Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 –…
BGathletic.com публикува историите на Иво Иванов, които през годините са развълнували и не един читател. Със своя неповторим стил авторът не е оставил безразличен нито един човек, докоснал се до творенията му. Чрез любимия ви сайт за лека атлетика искаме да дадем шанс на всички читатели да се докоснат отново или за първи път до тези истории – истории, които те карат да се замисляш за много неща и, които няма как да не окажат влияние и върху малки и върху големи. Днес е ред на един от последните му разкази. Ще ви остави без дъх.
Току-що пристигнах в Дийст. Никой не ме посреща, така че тръгвам сама по мрачните средновековни улици. Единственият ми спътник е мълчаливият безкомпромисен студ, но той не ме притеснява. Не съм очаквала слънце и топлина – тук поведението на месец февруари никога не се е отличавало с изобретателност. Идвала съм в това градче и преди, но този път причината е по-особена. Днес отивам на гости на Марика… великата Марика. Няма дори да почукам на вратата – не е нужно – прекалено близки станахме в последните години. Просто ще вляза – знам, че ме очаква.
Но нека ви върна няколко месеца назад – на лекоатлетическата писта в Рио. Септември е и тропическият въздух е наситен с влага… и напрежение. Аз обаче съм спокойна – свикнала съм да печеля. Очаквам победата, и то не понякога – винаги! Вярвам, че всяко състезание е мое. Упоритост, методичност и последователност – тайната на моя успех е простичка. Рано или късно надделявам над конкуренцията. Но тези две изумителни жени, летящи пред мен, са толкова силни, толкова бързи, толкова издръжливи… трябва веднага да заменя възхищението си с целенасоченост. Съмнението е майка на провала и затова не се съмнявам – знам, че ще ги настигна! Двете легендарни жени… Мишел и Марика. Ще се добера до тях… с цената на всичко.
Пистата е гладка само за тези, които не я познават. В моменти като тези човек усеща всяка една от хилядите ѝ тръпчинки – настръхналата кожа на тартана. С всяко движение вибрациите ѝ минават на вълни през цялото тяло и потъват една по една някъде дълбоко в костите. Не бих казала, че 400 метра ми е любима дисциплина – предпочитам дългите дистанции. Изоставам катастрофално още на старта.
Някъде далеч пред мен е Мишел Стилуел. Проклетата канадка! Не ме дразни. Не! По-скоро ме вбесява начинът, по който лети в четвърта пътека – с дива, свръхестествена скорост. Не ѝ ли стигат четири златни медала? Дразня се, когато я наричат легенда, но дори и аз трябва да се примиря с истината – просто няма друга като нея. Режимът ѝ не граничи с лудост, защото между тях отдавна няма граница.
Треньорският ѝ щаб изчислява най-малките променливи. Всяка калория в храната. Всяка част от екипа. Дори влезе в аеродинамичен тунел, за да намери начин да намали съпротивлението на въздуха по време на състезание. Затова се появи преди четири години в Лондон с коса, прибрана в специална, прилепнала за главата ѝ шапка. През зимата е в Австралия с месеци, за да не спира подготовката си на открито. И това е само част от нейния епос. Мишел е толкова популярна в Канада, че се озова в парламента, а в момента е министър на социалното развитие на Британска Колумбия. Да, съвсем сериозно: министърка шампионка! Има и съпруг, а синът ѝ е вече петнайсетгодишен. И всичко това го е постигнала след инцидента…
Понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Мишел Стилуел започна втория си живот едва седемнайсетгодишна. Тийнейджърска му работа – возила се на конче на гърба на приятелка. В собствения си дом. Приятелката ѝ се препънала и я изпуснала. Мишел паднала назад по стълбите към мазето. Казват, че е оцеляла по чудо, но счупването в гръбначния стълб било ужасяващо и необратимо. Операциите я спасили, но след тях пристигнали усложненията – Мишел нямало да може да движи краката си и пръстите на ръцете си. Оттогава се опитвам да я настигна. От този ден, в който на самия ръб на зрелостта трябваше да се прости с единия си живот и да започне следващия.
