Кой съм аз. Разказ на именника и наш колега Божидар Крапчев

Днес отбелязваме Богоявление – един от най-древните християнски празници. Йордановден е вторият от серията празници в българския календар след Василовден и преди Ивановден, Антоновден и Атанасовден. Да е честит празника на нашият колега и приятел, който е с нас вече 10 години, а от 7 е и наш автор – Божидар Крапчев.

Публикуваме без редакция неговия пореден, силен и тлогващ текст озаглавен – Кой съм аз!

В дома на Божидар Крапчев със съпругата му

Преди доста години отидохме с жена ми в Гърция. Специално се отбихме в Кукуш – мама е родом от там, искахме да положим цвете на гробовете на дедите ни. На мястото на старите гробища намерихме парк с високи кипариси и никакъв намек, че тук са почивали костите на българи. Че тук са били погребани не само моите предци, но и родственици на Гоце Делчев, на Христо Смирненски, на Станишевци и на много още българи, наричащи се гордо „кукушани“.  Доста по-късно бяхме в Прилеп, там си мислехме, че ще намерим къщата на тетин Милан, където бяхме гостували по-рано, че ще срещнем внуците на „братчет ми“ Перо Попев, който някога беше управител на местната поща,че има още издънки  на нашия крапчевски род там. Нищо! В централната част на града, където е била старата „наша“ махала, имаше бял, казионен и скучен мраморен площад.

Доста по-късно ми се изясни, че всичкото това „изчезване“ е просто политика. Кукуш  дори е преименуван от гърците на Килкис, гробищата са преместени, прилепският площад е направен само и само за да се изтрият от умовете и сърцата на местните хора всякакви помисли за българщина, за принадлежност към един древен народ, към който винаги са принадлежали тези земи и тези хора с духа си, с вярата си, с езика си, с писмеността си, с вековната си история, с цялата си битност и същностна принадлежност.

После разбрах колко ловко, умело и по елинистки коварно гърците отдавна са си „изиграли“ тази игра. Без много шум, но неотстъпно и издъно резултатно. При македонците стана гръмовно и непочтено. Ако земите  Солун  до со Гевгели са бивали ту техни,ту наши, ако в предходните столетия биха се намерили опорни точки за разсъждения  и претенции –  при това само за териториални, но не и за етническо-верска и културно-исторически, то днешната, или по-точно следтитовската отломка на Югославия, още щом се нарече Македония , започна да ни залива с помия.

Ще поясня нещичко в пороя на напиращото в мен негодувание  от днешната обстановка и дано бъда разбран. Целият род на мама е бежански. От безумията на тогавашните войни и от паралелната прогръцка политика. Тази политика е била кована още през 19-ти век – да се заличат българския,арменския, еврейския и всеки друг, битуващ по тези земи етнос. Дядо Киро умира още гам, непреживяб ужаса на предстояшето. Така една вдовица – баб ми Цона – пристига в София с 4 дечица. Едвото й умира по пътя. Тръгват трите сестри по пътя  Коя до къде стига : едната остава в Горна Джумая/още не знам защо да е Благоевград/, другата се  домъкма едва-едва до Дупница и се заселва там. По-късно единият й син става домакин на Рилската обител, а другият си даде здравето в нашата армия.

