 321 К, оп. 1, а.е. 2799, л. 160

ДиMitkoмитър Гюдуров е Старши редактор на Любословие, образование –  История
Основни изследователски интереси в областта на:
Нова и най-нова история на България и национални, етнически и малцинствени проблеми на Балканите

Възможности за експертиза в областта на: 
национална, етническа и малцинствата проблематика
e-mail: dimitar@luboslovie.bg