Някои хора се отчайват в такива моменти. Потъват в тресавище от депресия… и остават завинаги на спирката, където ги е свалил автобусът на нещастието. Решават да съществуват в онзи живот отпреди инцидента… животът, който вече не съществува. Но големият, серпентинен въпрос, който самата аз често си задавам, е дали всъщност съществуваш, ако съществуваш само в нещо, което е спряло да съществува? Мишел не искаше да живее по този начин и хвана следващия автобус. И ето че вече двайсет и пет години не можем да я настигнем – нито аз, нито толкова много други жени, които я гонят с десетилетия по писти и стадиони. Аз не наричам спортисти като Мишел Стилуел параолимпийци. Проумяла съм това, което е очевидно за всеки, който е успял да вникне в техните безумно тежки дисциплини. Те са си олимпийски шампиони и няма какво да се слага в скоби, тъй като просто са най-добри в това, което правят. Настанете една здрава спортистка в състезателния стол и Мишел ще я отнесе поне с двайсет метра.
Не знам дали споменах – аз не се впечатлявам лесно, но първото ѝ олимпийско злато смая дори мен, госпожица Невъзмутимост. Защо? Защото го спечели в Австралия като състезателка по баскетбол в инвалидни колички. Само да ви напомня, че това е човек, който не може да сгъва пръстите на ръцете си! След Сидни олимпийската шампионка по баскетбол се преквалифицира, превземайки с гръм и трясък спринтовите дисциплини в леката атлетика.
В Пекин нямаше кой да я победи – Стилуел смаза конкуренцията на 100 и 200 метра и се върна в Канада с два златни медала. Последваха световни титли и рекорди. Победи… триумфи… хегемония! Лондон беше зад ъгъла и дори стихия не можеше да я спре. Докато… докато не се появи нещо далеч повече от стихия – нещо диво и неукротимо на име Марика!
Виждате ли я? Тя е развилнялото се русокосо тайфунче, което в момента се носи по пистата в Рио в трета пътека и отчаяно се опитва както да настигне летящата канадка, така и да се откъсне от мен. Тя – вечно усмихнатата и приветлива Марика Вервурт – родена и израснала в сърцето на Фламандска Белгия, във ветровития Дийст, по чиито улици бродя в момента. Тя – единствената атлетка, дръзнала да посегне на хегемонията на легендарната канадка. Да я предизвиква в продължение на години. Да мачка рекордите ѝ. Да ѝ отмъкне златото в Лондон. Да я победи на световни първенства и турнири. Всъщност трябва да ви призная, че точно заради нея сме тук, в този разказ. Не заради Мишел и не заради мен. Иска ми се да разберете жертвата, която правя, за да ви разкажа нейната история – толкова мразя да говоря, да се спотайвам неумело сред думите си. Чувствам се като бежанка в собствения си монолог. Предпочитам благородния метал на мълчанието. Предпочитам действието. Но повярвайте ми, Марика Вервурт си заслужава разказа. И нейният живот е разделен на две части. На „преди“ и „след“. Но нейното „след“… О, нейното „след“ е единствено по рода си!
Да вземем днешните проклети 400 метра. Не усещам умора – напротив, нося се с всички сили след двете спринтьорки. Канадската министърка е твърде далече… С надежда да я настигне, русокосата белгийка блъска гумите с неистова ярост и скъсява разстоянието. Изоставам по малко с всеки оборот на техните бясно въртящи се колела… и започвам да се примирявам с горчивата истина – днес няма да спечеля. Няма дори да завърша. Е, и?! Много важно! Нали вече ви казах – предпочитам дългите дистанции. Въпреки нечовешкото усилие Марика не успява да задмине великата канадка. Стилуел печели петия си златен олимпийски медал, а белгийката остава втора. Но на мен ми става малко криво не толкова за мен, колкото за победителката, защото… стадионът е на крака и публиката скандира: „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“.
Това всъщност е напълно обяснимо. Всички някак си искаха тя да победи. Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, което ще ви накара да изтръпнете? Само дни преди да пристигне в Бразилия, ей така, без да иска, Марика шокира целия свят. Някой я попита за плановете ѝ след Олимпиадата, а тя съвсем невинно и спокойно отговори, че Рио е нейната последна мечта и в подходящия момент след Игрите ще сложи край на… живота си. И знаете ли – други може и да са си прехапали устните от изумление, но аз самата не бях изненадана, защото знаех… знаех точно откъде е минала, за да стигне дотук – до своето последно състезание, до тези думи, до това решение.