Мама е най- малката. Поназнайват всичките те по малко гръцки език, по малко еврейски и . . . говорят прекрасно родния си български език! Знаеха стотици /!!!/ песни и приказки. Кухнята им беше тази, като на всяка българска къща. Еднакви бяха празничните ритуали по Коледа, Нова Година и Великден. Само когато се срещнеха две кукушанки, почваха да си говорят за „некни“, за „баче и дода“, за „дупеното благо“. Но в друга среда ли са, дори не са ги разпознавали по говора, че не са кореняци! С тях идват лавини бежанци и от Варна и Силистра, до Берковица, Дупница и Петрич пускат корените за следващите генерации. Сред моите най– близки и не толкова близки братовчеди има журналисти, писатели, висши чиновници, учители, коректори, архитект, офицери, лекари, та и съдии. Българи или македонци са били те ? А потомствата им ? Да не говоря за търговци и занаятчии, почти всички гордост за своите гилдии. Та това – бих казал –  идва от Източна Македония, ако по тези посоки на света различаваме отделните дялове на тази балканска земя. Днес гърците успяха дори да наложат на една от тях, самообособила се като самостоятелна държава, прекрасното пояснение „Северна“. „Южната“ си е останала в Гърция, заедно с някои знакови за историята ни места, но няма да се бъркам повече в гръцко-северомакедонските отношение и сделки. Само ще добавя, че Гоце Делчев е живял през три къщи от мамини, че Измирлиевата фамилия са далечни роднини на нашите, че един от най-четените навремето наши писатели-хумористи е Фома Фомич                  /Тома Измирлиев/ – брат на неповторимия Христо /Смирненски/. Че сестра им /мисля, че се казваше леля Елисавета/ –  също бежанка, угасна през 50-те години в София,, че заедно с тях пристигат родовете Станишеви, Гугушеви, Морарцалиеви, Янишлиеви, Кулишеви и много още други  фамилии, които дават на майка България деятели и творци от всички области на човешката дейност. Ще приключа кукушкия дял от това ми хаотично писание с допълнението, че малко преди да легне в несъществуващите днес гробища, моят дядо Гоце /Георги/ Михайлов /по кукушки – Миальов/, е доставил с параход от Манчестер първата парна мелница в областта ! Български свещеник я е осветил . . .По бащина линия наследявам пак бежанци, но от днешната северна част на тази територия. Баба Ануша и дядо Илия са имали 7 деца, оцелели са 6. Всичките идват и веднага почват, според възрастта си, да учат и работят. С кристалния си български език. Толкова добър, че едната ми луля става коректор във в-к „Зора“, другата – учителка по български език и литература /!/, а само третата  си остава домакиня. Чичо ми постъпва в тогавашната Земеделска банка, а татко постъпва в Банка „Български кредит“. Там е работила като мома и мама, там се запознават и оттогава до днес, надявам се и далеч в бъдещето, са посадили семето на днешната ни фамилия. Татко знаеше отлично френски и немски, до днес виждам в библиотеката ни томовете на Гьоте със златни кантове и в кожена подвързия. Не, те не птам от парадна парвенющина. Нерядко татко четеше и превеждаше тихичко някои от словата на този велик немец. Купищата на списание „Златорог“, книгите на Светослав Минков, на Йовков, на Елин Пелин и дори драмите на Вазов съм чел, след като разрязвахме страниците. С нож ! Тогава имаше особен начин на книгопечатане .

Прелитаха македонски думи, ту от кукушко, ту от прилепско. Хората от тези дялове на някогашна България сами се иронизираха взаимно с прикрита симпатия и се надпреварваха кой говори  по-смешно  и кой по-добре владее езика наш.

Помня опиянението, което истински бе обхванало тамошното население, когато за около 3 години ние сме администрирали тези земи. Такъв възторг не съм виждал. То си личи, когато е режисирана работата и когато  блика от сърцата на хората. Песни, маршове, цветя, портрети на Царя, стихове от наши автори, преклонение пред воеводите -герои, написали с кръвта си общата ни история. Бях тогава още дете, но до днес тези картини са пред очите ми и са от истински по-истински. После – покруса. Но това е друга тема. Не искам да я докосвам. Македонец ли е бил дядо, македонци ли са трите ми лели и двамата ми чичовци? Или българи от Македония ?

Прилеп е бил сравнително голям за времето си град, с развито занаятчийство и земеделие, като най-се удават овощарството, тютюнопроизводството и    заниманията с култура и изящни дейности. А според мен – и създаването на митове и легенди и вярата в тях. Според една такава,  скалистите масиви недалеч от града са наречени „Маркови кули“, защото там някъде е бил замъкът на крал Вълкашин. А той е набеден за баща на нашия юнак Крали Марко, известен с безройните си подвизи и победи срущу душмани и турски поробители. Аз от дете помня гордостта, с която татко ми разказваше за Кралевича, за сподвижника му Дете Голомеше, за надвития и позорно избягал от свободните прилепски простори Мусса Кеседжия, за марковия крилат кон Шарколия, с който Юнакът прескачал Пирин и Рила, та стъпвал чак на Хем /Стара планина/, за да освобождава синджири с роби, отмъкнати невести и да дарява народа ни с упование и мир. Не си спомням точно къде, но край Прилеп имаше каменна чешма, на която висеше огромна лъскава халка. Казваха, че това била обицата маркова. Представяте ли си какъв великан е бил ? Мои братовчеди от цялата страна са участвали в ученически постановки на тази тема, прославяща храбростта нашенска. Македонска ли ?

