И тази година не съм в състояние да отмина спокойно 11 октомври. Защото преди малко повече от половин век светът загуби един голям артист. Неповторимата и докрай истинска Едит Пиаф. Смъртта превзема малката голяма певица през 1963-та след един пълен и осмислен докрай живот. След много страдания и възторг, триумф и падения, но и съпътстваща гордост от началото до финала на отредения й век.
Тя възпя времето преди войната, но и безумно красиво облече света в розово след края на пожара. Живя с онази красива тъга на твореца и разкъса докрай дребното си физическо тяло за хората, които й върнаха жеста с много любов и признателност. Затова толкова години духът на Едит живее сред онези, които имат слух за истинското изкуство. И едва ли ще изтлее с времето, тъй като в арогантността на деня днес ще нараства и стремежът към красивото. Напук на кухия материализъм, превърнал света в гробище от непотребности и… илюзии.
Сещам се за една мисъл на Едит в нейната единствена малка изповед в автобиографичната й книга „На бала на късмета“, която гласи: „Изпитвам ужас от тиранията на времето“. В случая тя има предвид изтощителните часове на работа в денонощието, мъчителните творчески терзания, но и вероятно бързо възпламеняващата се любов и съпътстващите я крушения. Аз пък си позволявам да отнеса това откровение към нашето си време. Което ни носи такава духовна нищета, но и тирания, че е дори срамно да правим каквото и да е сравнение.
Взирам се в телевизионната пошлост и нейния пореден „формат“ с предупреждение за „продуктово позициониране“ и потъвам в дълбока нега. Стойностни творци съществуват редом с истински безличия. Едни раздират ризите си от яд и безсилие да докажат истинска стойност в морето от посредственост и откровена простотия, а други се опияняват от уникалната възможност да покажат плът и да разголят и душите пред полудремещата общественост.
Трети пък, оказва се учудващо не без дар слово, процеждат през ослепителна порцеланова захапка явно поръчкови любовни откровения към премиера, при това броени дни преди поредната изборна вакханалия. Следва незабавна продуцентска реакция и включване в ефир на талантлив имитатор на Борисов. За да се повтаря името и да не би случайно да пропуснете възможността да гласувате за партията на абонираните за известност в поръчковите медии.
И тъжното е, че целият този телевизионен кич си върви, както си му е редът, с прецизна цикличност. За него няма криза, има миза. За нея се продават и стойностни творци, но и лица от последния ред на „представителната извадка“. Важното е народът да се покани на купон, както пее едно недоразумение, попаднало изневиделица в един оттичащ се сега формат.
Връщам се към Едит, защото ми става мъчно. Вярно, времето е друго, далеч не така романтично и невъзприемчиво към дълбокия лиричен смисъл на баладата и шансона. Има защо. Защото в центъра на Анкара, съвсем до нас, безумци отнеха фанатично близо 100 живота и осакатиха десетки.
В кръв се къпе Сирия, доскоро и Украйна и кой ли не още, а ние живеем в безвремието на политическото словоблудство. И сме част от заразената с отвъдатлантически вирус кръв на Европа, която изглежда е обединена единствено в страданието да посреща несретници от войните и глада, но и не само, за да остане вярна на своите хуманни принципи. Може ли при този тъжен континентален пейзаж да припознаем посланието в голямата песен изповед на именитата певица „Не съжалявам за нищо“ (Non, je ne regrette rien) по невероятната композиция на Шарл Дюмон и разтърсващия текст на Мишел Вокер. Едва ли, дори да се отдадем на твърде свободна интерпретация. А ако се замислим, има за какво да съжаляваме, и най-вече за лековерно пропуснатото време.
В политическа простащина и алчност, национално предателство, безпринципно противопоставяне и истински грабеж. От този истински любовен унес, отдаден на нови господари, изпуснахме като че ли властта си над времето. А то, както е известно, е най-големият враг на човека, особено когато сами вървим срещу своите интереси.
Накрая пак за Пиаф. Немотията отпраща малката Едит при баба й, която работи като готвачка в публичен дом в град Барие-Нормандия. Детето в този момент е незрящо и е обградено с особеното внимание и нежност от дамичките в бардака. Дълбоко състрадателни по натура, те заедно с бабата и „мадам“ решили да заведат малката в базилика за молитва пред много почитаната от местните „малка Богородица от Лизиьо“.