Познавам я от дете и я помня каква машинка беше още тогава. Колоездене, тенис, атлетика… мачкаше във всичко! Не ѝ се отдаваxa само дисциплините, които още не беше опитала. Биеше дори момчетата на нейна възраст. И всички я обичаха. Съученици, учители, съграждани. Понеже се познаваме, ще ви кажа защо – защото няма такъв характер! Това момиче не е човек – тя си е един свръхсоциален, екстровертен, ухилен до ушите енергокомбинат.
Заразява с ентусиазъм всички около себе си. От тези хора, които не могат да стоят на едно място и са в състояние да дарят душа дори на най-мъртвата компания. Пет секунди! Пет секунди ѝ трябват, за да ви очарова. Логично – като ученичка имаше безброй приятели и беше с перманентна покана за всеки купон. Предричаха ѝ бляскаво спортно бъдеще… докато не пристигна онзи злощастен момент, в който усети нещо странно в бедрения си мускул… някаква слабост… някаква непозната, мистериозна болка.
Диагнозата бе смазваща – дегенеративно заболяване на гръбначния стълб. Лечение няма. Болестта просто пристига с бавни, но неумолими стъпки и едно по едно те отнема от всяко нещо, което обичаш. Едва петнайсетгодишна, Марика Вервурт трябваше да се вгледа в най-страшната бездна… и някак си да устои, без да полудее, когато бездната отвърна на погледа ѝ. На двайсет и една годишна възраст Марика излезе от поредното си безкрайно посещение в болница в инвалиден стол. Болестта бе отнела краката ѝ завинаги. Така започна вторият ѝ живот. Този, заради който и аз се сближих с нея. Нейното голямо, мъчително и триумфално „след“.
Честно да ви кажа, между нея и Мишел не съществуват особено топли чувства. Те не са от съперничките, които се обичат, но ако ме питате мен, имат много общо помежду си. С една разлика – болестта на Марика е ненаситна… и омаломощаващо болезнена. Истината е, че медалите ѝ имат две страни. Хората – те виждат само едната – бляскавата. Тази, която отразява летящата по пистата, силна, усмихната, печелеща титли Марика.
Но медалът има и друга страна – страна на страдание, нечовешки болки и сълзи. Всеки ден, всеки час, всяка минута са битка с настоящото изтезание и с разбирането за… неизбежното бъдеще. Вижте, поне според мен съдбата не е приятел на Марика. По-скоро е пъклен, изобретателен злодей, който винаги намира начин да ѝ поднесе вълна след огнена вълна от нови препятствия и мъки. Знаете ли, че Марика понякога губи съзнание от болка? Че не може да спи?
Че страда от такива конвулсии, че родителите ѝ трябва буквално да се борят с гърчещото ѝ се тяло, за да я задържат на леглото?
Аз самата се чудя понякога как издържа. Може би тайната е в нейните любими думи. Тя ги повтаря непрекъснато: „Когато една врата се затвори, винаги ще се отвори друга. Трябва обаче да повярваш, че я има, и най-вече… да искаш да я откриеш!“.
Не че искам да класирам човешкото страдание, но има нещо особено смазващо в това да си бил елитен атлет, човек, създаден за спортни подвизи, и след това да бъдеш хвърлен на инвалиден стол завинаги. Не ѝ беше лесно на Марика, но тя вярваше в своята собствена приказка – приказката за вратата. Когато една се затвори, се отваря друга. И тя реши да я намери и да натисне бравата. И се хвърли като побесняла да тренира тялото, което ѝ беше останало, и да участва в триатлони… През 2007 година дори се добра до легендарния „Айрън мен“ в Хаваите. Два километра и половина плуване – само на ръце, разбира се, после 112 километра в специално колело и накрая за десерт – пълен маратон в количка. Няма да повярвате, но и това не можеше да ѝ изтощи енергията. Марика Вервурт беше станала стоманена – започнаха да я наричат Звяра от Дийст. Беше в такава форма, че имаше мускули на места, на които другите хора нямат места!