Изпяхме с роднините ми десетки песни, все „наши“. Издумахме си много приказки, все с едни и същи герои, заедно ходихме на черква – като да си е в наша черква – и поповете и службите им и светците им. Така беше и с имената на хората.  Те като че ли по- бяха запазили нашенския именик. При нас вече почнахме да ги „изкелефещваме“, та до днес.  Всичко хубаво,  но се долавяше една особеност : опреше ли разговорът до някаква политическа тема, роднините ми притихваха притеснено. Не бяхме съвсем неподготвени за това, защото беше време югославско, защото явно са ги държали под око заради „госкето от Бугариа“, а и ние може би така бихме внимавали у нас, защото беше най-твърдият- болшевишкият- период в София и сигурно не е било току така пропускано посещение от „оная страна“.

Уж Тито беше ги поотпуснал, уж пътуваха свободно по света, уж имаха богат пазар и що-годе свобода в инициативите, но опреше ли до България, внимаваха много. Тогава някъде просветна у мен мисълта, че и те като гърците са си имали „едно на ум“. Много по-късно умни хора ми обясняваха простичко, че всички наши балкански съседи са си имали доктрини, и то от 19-ти век, как да се държат и как да противодействат на величието на България, на историята ни и на всички ценности, които сме привнесли в бита и духовността на тези земи. Само България не е имала такава политическа нагласа, програма, платформа или както щете я наречете, за да пази, отстоява и възстановява българското неотменимо начало. Нямаме и до днес.  Не се  вижда и в близко бъдеще дали ще просветне нещичко, ако вече не е много, много късно.

От онова време ще спомена още само две неща, без да ги коментирам . Още беше Югославия. Прилеп. Седим си и с огромния кръг наши роднини се реехме из неизбродните теми, които на свързваха и разделяха. Беше през 70-тте години на миналия век. Посред пазговора вратата на широката одая се отвори и на вратата се появи .  .  . Димитър Талев ! Да, чичо Димче като да го пренесе вълшебна фея от София в Прилеп! Докато се маехме с жена ми на това чудо, един от вуйчовците ми ми обясни, че това е Талев – брат на писателя и като разбрал, чеима гости от София и моли . . . да му кажат нещо накратко за книгите, написани от брат му. Трилогията беше вече издадена, четвъртият том не беше още на книжния пазар. От къде го познаваме Димитър Талев ли ще питате ? И той е прилепчанин, минал през горнилото на патриотичните веяния, мечтите и разочарованията нашенски, но през първите годани на миналия век се изселва със семейството си в София. Бяха близки с нашите, идвали са у нас, радвал съм се на неизказано красивото му слово и на великолепния хумор, който почти отсъства в писанията му. Така започнахме с жена ми един съвместен сеанс на преразказване на Талевите шедьоври на брат му, защото не било разрешено  „Железвият светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ да стават достоявие на населението македонско ! Днес  това никой не може и да си го представи, но беше факт. Частица от „онази“ стратегия, която там е била налична, а у нас я няма никаква, както споменах по-горе.

Още един случай: наемаме лодка на охридския пристан. Докато лодкарят развързваше въжетата и се готвеше  да ни отведе на желанатаразходка, аз ни в клив, ни в ръкав споменах нещо за Цар Самуил. Старецът скочи, стиснал ръце пред гърдите си и рече : „Молчи, молим те. Овде не бива за тоа да се сборува. Да пойдеме, па онда . . .“. И това сега е трудно да се разбере и май ще става още по-трудно . . .А в езерото се разговорихме. Бяхме сами.  .  .  .

Последваха и други неща в тази страна. След като нашите тъпоумни управници от 50-те години зор-зорона накараха голяма част от българското население на днешно Благоевградско да се презапишат в паспортите си като македонци, съгласно още по-тъпите Коминтерновски идеи, местните власти продължиха активно да заличават в страната си всички български следи. Няма да ви отегчавам с нещата, които се всеизвестни в тази насока, но стана факт промяната на някои фамилни имена. Хроневи станаха Хронески, Попеви – Попески, Николчеви – Николчовски, Бадеви- Бадевски и все в този ред. Някои фамилни имена, като нашето – Крапчеви – е изчезнало. Дано не е изчезнало и село Крапа, от което е моят прапрадядо Миле. Родословното ни дърво е от там, недалеч от Прилеп , датирано от 1705 годита! Разбирате  ли ? Преди три века сме поникнали , та до днес ! Род български, с български имена, обичаи, местоживеене и 9 поколения пренесли до днес българщината и обичта си към род и родинаВметвам, може би неуместно : дали сте чували кога е създадена днешната „древна“ македонска“ държава? Не си ли спомняте за пленени византийски императори от славни македонски царе? По коя азбука са се учили македонските деца на четмо и писмо преди само 70-80 години?  Извинявам се за вметнатите мисли.