И чудото станало. След ден момиченцето съзряло първо клавишите на пианото в салона за посетители. Така с широко отворени очи за всичко от живота започва нелекият, но славен път на певицата. Та, мисля си наивно, на кого ли трябва да се помолят нашите политици за изцеление от своята слепота.
За Едит Пиаф:
Тази година, светът отбелязва 100 години ЕДИТ ПИАФ. Емблематичната певица се ражда на 19 декември 1915, за да се превърне с уникалния си глас, но и с драматичната си съдба, в най-големия музикален символ на Франция.
Официалното шоу, ‘PIAF! Le Spectale’, което преминава при напълно разпродадени престижни зали в Европа, Северна и Южна Америка, ще бъде представено и в София – на 23 ноември, на сцената на Зала 1 на НДК.
Невероятната френска певица АН КАРЕР не просто изпълнява най-великите песни на ПИАФ, но с невероятния си глас и със своя оркестър, както и тематични декори и прожекции, води зрителите на едно незабравимо пътешествие по парижките улици в епохата ПИАФ.
„Живея така, както пея, и пея така, както живея“, казва за себе си великата певица. Тя има скандален и изумителен живот, живян интензивно и безразсъдно, без мярка в нищо. Тръгва от улицата и покорява света. Но това са клишетата, с които всички свързват голямата малка дама на Франция. Хиляди отиват в Париж, за да ходят по същите улици като нея, но това са клишетата, които Пиаф никак, ама никак не обича. Защото животът й е пълен с изненади.
Дете на улицата
Едит Пиаф се ражда под един уличен фенер, в една мразовита декемврийска вечер на 1915 г. Само след два месеца майка й я изоставя на грижите на алкохолизираната й баба, която често смесва млякото й с вино. Когато става на 3 г., баща й Луис-Алфонс Гасион се връща от войната и е ужасен от състоянието, в което я намира – мръсна, недохранена и почти сляпа. Взима я заедно със сестра й Симон, за да ги отглежда майка му – готвачка в публичен дом. Бабата води малката Едит по лекари, за да се възвърне зрението й, но безуспешно. Легендата гласи, че една неделна сутрин бабата я облича празнично и я завежда на поклонение в кармелитския манастир на св. Тереза, за да се молят. И ето че чудото става. 7-годишната Едит проглежда и първото нещо, което вижда, е пианото. Дамите от бордея толкова се впечатлили от този факт, че в чест на голямото събитие затворили публичния дом и празнували.
И така Едит започва да се изхранва с пеене. С баща си – цирков акробат, обикалят от кръчма на кръчма, от улица на улица.
От улицата в кабарето
Късметът й се усмихва – певческият й талант е забелязан от Луис Льопле, собственик на нощен клуб. Заради дребната й фигурка – тя е само 142 см, Льопле й дава артистичния псевдоним La Mome Piaf (Малкото врабче). Тя дебютира на сцената в черна рокля, която става нейна запазена марка. Оттук нататък Едит Джована Гасион (каквото е рожденото й име) се превръща в певицата Едит Пиаф. Скоро става популярна и още същата година записва първата си плоча. През април 1936 г. Льопле е намерен мъртъв в апартамента си. Едит е съкрушена. Тя загубва не само близък човек, но и е обвинена за съучастие в убийство му. По-късно е оневинена.
Едит Пиаф успява да се съвземе от шока и отново да стъпи на краката си благодарение на модерния по това време текстописец Реймон Асо. Той става неин мениджър и любовник. Кариерата й стремглаво тръгва нагоре. Пее пред пълни зали. По време на немската окупация на Париж Едит създава La vie en rose (Животът в розово). Песен, превърната в хит от Луис Армстронг и включена през1998 г. в Салона на славата на наградите Грами.