Беше щастлива! Имаше усещането, че надделява над собствената си съдба. И в този момент болестта направи следващата си крачка и ѝ отне физически възможността да се състезава в триатлони. Вратата бе затръшната безцеремонно, категорично и завинаги. И Марика отвори следващата – в търсене на независимост от оковите на парализата тя откри водолазното гмуркане. Даваше ѝ усещане за свобода и безтегловност. Но и тази врата не остана отворена задълго. Сатанинската болест ѝ изпрати нови жестоки спазми в мускулите и лекарите решиха да имплантират в тялото ѝ специална помпа, която да инжектира лекарство директно в гръбначния стълб. Това направи гмуркането невъзможно. Марика се огледа и за пръв път в живота си получи усещането, че всички проклети врати са затворени. Че отникъде не идва светлина. И потъна в жестока депресия. Бе решила да сложи край на живота си още тогава, през 2008 година.
Ако ви кажа какво я спаси, няма да ми повярвате. Евтаназията! Да, знам, че звучи абсурдно, но според моето скромно мнение дори парадоксите са рожби на логиката. Белгия легализира асистираното самоубийство през 2002 година. Това е голямо изключение. Държавите по света, които са разрешили подобно нещо, се броят на пръстите на ръката на Мики Маус. Ако успееш да убедиш лекарския съвет, че страданието ти е непоносимо и че единственият хуманен изход е смъртта, ти се издава специален документ. Нужен е внимателен анализ и подписи на специалисти, но… веднъж сдобиеш ли се с тази смъртна лична карта, ти се дава възможност във всеки един момент да вдигнеш телефона и да направиш обаждане. Малко след това в дома ти ще дойде лекар, който някак си ще намери сили да погази Хипократовата клетва, инжектирайки във вените ти летална доза тиопентал, евентуално последвана от калиев хлорид.
Тялото ще се отпусне, очите ще се затворят, сърцето ще се забави, мислите ще отплуват нанякъде, откъдето няма да се върнат, и болката ще си отиде… завинаги. Вие какво мислите за евтаназията? Аз лично съм леко раздвоена по темата. От една страна, съм абсолютно подвластна на идеята, че нещата трябва да следват своя естествен ход. Да сложиш край, преди да ти е дошло времето, някак си ми прилича на бягство, a аз предпочитам преследването. Забелязала съм, че почти винаги самоубийството е прибързан импулс. Казват че било перманентно решение на временен проблем.
Все си мисля за онзи самотен човек, чието предсмъртно писмо бе намерено преди четиридесет години на кухненската му маса в Сан Франциско. На него пишело: „Не виждам смисъл да продължавам. Днес ще скоча от моста Голдън Гейт. Ще сложа край на всичко. Но ако поне един непознат човек ми се усмихне по пътя към моста, няма да го направя!“. Никой не се усмихнал…
Ех, странно нещо са хората – толкова силни и в същото време толкова уязвими. Понякога най-голямото решение е толкова нестабилно, че се крепи върху една-единствена непозната усмивка.
Но историята на Марика е друга. Аз я разбирам. Не я съдя и упреквам. Защото много, много рядко самоубийството не е толкова бягство, колкото спасение. Перманентно решение на перманентен проблем.
Евтаназия… звучи като континент. Континент, на който попадат най-самотните корабокрушенци. В Белгия по този начин слагат край на живота си по две хиляди човека на година. Това са почти двеста човешки души на месец!
Но нещо много странно се случи с Марика в момента, в който взе документа за евтаназия! Той ѝ вдъхна живот. Желание да продължи. Според нея без нeго отдавна е щяла да бъде мъртва. Да, именно евтаназията бе тази, която отвори следващата врата в изумителния живот на Марика Вервурт. Защо ли? Не съм говорила с нея по въпроса, но тя самата каза пред BBC, че документът ѝ е дал странно усещане за независимост и контрол. Държейки в ръцете си последното решение, сякаш най-после се бе сдобила с надмощие над болестта.