После поникна оперетният център на Скопие. Ампутираха учебниците, особено по история и литература. Присвоиха си историята, посегнаха на паметта на българския офицер и поборник Гоце Делчев, объркаха цялата приказна борба в миналото срещу наши и чужди поробители и накрая почнаха откровено да ни плюят. А ние хрисимо мълчим, забърсваме си оплювките и викаме някакви си комисии да спасяват  положението.  С триста зора сега им казахме, че не са готови за европейско съжителство, ама намзи се и наши плювачи. Днес един бивш министър, човек интелигентен на вид и реч, с опулени очи, почти наруга правителството, че си е позволило да застане напреки на македонските мераци. И то по тема, по която дори и така нареченият наш пръв държавен мъж, вечно ругаещ правителствените политики /доколкото има такива/, защити официалната българско позиция. А тя е : престанете да ни ругаете, оправете учебниците си, възстановете историческата правда за владетели, писменост, език, вяра и произход и тогава . . .

У нас, у дома, ползваме , вплетени в думите, много изрази и слова от коренните ни места. Може да зву;ат малко смешновато, но са ни мили. И нещо важно : не си спомням нито една цинична приказка, думичка, виц от мамините и татковите уста. Събираха се много често с приятели и роднини, говореха, спореха, пееха, шегуваха се, дори островато понякога, но никога цинично. Тежка обида можеше да се нанесе на някого, ако ще го припикаваш, а най- долната псувня  беше „да ти серум майката !“ Моля да ме извините, но не знам как иначе да ви я предам. И толкоз !

Със смях и днес с жена ми /а тя е габровско-пазарджиклийско чедо/ се шегуваме с някои думи и изрази от нашите. Например: „Го имаш видено?“. Или : „Крени се у кревет“. Или: „И ваа непикана, и ваа не пикана – ке ги ядам“. Или: „Еве я софиянката со пунджата“. Или : „Мео ти е као шчица, кай га собра оваа мащеница ?“. Или :“ Го фатив, се сетиф – шо праи сестра ти?“. Ядосан ли съм, викам си :“Кешки да не го бех видел“! И така още много примери. Македонски ли са, или български ?

Да не забравя – девизът на прилепчани е „Во Прилеп маймун не игра!“, което значи горе-долу „не на мен тези номера“. Дали се отнася  и до всичко написано по-горе, не знам. . .

Всички говори  от българските земи си имат своята красота и своите особености, своите характерни думи, своите непреводими изрази, дори своята ритмика и напевност. Дори и своята неразбираемост, ако щете. Един врачанин трудничко ще се разбере с един източнотракиец, ако се отпуснат да си говорят по народному. Същото би станало между шоп и каракачанин. Да не изброявам други, да не стана смешен, че не знаят всички езикови и битови ареали. Но на мен особено ми харесва музиката в македонския, особеността на ударенията на третата гласна отзад напред, почти непрекъснатата тонална и същностна хитирина и закачливост в него, богатството от думи и изрази за всички случаи и явления в живота, безпощадната точност на  избора от богаттството на речниковия им фонд. И не на последно място – разбираеми са словата македонски, който и българин да ги слуша, защото са изворно български. Защото са сътворени през вековете от българи, пак от българи са облечени с букви, от българи са изпяти в реч, песен и са изваяни в мисъл. Простичко казано –  няма език добруджански, няма видински, няма тревненски или странджански. Има български, разцъфтял пребогато в родината си надлъж и шир.

Тук се сетих и нещо друго. Говорихме за земи, езици, територии, но нищичко за царе и граници. Нарочно е това. Да не се бъркаме в работата на хора, които цял живот си вадят хляба с тези и подобни въпроси, все някак безответни. А сега добавям от мен още един : чували ли сте за български бежанци в Македония ?  Аз не съм. Защо ли. . .

