В коридора на БТА отекна женски писък и момчешки смях. После изпищя друга бетеанка и пак момчешки смях. После вратата на моята стая се открехна и влетя зелена жаба. Тя с няколко скока се озова пред работната ми маса, опита се да скочи върху телеграмите на „Ройтер“, но при отскока не й достигна височина, блъсна се о ръба на масата и падна на пода. Джорджо и Иван Пейнерджиев прибраха гумената жаба в нейната кутия. От задницата на жабата се проточваше тръбичка завършваща с гумена крушка за помпане като на старите машинки за мерене на кръвното. Таман си поехме дъх от смях, Джорджо каза, че съм му приличал на Бекенбауер и гледаше неразбиращо, когато Иван и аз пак се разсмяхме неудържимо понеже толкова разбирам от футбол, че мога да си изкарам боя.
През годините работих в радиото, БТА, телевизията, накрая нещатен на ул.“Славянска“ където беше редакцията на в. „Сега“. Но където и да работех, прибирах се вкъщи покрай Орлов мост. Взех си синия чадър с жълти звезди, подарък от Европейския съвет, понеже току-що ме бяха интервюирали и си тръгнах. Между Орлов мост и стадиона се бяха събрали две тълпи – феновете на червените и на сините, – които се гледаха на кръв. Питах кой играе, защото наистина не знаех. Сините ултраси казаха „А бой, де“. Червените казаха: „Търсиш белята.“ Обясних им, че съм с чадър, щото ще вали и просто чадърът ми е син. Те ми вързаха на врата шалче от червен тюл да го развявам на мача, който нямаше да гледам.
Аз италиански бъкел не знам, но тогава Луис Прима пееше „Бона сера, синьорина. Бона сера, kiss me, goodnight“ и направих голям гаф. Даниела Кънева и аз заведохме Джорджо да се представи на маститите публицисти Георги Боков, Лозан Стрелков, на цялата българска журналистическа колегия. Джорджо свали своето „борсалино“, размаха го церемониално и вместо добър вечер каза лека нощ. Партийните велможи се гипсираха. Помислиха си: Този е италиански еврокомунист, казва ни да се оттеглим и да върви да спим.
Еврокомунистът „нумеро уно“ италианецът Берлингуер пристигна в България. При отпътуването обратно към Рим по пътя към летището един самосвал ЗИЛ изскочил от страничен път, ударил правителствената лимузина ( „ГАЗ – Чайка“) и Иван Пейнерджиев загинал, Берлингуер оцелял (през това време помагах на Джорджо да си изпрати кореспонденцията). „Сигурен ли си, че самосвалът не е целял Берлингуер?“, запита ме Джорджо, но аз мълчах.
Младите приятели стават стари приятели, защото заедно са били в игри и беда. Джорджо поиска да си разменим шапките, жест на пожизнено приятелство в „Л’Унита“. Той да носи моята аристократична Ascot hat от конните състезания в Ascot, аз неговата Borsalino от истински кашмир. Кандисах, но жалко, моята му беше голяма, неговата ми беше малка.
Джорджо ми разказа, че в. „Л’Унита“ е основан от Антонио Грамши още през 1924 г. като вестник на работниците и селяните, но Мусолини го закрил. После много пъти „демократите“ го закривали (последния път на първи юни 2017 г.).
Богатите също плачат, демократите също глупеят. И щуреят. Пример: грандоманската щуротия на Валери Симеонов. Гербери плачат, че не щем да преглътнем т. нар. Истанбулска конвенция за насилието. Но това насилие няма нищо общо с насилието в детските градини и яслите, конвенцията е замисъл против Божията воля да има мъже и жени без джендър с променлив пол. Не бива да пускат извратеняците гербери в Божиите храмове. Нито в Париж. Вместо да се погрижат за инвалидите, сбърканяците измъдрили една щуротия: думата инвалид да я няма в езика на правниците. Наполеон бил по-голям правник от тях, измислил Наполеоновия кодекс. Саркофагът му е в Л’Отел Насионал дез Инвалид в Париж. Великолепен ансамбъл от военни паметници и църкви с концертни органи, построен по волята на краля да имат топла супа и подслон мъжете, които са се сражавали за Франция и са останали инвалиди.
Димитри Иванов
*Текстът е публикуван в сайта svobodnoslovo.eu