Беше с един ход пред нея. Вратата отново беше широко отворена и зад нея имаше… писта. Марика нахълта в леката атлетика като подивяло животно и беснеещите колела на състезателния ѝ стол започнаха да мачкат рекорд след рекорд. Слуховете за сърцатата белгийка стигнаха и до Канада. До този момент Мишел Стилуел не познаваше загубата. Всичките ѝ медали бяха направени от злато. Но ето че идваше Олимпиадата в Лондон и за пръв път в състезателната си кариера канадската спринтьорка се чувстваше несигурна. Опасенията ѝ бяха оправдани.
Стоте метра в английската столица бяха един незабравим, спиращ дъха спектакъл. Двубой между две изключителни личности. Всички ние – останалите жени, които ги преследвахме, бяхме на практика зрители. Марика излетя като балистична ракета от старта. С неистово усилие желязната министърка започна да я настига. Десет метра преди финала Марика сякаш започна да губи сили. Канадката бе на сантиметри зад нея и продължаваше да набира скорост. Ако имаше още два метра, Мишел щеше да я задмине, но финалът пристигна точно навреме, за да може моята русокоса приятелка да грабне своето първо злато. Марика спечели с нов рекорд и докато столът ѝ все още летеше по инерция, нададе крясък до небесата и започна да бърше сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
Това беше началото на едно епично съперничество. Какво да ви кажа – за мен просто беше привилегия да имам възможността да го наблюдавам отблизо. Марика и Мишел бяха неукротими. През последвалите години победителят във всяко състезание, всяко световно първенство и всеки турнир се казваше или Стилуел, или Вервурт.
Отнемаха си една на друга рекордите и титлите през месец. Проблемът е, че както вече ви казах, Марика се състезаваше не само с Мишел, но и с една самозабравила се съдба, която явно смяташе затръшването на врати за свое задължение. Малко преди финала на 800 метра на световното в Лион през 2013 година белгийката влезе агресивно в последния завой и при изпреварването се сблъска с канадката. Болидът ѝ излетя във въздуха и стовари тялото ѝ върху пистата с огромна скорост. Видях рентгеновата ѝ снимка. Рамото ѝ приличаше на фрикасе. Подложиха я на четиричасова операция, за да го реконструират. Усложненията я пратиха в болница за цели четири месеца. Хирургът ѝ каза, че никога повече няма да се състезава и че тази врата е затворена завинаги.
Какво, мислите, направи Марика? Превърна болничния си креват в зала за фитнес, разбира се! Навърза го целия в ластици и тежести и започна да тренира в леглото, при това непрекъснато. Бицепси, трицепси, коремни мускули. Пет-шест-седем часа на ден! Луда глава!
Осем месеца след инцидента Марика се появи на пистата и… счупи три световни рекорда! След това намери хирурга си и го прегърна с думите: „Благодаря ти, че ми каза, че повече няма да се състезавам. Това ме амбицира до безумие. Твоите думи ме надъхаха да се боря като животно!“.\
И като стана дума за животни, може би е време да ви разкажа за едно от тях. Най-важното в живота на Марика. Механизмът все още не е ясен, но има кучета на този свят, които са в състояние да усещат незабележими промени в организма на човек. Може би обонянието им усеща неосезаем намек за дисбаланс в ендокринната система. Може би е някакво шесто чувство, запазено само за тях. Нямам представа, а и учените не са сигурни. Това, което знам, е, че Maрика получи най-ценния подарък в живота си точно навреме – очарователен златист лабрадор с благороден характер и очи на немски класически философ. Двете станаха неразделни. Марика е будистка и сигурно затова нарече новата си приятелка Зен. Най-важното нещо за Марика е нейната независимост. Затова се отдели от родителите си и живее в специално адаптиран за нуждите ѝ апартамент. Болестта ѝ обаче ѝ беше подготвила ново коварство – жестоки епилептични припадъци. Пристигат неочаквано и стягат мускулите ѝ в неистови спазми. Диафрагмата ѝ се свива на топка и не ѝ позволява да диша. Нужна ѝ е помощ. Зен усеща припадъците минута-две преди да пристигнат и нежно побутва Марика по коленете. Това ѝ дава възможност да натисне специално копче, за да пристигне незабавно медицинска сестра. Зен не е просто вярна приятелка – за Марика нейната помощ е животоспасяваща. Но понякога дори тя не е достатъчна…
Само година след операцията Марика готвeла спагети в дома си. Припадъкът пристигнал неочаквано и тя изгубила съзнание точно в момента, в който сваляла тенджерата с вряща вода от котлона. Жестоките изгаряния я изпратиха отново с месеци в болницата. Междувременно болестта ѝ правеше следващите си крачки. Болките започнаха да стават непоносими. „Понякога спя само по десет минути на денонощие“ – призна тя пред френската телевизия. Самият факт, че се добра до олимпиадата, е труден за вярване.
