Извинете, бихте ли били така добри?

Не смятам, че българите сме лоши хора. Просто не приемаме доброто за бойно оръжие. А то е! И още – от Мария Касимова:

Прибирам се в България в последния ден на ноември. Самолетът каца в два часа сутринта, отгоре летището ни прилича на средноголяма европейска автобусна гара, а снежинките изглеждат оранжеви под светещите в тъмното софийско поле прожектори. Автобусът, който трябва да ни извози до терминала, е паркиран на десет метра от стълбичката, а полузаспалите пътници притичват един след друг, за да се скрият в търбуха му уж на топло. Вятърът се разхожда между малкото седалки, а металните прътове залепват за кожата, когато ги докоснеш – толкова е студено.

По едно време, когато вече сме се понатъпкали един в друг, от дъното на автобуса един мъж се провиква:

„Алоу шофьораааа, зАтвори я тая врата, че умрехме от студ!“

На свой ред откъм шофьорската кабина друг мъжки глас процепва тишината:

„Шти кажа аз на тебе коя врата ше затворя! Затвори си я у вас – тука аз решавам!“

„Ти решаваш, ама като ти дойда да ти набия един!…“, не остава длъжен първият мъжки глас.

„Я ела, бе, отворкото, я ела!“, мигновено парира отново шофьорската кабина…

Хората, мръзнещи в наметнатите през раменете якета, се подсмихват и не обелват нито дума. Свикнали са в България непрекъснато да се възпитаваме едни-други и на второто изречение да сме готови да се сбием. Никой не се намесва, защото знае, че само ще налее масло в огъня. Включително и аз – не искам да отнеса задължителната доза ругатни. От умора, от отегчение, а и нали си знам, че тука е така.

Явно не само аз съм приела грубостта в човешките отношения като нещо нормално за нашата територия, защото отнякъде в автобусната тълпа се чува „Айдеее, ясно е, че вече сме си в България – почна се още на летището!“ и всички се засмиват. И точно тогава над надвисващото все повече напрежение се чува трети глас. Мъжки, с отличаващ се акцент, но на разбираем български, казва:

„Добро утро на всички! Много сме изморени и ни е студено. Но сме кацнали живи и здрави и бързаме да се приберем. Нека не се караме! От име на всички нас искам да помоля шофьор да затвори врати и да пусне парно!“

Три секунди по-късно вратите изпръхтяват и се затварят, а шофьорът втренчено търси в огледалото за обратно виждане човека, който му отправи молбата. Беше млад русоляв мъж, с качулка на главата и раница на гърба. Вдигна ръката си за поздрав към кабината, а оттам се чу мекият тембър на шофьора:

„Готово, мой човек!“

Винаги съм се питала защо ние, българите, дето уж не сме лоши хора, подхождаме един към друг първо с лошотията си. Забелязали ли сте например, че когато у нас вървите по тротоара, почти никой не иска да се измести и да ви направи място да минете. Хората вървят като механични роботи и усилието да направят крачка встрани, за да мине човекът отсреща, им е непоносимо. В градския транспорт да не говорим – там сме като самостоятелни бойни машини, които приемат всички наоколо за вражеска армия, която трябва да се мачка.

Ако влезете в затворено място с други хора, които не познавате, но кажете на всички „Добър ден!“, никой няма да ви отговори. Ще предпочетат да си гледат в обувките или да ви хвърлят подозрителен поглед, вместо да отговорят със същото. Ако някой все пак направи усилието да ви поздрави, то думите ще са измънкани и измъчени, сякаш от тях физически ги боли. Спрете ли такси, вероятността шофьорът вътре да ви подхване с караница е много голяма. Няма да се усмихне, за да не би да си помислите, че много ви се радва като клиент.

В супермаркета също не ви чака нищо добро – все ще се намери някой, който да ви даде заповед (винаги на „ти“, разбира се) да се мръднете, да се преместите, да бързате, да не избирате толкова дълго или каквото там му пречи лично на него. Попаднете ли заедно на една опашка за нещо, неминуемо ще се пръкне спор, който не е изключено да премине и в ръкопашен бой.

В държавната администрация е още по-страшно. Там само присъствието ви вече дразни, пък отворите ли си устата и с най-милата молба, срещу вас граква обиден женски глас, който отново ви възпитава, вместо да ви помага.

