Психически болести и пристрастяване
Психиатрите категорично отричат психотропните таблетки, които масово се предписват от тях (основно защото за това им плащат самите фармацевтични компании), да водят до пристрастяване. В същото време тези, които ги употребяват (пациентите), твърдят точно обратното. Това означава ли, че със сигурност една от двете страни лъже? Не точно! Защото тук се сблъскваме със ситуацията, когато и двете страни формално казват истината, въпреки че си противоречат напълно.
Проблемът е във формулировката и повърностното хитруване и самозалъгване на професионалните психиатри. Много хора мислят, че пристрастяване означава некотролируема психическа или физическа нужда от определена субстанция (вещество)- така е написано и в речниците (цитирам: „Пристрастяването е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или действие.“).
Само че психиатрите имат свое определение- те дефинират пристрастеността като ненаситно желание за все по-високи дози от едно и също лекарство. Неконтролируемата нужда от продължаването на вземането на лекарството (без увеличаване на количеството) те определят просто като зависимост. Затова психиатрите изглеждат напълно честни, когато отричат, че лекарствата, които предписват, водят до пристрастяване. С което не правят услуга на никого, освен на производителите на хапчета.
Защото пропускат да предупредят хората, че проблемът е наистина сериозен и че за да се справят с тази т.нар. „зависимост“ на потребителите на психотропни лекарства са нужни месеци, а често и повече от година на постепенно намаляване на дозите и спиране на хапчетата. В противен случай рязкото прекратяване на тяхната употреба води до абстиненция (също като при забранените наркотици) и децата започват да стрелят по съучениците си. Интересно е да се разбере дали сред стрелците-убийци в американските училища има някой, който да не е бил на някакви таблетки! Може би, ако не броим Прозак, Риталин и още няколко марки хапчета, лекуващи масово здрави американски деца от новоизмислени заболявания. Още по-интересно е, че лекарства, които се изписват на суицидни пациенти, имат странични ефекти, водещи до самоубийство. Да живее страната на хапчетата! Ако не знаете, това е и държавата, в която много повече хора умират от легално изписваните таблетки, отколкото от наркотици! В САЩ опиоидите причиняват повече смърт, отколкото всички наркотици взети заедно.
Проблемът е, че в повечето случаи тези таблетки се изписват и продават напълно легално. Едно от тези лекарства е широко разпространеният синтетичен опиоид фентанил. Той се предписва за лечение на силна болка. Други лекарства от този тип са оксиконтин и хидрокодон. Става дума за смъртоносна епидемия, която се игнорира от властите, за справянето с нея не се харчат милиони (като за борбата срещу марихуаната, например), а фармацевтичната промишленост не се опитва да намери решение, защото тя е в основата на проблема. Как да проявява загриженост за здравето на хората, когато това е срещу собствения и интерес? Как да спре да убива, когато това означава да спре да печели? Трябва ли специално да назначим някого, който да не се притеснява да задава подобни въпроси? Може би!
Защото това е само един от стотиците решими проблеми, за които не се говори, тъй като засягат нечии финансови интереси. Гражданите не трябва да се притесняват да изискват промяна в свой интерес. Бизнесът може и трябва да се промени, така че да е в услуга на обществото, а не да го използва за дойна крава. За това трябва натиск, независимо дали външен или вътрешен. Само с добро желание трудно става нещо.
ВЕНЦЕСЛАВ ВУТОВ
Автор. Той е дипломиран психолог и социолог, който има и магистърска степен по Социална психология. Още по време на следването си започва да се занимава със спортна и когнитивна психология, мотивационна психология, здравословно хранене и коучинг, както и да провежда проучвания в сферите на етологията, епигенетиката, невропластиката, груповата динамика, поведенческата икономика и социалното инженерство. Понастоящем работи като Лайф коуч и НЛП терапевт, но всяка година отделя време и за практиката си на спасител и плувен инструктор.Въвежда в практиката няколко иновативни психологически техники, като „ходеща терапия“ и комбинация между класически масаж и психотерапия. Автор е на четири научнопопулярни книги и на една двустранна стихосбирка в съавторство с Армен Месропян. Има публикувани статии в списанията „Инсайт” и „Българска наука”.
Каква е вашата реакция?
