Актьорът Кал Пен, известен с ролите си на д-р Лоурънс Кътнър в сериала “Д-р Хаус” и Кумар Пател в поредицата филми за Харолд и Кумар, става водещ. Всяка сряда от 21,00 ч той ще разказва как храната, престъпността, сексът и други неща от живота се отразяват на всекидневието на хората по света. Ще търси заровени съкровища, ще обяснява как се произвеждат изкуствени облаци в небето, коя е стриптийз столицата на Америка и т.н. Новата поредица се казва “Голямата картина” и стартира на 24 юни по “Нешънъл джиографик”.
Освен актьорско майсторство Кал Пен е учил и международна сигурност в “Станфорд”. От 2009 до 2011 г. дори заема поста заместник-директор в Кабинета за публична политика на Белия дом. Има роли и в сериалите “Как се запознах с майка ви”, “Закон и ред”, “24”. Специално за читателите на Любословие.БГ ексклузивно интервю с него:
Да поговорим за концепцията на предаването и възникването й. Твоя ли беше идеята?
Не, идеята не беше моя. Присъединих се към екипа след зараждането първоначалната концепция. Първото име на проекта беше „Картология”. Идеята ми допадна и когато ни се отдаде подходяща възможност, започнахме да я развиваме. Заснехме материалите и сглобихме 12 епизода. Беше фантастично. Поредицата разглежда по-скоро човешкия живот, отколкото натрупаните данни. Събрахме инфографики по теми, които вълнуват обществото – водещи заглавия в New York Times, USA Today и CNN. Журналистите вършат чудесна работа, що се отнася до основните неща. Но вместо да се съсредоточим върху техните данни, обърнахме внимание на аспектите, които се засягат рядко, например по темата за престъпността. Nat Geo разполага с многобройни изследователски екипи, които наистина знаят какво правят. Така например открихме информация за кибер престъпността. Един от центровете й е малко градче в Румъния, което се издържа единствено от това. Зачудихме се защо никой не го е отразил. Отидохме на място, поговорихме с жителите, добихме представа как е започнало всичко и как индустрията се самоподдържа. Защо никой не е предприел действия, при положение, че Румъния е член на ЕС? Не знаеш какво ще откриеш, докато не заснемеш всички сегменти. Не е като работата по сценарий, с която съм свикнал.
Отдалечаваш се от актьорската си кариера. Харесва ли ти да работиш без сценарий?
Вълнуващо е, и много забавно. Изобщо не скучаех, много ми хареса. Работата е образователна и доставя удоволствие. Беше страхотно.
Освен че си водещ, какви други роли играеш в „Голямата картина с Кал Пен”?
Продуцентска работа, която включваше голяма част от разработването, определянето на тона и структурата на предаването. Екипът на Nat Geo е невероятен в проучванията, прегледа на материалите и проверката на фактите, а моята силна страна в ролите със сценарий е чувството ми за хумор. Радвам се, че успях да свържа двете неща в проект, който предлага информация за различни аспекти от човешкия живот. Успях да представя данните по начин, който е забавен и достъпен за всички. Трябва да спомена, че не навлизаме в сферата политиката. Не взимаме отношение по политически въпроси.
Можеш ли да дадеш пример за разгледана от вас тема, която е социално неприемлива в някои държави?
Открихме, че един от най-лесно достъпните източници на белтъци, чиято употреба изисква малко усилия и търпи минимални загуби, са скакалците. Хората в Мексико и много други страни по света ги ядат. Затова, вместо да се погнусим, приехме факта, че хората ядат скакалци. Решихме да открием защо и как ги улавят. Когато мислим за месо, си представяме говеждо, пилешко и свинско – обществото ни е определило тези храни за приемливи. Защо да не се поинтересуваме какво ядат другите народи? Би било глупаво да пренебрегнем техните аудитории – за съжаление, много хора го правят. Реших, че темата ще събуди интереса на зрителите и ще направи предаването общодостъпно. Действах смело и показах, че е хубаво да си различен.
Мислиш ли, че хуморът е мост към по-ефективното възприемане на фактите?
Със сигурност.
Какъв е демографският профил на таргет аудиторията на „Голямата картина с Кал Пен”? Може ли да се гледа от деца?
