Излезе биографичен труд, посветен на Стефан Стамболов
Биографичният труд „Диктаторът“ от видния български писател, публицист и общественик Антон Страшимиров описва живота на една от ключовите личности в новата ни история – българския държавник Стефан Стамболов. Книгата е част от ценната поредица „Спасената история“ на ИК „Изток-Запад“.
Известен главно с романа „Хоро“, Антон Страшимиров е автор на редица трудове, които са останали в сянка за широката общественост до 1989 г. Такъв е и „Диктаторът“, в който Страшимиров описва подробно живота на една от най-противоречивите личности в родната история – недолюбвания от едни и боготворен от други български държавник Стефан Стамболов.
Роден във Велико Търново на 15 януари 1854 г., Стамболов не обелва дума до третата си година, когато изведнъж проговаря „като възрастен човек“. На 16-годишна възраст е изпратен „на учение в Русия“ като стипендиант на Търновското училищно настоятелство. Така, вече руски семинарист в Одеса, през 1870 г. Стамболов е библиотекар на тайна група руски идейници – „прудонисти“ (по името на Пиер-Жозеф Прудон – теоретик на анархизма). Както отбелязва Страшимиров: „В тоя къс период от ранните години на Стамболов трябва да се търсят както източниците на знанията му, така и зигзагът, по който се оформят основните черти на неговия характер, защото по-късно той е нямал време да работи върху себе си.“ След като полицията разбира за тайната група, арестува част от членовете й, но Стамболов дори не попада сред заподозрените. Въпреки това, той – „съумял да се приспособи в един търговски параход за матрос“, успява да избяга в Румъния, където става част от българските комитетски среди.
Освен детството и юношеските години, в „Диктаторът“ Страшимиров описва и първите стъпки на Стамболов като апостол, въстанието в Херцеговина, участието му в Българския централен революционен комитет в Букурещ, в Руско-турската война, в Кресненското въстание, във всенародното изпращане на княз Дондуков и др.
„Диктаторът“ излиза за пръв път през далечната 1935 г., но остава скрита за българския читател – тя дори не попада в събраните съчинения на Страшимиров. Авторът на предговора към настоящото издание – проф. Андрей Пантев, коментира: „Преиздавана и препрочитана, отхвърляна, но и сочена за образец, тя носи онази автентичност на преживяното – като наблюдение и съучастие, което рядко ни предоставят сухите статистически хроники. Кой твърди, че историята е несправедлива? След дълги години на невежествено или преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.“
Откъс от „Диктаторът“, Антон Страшимиров
Настроенията сред мнозинството в Учредителното народно събрание не са държавнически. Те са даже революционни. Но между представителите няма нито един революционер! Хората просто са се обявили за противочорбаджийска партия, каквато в народа е съществувала и се е проявила вече от десетилетия. Водителите на тази „противочорбаджийска“ партия в Учредителното народно събрание са хората от черковните борби – еволюционистите, създателите на Българската екзархия.
Значи това е граждански елемент, който вече е изпитан и е годен за държавничество. Но сега е изпаднал в особена противочорбаджийска възбуда, т.е. прелял се е към наличните в народа настроения против господарския слой в страната. А такова настроение се счита за противодържавническо в целия цивилизован свят! И затова току-що доведеният княз Батенберг не дига доверието си от представителите на ония политически среди, които са против царящия в народа дух: на власт остава старото консервативно министерство.
Княз Батенберг и руските генерали, верни на гражданствеността в страните, откъдето идат (Русия и Германия), не са в състояние да вникнат как може да се повери устройството на една нова национална държава в ръцете на някакво безлично мнозинство, което отрича имотните си първенци.
Не са в състояние да вникнат в това и представителите на западните европейски сили. Същото е дори с нашия български историк – младият чешки учен д-р Константин Иречек.
Никой не подозира историческата трагедия, преживяна от народа ни през няколковековното турско владичество, а именно че у нас постепенно и с големи жестокости е прокарано стопанско-правно повръщане назад: възстановено е средновековното ленно владение на земите от нови чуждоплеменни боляри – турските бегове.
Освободителите – руси, чужденецът княз, ученият чех д-р Иречек, европейските дипломати – никой не подозира тоя исторически трагизъм у нас. И всички се движат от ония разбирания, които са в техните страни: земята се владее – и значи трябва да се владее, – ако не от привилегировани слоеве, то поне от заможните такива. А широките селски народни маси са „мужици“, са плебеи или само изполичари…
При това в най-ново време край държавното централизиране на Турция (през Кърджалийската епоха) Високата порта извършва един акт от стопанско-правен характер, който е убийствен за народа ни. До 1857 г. земите в Турция се владеят от султана и всички чифлици са само ленно, значи не наследствено владение на всевъзможните бегове и паши. И ето с държавен акт от горната дата тези владения се превръщат на крепостни, т.е. ленните владетели на чифлиците стават пълноправни техни господари. Така в Турция чифлиците вече може да се купуват и продават.
И в 1859 година в Цариград почват да издават крепостни владала за чифлиците. А турските аграри (бегове, паши и всевъзможни султанши) отдавна са в пълен декаданс (разложение, израждане): живеят в римско разточителство и се разоряват. И почват да продават чифлиците. Това настървява заможните християнски слоеве (че и еврейските такива): те се втурват да купуват земи. Тогава проговорва битовото чувство и у българските селски маси. Чифлиците, които турските бегове продават, са българска селска „бащиния“: защо тя да мине в „чужди ръце“?
Ето тази е скритата пружина в българските масови въстания. Тя е изразена открито в голямата Белоградчишка буна и пак тя движи селските маси в Старозагорско при опита за въстание през 1875 г.
Петко Каравелов, „бащата на българската Конституция“, е вицегубернатор във Видин преди да се яви на Учредителното народно събрание в Търново: той е проучил народните въжделения, осветени с много кръв, та сега тях иде да застъпи в устройството на новата българска държава .
А Стефан Стамболов е организаторът на селските маси в Старозагорско, та също е надъхан с въжделенията на тези маси.
Всичко това обаче е било непознато и чуждо за разбиранията на руските генерали, въобще, и в частност – за техните боравения в стопанското устройство на новосъздадената България. Руските инструктори са схващали задачата си така, както само са могли с известния дух в теократично-деспотична Русия. По тяхно уразумение, в Турция през векове са били господари паши и бегове (те са владели чифлиците, събирали са данъците, устройвали са предприятията и са раздавали „доходните“ служби). И щом България се освобождава, та турските паши и бегове се прогонват, то тяхното място трябва да се заеме от български такива. Нищо повече!
Ето така са могли да разбират строителската си задача руските инструктори. И така са действали те: държавната власт в България е оставала – и навярно е трябвало завинаги да остане! – в ръцете на имотните първенци. Нито князът, нито руските инструктори подозират, че с това те предизвикват на открита борба не само дръзко левичарските кадри на българската гражданственост, но и голямото мнозинство от българския народ.