На втория ден след като пристигна в Рио, Марика получи жестоко отравяне от развалена храна. След трийсетчасово повръщане лекарите я сложиха на системи в болница. Никакво лекарство не помагаше и решиха да я изпратят на изследване в друга болница. За щастие обаче, състоянието ѝ се подобри навреме и два дни по-късно, обезводнена, съсипана и изтощена, Марика застана на старта на финала на 400 метра. Този, за който вече ви разказах и в който тя полужива някак си спечели сребърен медал.
Всички знаеха, че Рио е нейната последна мечта, и почти всеки човек на трибуните искаше да я види със златото. Затова, ако сте били сред просълзената публика и въпреки победата на Мишел сте скандирали „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“, напълно ще ви разбера.
В Бразилия Марика имаше още едно последно състезание – сто метра. Два дни преди финала се подготвяше със спринтове от по трийсет метра. За нещастие, на третия спринт жена в инвалиден стол пресече по погрешка през пистата и Марика се блъсна в нея с двайсет километра в час. Рамката на количката ѝ се вряза дълбоко в ребрата ѝ, а предното ѝ колело беше натрошено. Въпреки това тя продължи тренировката с нова гума.
Същата нощ обаче кръвоизливът от удара предизвика вътрешна инфекция и Марика вдигна 38.5 градуса температура. Още не ми е ясно как, но тя не само че се появи на състезанието, но и успя да се добере до третото място. В същото съревнование Мишел Стилуел спечели своя шести златен медал. Марика Вервурт завърши кариерата си на почетната стълбица. В очите ѝ блестяха сълзи. Една голяма, хубава, осмисляща врата се беше затворила веднъж завинаги. Веднага след награждаването я чух да казва следното пред камерите: „Някои хора се отказват, защото повече не искат да се състезават. Но в моя случай не е така. Аз нямам избор. Съзнанието ми иска да се състезава, но тялото ми отказва. То ми крещи: „Спри! Моля те, спри! Не мога повече! Не издържам на болките – ти ме разрушаваш!“.
Марика каза също, че няма да сложи край на живота си незабавно след Игрите. Ще го направи тогава, когато е готова. Може да е утре или след месец, или след година. Засега все още има още няколко малки мечти… няколко врати, които да отвори. Подготвя се например да скочи с парашут от самолет. Наскоро стана първата белгийка, направила бънджи скок в инвалидна количка. Гледа да прекарва повече време с родителите си, които я обожават, с най-добрата си приятелка Лива и с безбройните си фенове. „Имам все още някои хубави дни – сподели Марика предBBC – но лошите стават все повече. И когато напълно изместят хубавите… тогава ще сложа край. Когато си отида, не искам да има тъжни хора. Не искам да има кафе и кекс на погребението ми. Искам приятелите ми да надигнат чаши с шампанско. И да кажат: „Да пием за Марика. Тя живя силно и хубаво. И въпреки че имаше ужасна болест, благодарение на нея успя да постигне неща, за които повечето хора могат само да мечтаят“. Вече не ме е страх от смъртта. Страх ме е от друго. Аз искам да бъда Марика и няма да позволя на болестта да ми отнеме независимостта. За мен смъртта ще бъде красиво място… покой.“
Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв… такъв тип музика. Е, и един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси. Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за твореца и неговия верен спътник – саморазрушението.
И намеква, че понякога нещата, които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия. Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъстителна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено… толкова логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление.
Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоянието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-садистична. Понякога Марикa буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите… лошите дни ги поглъщат.