Напоследък чух и четох невероятно обидни слова от македонската официална прослойка за страната ни. Дори цинизми. Дори немислими лъжи. От наша страна – стъписано /или почти/ официализирано мълчание. Чудя се това ли им е най – голямото „гайле“ на братята оттатък? Не виждат ли, че ние с нищичко не ги заплашваме, че сме готови да  им помагаме с всичко, дори да им простим почти всичко. Е, не виждат и не мирясват. Като да не виждат, че от западната част на Скопие, през плодородните полета и безлесните чукари, та чак до Струга, а може вече и до Охрид, гъмжи от минарета и шалвари ? Не се ли усещат, че още една балканска доктрина май се превръща полекичка в реалност, с три съставки: Западна Македания, Косово и Албания. Съставки, които един ден може и да се замонолитят. Тогава ?

Искате държава – получихте я. Сега млъкнете малко, послушайте разума, прочете ИСТИНСКАТА история на полуострова ни и подайте ръка. Ние с две ще ви отвърнем.

А и много хора като мен ще си отдъхнат, че не сме просто българи, а българи от Македония, от нашата си Македония.

Вижте и

Сега какъв съм?

Доста се удължи този материал, но две събития , станали точно когато  се готвех да го пусна на редакцията, просто ме принудиха да напиша и следващите няколко реда.

ПЪРВО : Безпрецедентно, днес един зад друг и зад нашата кауза по въпроса за Македония /“Западна“, да се знае/, застанаха Президентът, Премиерът и основният опозиционен лидер! Просто не е за вярване !  Дано и нашите вътрешни проблеми най-после успеят да обединят властниците и да престанат с недостойното взаимно окепазяване.

ВТОРО : Главният отговорник на Германия по евлопейските въпроси Михаел Рот се изпъчи по риза по телевизията и се накара яко на България, че едва ли не саботираме европейската кауза и едва ли не е съсипана Северна Македония с отказа ни за приемането й  в момента в Съюза. Покрай това сме били напакостили и на Албания. Драги господине,

Вие дали сте добре информирани за какво точно става дума ?

Колко пъти вие или ваши представители дойдохте тук и на терен, сред хората и фактите, сте проучили и вече всичко ви е ясно, та ни се карате? Не предложихме ли ние Западните Балкани да се приобщят към лелеяния Съюз ? Не им ли помагахме досега с признаването им за самостоятелна държава /първи в света!/, не им ли дарихме средства за отбрана, не признахме ли езика им, колкото и да ни струваше това тогава ?  Не подписахме ли преди 3 години компромисен двустранен договор по нашите си спорни въпроси, който те не са имали май никога намерение да изпълняват ? Не сте ли информиран за някой и друг от помийните материали, с които ни заливат техните медии ?  Вече четири години Европа се осуква около британските капризи, започва някаква необяснима, но непорицана  от вас ерозия на общото ни семейство, а там не сме ви видяли така разядосан, както снощи срещу България.  Не си спомням да сте се скарали на Гърция за газовия  конфликт с Турция. Да, Турция ве е член на Евросъюза, но и Северна Македония още не е .  .  . Защо сега викате по нас ? Така се настройват  негативно към българската политика всичките страни-членки и вместо стремеж към сътрудничество и помощ за потушаване на тлеещи от столетие и половина проблеми,  получаваме тежки укори.

Дали няма да излезе прав един умен човек, който каза , че Европа за нас е друг континент в етническо, политическо, социално, икономическо и всяко друго отношение спрямо моята България. Моля да  го опровергаете. С думи, но и с дела. Имаме огромна нужда от разбиране и „соработка“, както се казва на македонски. .

Да знаете, че много хора у нас разчитат все още на това.

Донякъде – и аз, ако това има някакво значение.

София, Божидар Н.Крапчев

БОЖИДАР КРАПЧЕВ

Автор, политически наблюдател, анализатор и коментатор. Племенник на изтъкнатия български журналист, общественик и революционер- Данаил Крапчев. Божидар е роден на 20 юни 1936 година в София.  Расте и учи, като всички български градски деца от онова време – внимателно обгрижван, леко изнежен, в първите му години нищо не му липсва. Още за него

Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
Вижте коментарите (0)

Напиши коментар

Вашият мейл адрес няма да бъде публикуван.


© 2022 Всички права запазени!
Изработка на сайт от MySuper.Site

Нагоре