Врем се в животите на съседите си и ядно коментираме успехите им. Зад всеки добър жест на благородство или помощ подозираме нечиста мисъл и изгода. Не вярваме, че нещо добро може да бъде направено просто така, в негово собствено име. Не защото не сме добри хора по принцип, а защото напрежението витае във въздуха и иска да бъде изпуснато, а най-лесният начин за това е да си оставим низките страсти да действат.

От медиите ни заливат всякакви лошотии, които се интерпретират или като геройства, или като пикантни скандалчета. Убедени сме, че няма ненаказано добро и затова избягваме да го правим. Старият журналистически принцип, че „добрата новина не е новина“ е закон и историите с добри постъпки, добри каузи и добри хора се появяват само по Коледа във вид на репортажи с коледни звънчета и патетичен текст. Като българи сме свикнали всичко първо да е грубо, затова и добротата идентифицираме като слабост. В джунглата, където оцеляват само най-силните, превъзходството трябва да се демонстрира и без повод – ей така, превантивно, да се знае кой кого. Затова никакви усмивки, никакво „добър ден, благодаря и извинявай“, никакви лигавщини.

Моя приятелка дълго живя и работи във Великобритания. Има две прекрасни малки момиченца, полубританки-полубългарки, които са изживели първите си седем години в Англия. От месец по стечение на обстоятелствата живеят в България и ходят в българско училище. Още първата седмица едната от тях се прибрала вкъщи озадачена как така учителката по музика издърпала опашката на момиченце в класа, което не направило нещо както трябва. И как така класът не приел това като нещо необичайно и лошо. Другата пък накарала група лелички да изпаднат в истинско умиление, защото съвсем по британски поискала вода с репликата „Извинете, бихте ли били така добри да ми дадете чаша свежа вода?“. Жените просто не могли да повярват, че някой, още повече едно деветгодишно дете, може да се изрази по този красив и уважителен начин. И дълго след това си повтаряли цялата фраза, сякаш хубаво да я запомнят.

Разказвах за това на една позната, а тя пък тръгна да ме убеждава, че това английското не било добронамереност, ми било лицемерие. И че изобщо не ти се били радвали толкова – само се правели, за да… ми не можа да ми обясни поради каква причина. Аз обаче не вярвам, че добронамереността е лицемерие. А и ако е, предпочитам я пред нелицемерната лошотия. Също така не смятам, че българите сме лоши хора. Просто тук, в собствения ни дом, където все още не вярваме, че само от нас зависи какъв ще е редът, избутваме доброто встрани, защото не го имаме за бойно оръжие. А то е! При това най-доброто – нали, ако не беше се намесил с добри думи онзи млад мъж в летищния автобус, със сигурност едната отворена врата щеше да стане повод за масово човешко меле, а всички щяхме да продължим да си мръзнем до терминала. Без никакъв смисъл – просто ей така, в името на лошотията.

През този декември си обещах всеки ден да търся добрите новини. Тази сутрин вече имам цяла колекция – български деца математици отново са най-добри в света; тази нощ в българска болница са извършени две успешни чернодробни трансплантации; за първи път българка с трансплантиран черен дроб е родила дете; в някакво дунавско село бедни роми обработвали общинска земя и добили толкова много реколта, че сега даряват храна на други нуждаещи се от района; имаме кръводарител, дарявал кръвта си 428 пъти; наскоро три български боксьорки са спечелили европейски титли за България; книгите на Георги Господинов и Калин Терзийски продължават да печелят награди на престижни литературни форуми; нашият анимационен филм („Сляпата Вайша“) е номиниран за „Оскар“; някакъв мъж купил плюшено мече за петстотин лева за благотворителност и още, и още, и още…

В България се случват и добри неща. Въпреки всичко и въпреки всички. Добрината е усилие, което не винаги е лесно да полагаш. А може би точно сега е моментът да си го поставим за цел. И да започнем с простите неща – „Добър ден!“, „Благодаря!“, „Моля!“ и „Извинявай“ е напълно достатъчно като за начало. Поне сега, около Коледа, в този месец, когато, казват, ставали чудеса…

 

източник: „Площад Славейков“

 

Коментирайте първи тази публикация на "Извинете, бихте ли били така добри?"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*