1951 г. бележи началото на един мрачен и изключително тежък за певицата период, продължил до смъртта й през 1963 г. Едит претърпява две сериозни автомобилни катастрофи. За да намали болката от раните си, още в болницата започва да взима морфин. Скоро става зависима. Става убийствено опасно, когато комбинира и с алкохол. Следват един опит за самоубийство, четири случая на интоксикация, три изпадания в кома, възпаление на черния дроб, нервна криза, две състояния на делириум тременс, седем операции и две бронхопневмонии. Лекарите я съветват да спре работата и да се щади, защото в противен случай този начин на живот ще я убие. Но на нея й харесва това самоубийство на сцената. Тя пее до пълно изтощение, записва песен след песен, появява се в шоу след шоу, участва във филми. Не един и два пъти припада на сцената, често на концертите й я чака линейка, която след края на шоуто я откарва в болницата.. „Ще пея винаги. А в деня, в който вече няма да пея, ще умра.“
„Ще й се прости много, защото много е обичала!“
Едит има бурен и интересен любовен живот. Въпреки че не е красавица, дребна, слабовата и с отвратителен характер, тя е харесвана и обожавана от мъжете. Пиаф постоянно се влюбва и зарязва любовниците си. Често прилага един и същ номер. Влюбва се, майчински се грижи за своя любим, дава силен тласък на кариерата му и когато успее, го напуска. Пътят на много известни мъже като Ив Монтан, Жилбер Беко, Шарл Азнавур, Жорж Мустаки към славата минава през леглото на Едит Пиаф.
Иначе мъжете в живота й се появяват твърде рано. Едва на 17 г. тя ражда извънбрачно дете. Дъщеря й умира от менингит на 3 г. Според някои биографи Едит е трябвало да проституира, за да може да погребе детето си. След това тя няма повече деца.
Следва любовна афера с мениждъра й Асо, когото Едит Пиаф изоставя през 1939 г. заради очарователния млад певец Пол Мьорис. Две години по-късно връзката им приключва.
На върха на славата си 30-годишната Пиаф среща в Мулен Руж 8 години по младия нея Ив Монтан и се влюбва неудържимо.Включва го в шоуто си, репетира с него, подбира му песните, съветва го как да се държи и как да се облича. Моли дори бившия си любовник Анри Конте да напише песни за Монтан. Когато става известен, го зарязва.
През есента на 1946 г. Едит Пиаф се запознава в Париж с боксьора Марсел Сердан, който по това време е много популярен. Любовният им роман започва обаче година по-късно, когато Едит е на турне в Щатите. Любовта им е силна и страстна, живеят за момента, забравяйки, че той е женен с деца. През 1949 г. Пиаф отново е в САЩ, а Сердан участва в боксови мачове в Европа. Самотна, тя го моли да отиде при нея колкото се може по-скоро. Той взима самолет и катастрофира. Марсел загива. Едит е съкрушена, чувства се виновна за смъртта му и изпада в дълбока депресия.
Когато се връща в Париж, певицата среща Шарл Азнавур. Тя му отваря много врати и дава успешен старт на кариерата му и така авантюрата им приключва. На 37 години Едит Пиаф се омъжва за певеца Жак Пилс, с когото се познават отдавна. Двойката заминава за Америка. Бракът им продължава 4 години. Следва още една трагична връзка. В автомобилна катастрофа загива любовникът й – 23-годишният американски художник Дъглъс Дейвис.
Голямата любов
Своята голяма и последна любов Едит среща в болничната стая. Тя е болна, разорена, изоставена от приятели и любовници, тъжна и самотна. Тогава в живота й се появява 26-годишният фризьор Теофанис Ламбукас. Той я посещава в болницата, като вместо букет цветя й подарява кукла. В Париж тръгва мълвата, че младокът иска да наследи парите на Пиаф. Истината обаче е друга. Тео е единствен син на доста заможни хора, а Пиаф вече е разорена. Той знае, че тя има рак и не й остава много. Не е ясно дали двамата въобще са имали сексуални отношения. Тео мечтае за певческа кариера и Едит му отваря пътя към сцената, както впрочем прави за всичките си екслюбовници. Дава му псевдонима Сагапо (от гръцки Обичам те) и започва да работи с него. Двамата изпълняват в дует песента „За какво е любовта?“, с която пленяват публика. През октомври 1962 г. сключват брак.
По съвет на лекарите Едит и Тео заминават за Ривиерата, но състоянието й се влошава. Получава белодробен оток и веднага е приета в болница. След пет денонощия в кома Едит има пристъп на умопомрачение, продължил 15 дни. Едва на 47 години издъхва в дома си в Южна Франция, няколко часа по-късно си отива и приятелят й Жан Кокто. Заради скандалното й поведение римокатолическият архиепископ на Париж отказва да отслужи опело. След смъртта на Едит Пиаф Тео изпада в забвение. Оказва се, че прочутата му съпруга му е оставила в наследство огромен дълг – 45 милиона франка.
Дата: 13.10.2015 00:01
Източник: Дума – стр. 15
Автор: Николай КОЕВ