И ето че днес отивам на гости на Марика… Великата Марика. Усетих, че е време да я видя. Няма дори да почукам на вратата – просто ще вляза. Знам, че ме очаква. Стаята ѝ е малка, но уютна. Всичко е по-ниско, за да може да го достига от стола си. Стените са боядисани в игриви зелени пастели, а украсата е предимно плакати и трофеи от нейните победи. Марика и Зен спят сгушени една до друга на леглото. Двете неразделни, изтощени момичета. Толкова ги обичам. Защо ли имам чувството, че когато си тръгне едната, ще я последва и другата…
Поглеждам в огледалото, без да знам какво да очаквам. Всеки път изглеждам различно. Предполагам, че зависи от това в чий дом съм. Размитото ми отражение все още танцува и търси очертанията си в огледалото. Нямам лице на вещица, кокалести пръсти и качулка. А косата… косата е мит. Навън вятърът свири някаква зловеща токата и фуга. Студът се е облегнал в прозореца, сякаш иска да нахълта и да ме прогони. Наивник! Аз бродя из долината на сенките от самото начало на времето. Не аз треперя от студ – студът трепери от мен. Но не мислете, че не съм суетна. Чертите ми се търсят и намират в огледалото и постепенно придобиват лицето на нещо много красиво. Някъде в устните си разпознавам усмивката на Джесика Ланг. Прилича на избавление. В този дом аз съм желана и обичана. Знаете ли какво значи това за ненавиждана жена като мен? Истината е, че хората просто не ме разбират.
В повечето случаи аз не съм събитие – аз съм процес. И не пристигам отникъде – ние винаги сме заедно. Аз и ти, всеки човеко! Просто в твоя първи миг на този свят аз се раждам старица и с всеки изминал ден, в който ти остаряваш, аз ставам по-млада и по-силна. Знам, че с годините мислиш все по-често за мен и че моята неизбежност те тревожи. Това е нормално. Това е човешко. Но искам да ти кажа нещо: поне днес не мисли за мен! Не мисли и за Марика. Мисли за себе си и за моя антипод – живота. Този, който държиш като вода в шепите си. Мисли за това какво съкровище ти е връчила съдбата. Мисли за това как ще го използваш. Мисли за това какво смяташ за хубав ден и за лош ден. За светлината, струяща през безбройните отворени пред теб врати.
Мисли за това, преди дори да си помислил да се откажеш от каквото и да било.
И, хора… още нещо искам да ви кажа: не плачете за Марика! Тя живя толкова красиво, силно и достойно. И когато я взема със себе си, обещавам да ви оставя нейната история. От нея наистина има смисъл.
Знаете ли, в началото не ви казах истината. Не печеля всяко състезание. Понякога се натъквам на редки хора, които премахват състезанието и го превръщат във взаимоотношение. Тях няма как да победя. Приближавам се до леглото. Двете момичета все още спят. Марика се усмихва в съня си – нейното малко скривалище от болестта. Както казах, днес съм тук само на гости. Часът на Марика все още не е настъпил. Още има време, но финалната линия вече е съвсем наблизо.
Залезът пронизва облаците и започва да кърви в заледения прозорец. Сгушвам се на леглото до Марика и се приютявам в съня ѝ. Тук е светло и хубаво. Няма болка, припадъци и спазми. Носим се ръка за ръка – аз и Марика, по широка писта върху собствените си силни крака. Трибуните са пълни догоре с усмихнати приятели и близки. Тя е спокойна и щастлива. Не я е страх от мен. Поглежда ме с усмивка. Марика знае, че няма да я отнема от света. Това дори и аз не мога да направя. Тя вярва, че винаги може да разчита на мен. И когато ме повика, аз ще дойда в бялата си рокля, ще я прегърна и ще ѝ помогна да отвори последната врата.
Иво Иванов, Канзас
Каква е вашата реакция?
Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 – Политология (Публична администрация) с тема на дисертационния труд: Комуникации в процеса на политиките (Изграждане на обществена съпричастност при стратегически публично-частни партньорства). Андрей Велчев е магистър по Политически мениджмънт и публични политики и магистър по Масови комуникации в Нов български университет. Автор е на множество публикации и интервюта, посветени на проблемите на комуникациите, журналистиката, маркетинга и политическите комуникации. Член е на Българското дружество за връзки с обществеността, Съюза на българските журналисти и International Federation of Journalists (IFJ)