Обхватът е широк. Децата определено могат да гледат предаването. Това беше важно за мрежата – те имат успешен бранд и не искаха да променят зрителския профил. Лично аз мисля, че по-повърхностните филми, в които с удоволствие съм участвал, с основание са забранени за малолетни. Малките ми братовчеди не могат да ги гледат с баба си и дядо си. Исках да снимам нещо, което малчуганите могат да гледат заедно със семейството. Хубавото е, че историите ще се харесат на всички, но по различни причини. В единия епизод се разказва за мястото с най-висока сексуална активност в Америка. Бихте предположили, че това е кампусът на някой колеж или пък голям град, но се оказа домът на пенсионер в малко градче във Флорида. Решихме да го посетим. Ако сте на 18 и гледате епизода, сигурно ще се засегнете, че не сме избрали вашите студентски общежития. Ако сте на 73 и не правите като онези пенсионери, сигурно ще им завидите. Предполагам, че ако бяхме от MTV, те нямаше да ни разкажат за интимния си живот. Но благодарение на бранда на Nat Geo те бяха уверени, че ще бъдем тактични и ще говорим за красотата на живота и любовта, без да търсим евтини сензации.
Какъв е най-смущаващият факт, който научи?
Най-смущаващият факт, който научих е, че градът, в който ядат най-много пица е Орландо, Флорида. Би трябвало да е Ню Йорк. Стига бе, каква пица в Орландо? Това ме смути най-много. Самите тенденции, които открихме, са удивителни, а много от тях се основават на големи извадки. Разбира се, Nat Geo не търси информация в Уикипедия. Екипът събира обществено достъпни данни, а голяма част от тях идват от социалните мрежи. Ако един милион души са казали във Facebook или Twitter, че се намират на дадено място в определено време, данните могат да се използват за установяване на обща тенденция. Това е смущаващо. Когато натиснеш бутона „да” в iTunes, на екрана излиза договор от 46 страници, който дава на фирмата достъп до всичко, с което разполагаш. Никой не го чете и това е смущаващо. Фактът, че мога да снимам поредица от 12 епизода за Nat Geo, използвайки тези данни, също е смущаващ. Не разглеждам последствията от това, че частният сектор разполага с тези данни – честа тема за обсъждане в новините. Правителствата също имат достъп до тях. Предаването не се ангажира с политическа позиция по тези въпроси. Предпочетохме да работим върху материали за престъпността, пицата и секса, но в същото време осъзнах какво може да направи човек с данните, които му се предоставят.
Разглеждате ли теми-табу?
Не мисля. Целта ни беше да представим нещата по леснодостъпен начин. Мисля, че се справихме, що се отнася до темите за пенсионерите и белтъците. Мнозина ще кажат: „Отвратително! Не искам да знам за сексуалния живот на пенсионерите и никога не бих сложил скакалец в устата си.” Няма проблем. Не това е целта ни. Приканваме аудиторията да мисли позитивно: „Страхотно е, че всички мислим за секс и достъпни източници на белтъци.” Няма нищо отвратително. Предаването ни разкрива как се произвеждат белтъците. Сравняваме развитото земеделие на САЩ с малките ферми за скакалци в Мексико. Според мен това не са теми-табу.
Пътувахте ли по света по време на снимките? Кои държави посетихте?
Да, пътувахме. Посетихме Румъния, Китай и Мексико, обиколихме Съединените щати – Масачузетс, Вашингтон. Открихме много интересни неща. Работата на екипите ни беше съвсем различна от онази по проектите със сценарий, с които съм свикнал. Никога не знаеш на какво ще се натъкнеш. Разполагаме с предварителни данни, но нямаме представа какво ще заснемем. При сценираните телевизионни предавания винаги знаеш какво трябва да снимаш в определения ден. В нашия случай може да се сдобиеш с материал, съвсем различен от очаквания. Все пак бяхме решени да завършим всички планирани сегменти. Не ни се е случвало да изпратим екип и да не използваме заснетия материал.
Можеш ли да дадеш пример за история, която си проучил и се е оказала по-интересна от очакваното?
Да. Един от епизодите ни е за боклука. Снимахме общност в Аризона, в която хората строят домове от боклуци. Живеят в къщи от рециклирани материали, които някой друг е изхвърлил. Бяха невероятно гостоприемни и ни помогнаха да свържем историята с личностите и бита им. Всеки от нас иска да има покрив над главата си, собствен подслон. Беше интересно да научим защо са избрали да живеят по този начин в голяма общност. След това се замислихме, че те са в Аризона. Възможно ли е подобна общност да просъществува във Върмонт? Дали обстоятелствата в Аризона способстват за изграждането на такива домове? Ще бъдат ли те подходяща алтернатива на места с много дъждове или сняг? Работата ми харесва, защото ме кара да се замисля какво правят хората по света и колко сме различни. Дали всички имат еднаква нужда от дом?
Кой е най-изненадващият факт в предаването?
В единия епизод става въпрос за различните валути. Оказа се, че в Съединените щати можеш да въведеш собствена валута. Ако всички на улицата ти решат да създадат собствена разменна монета, могат да я използват за покупко-продажба. Законно е. Повечето хора не го правят, но има и такива общности. Една от тях е в Бъркшайърс, Масачузетс. Там използват валута, наречена БъркШерс. Пазаруват и с долари, но повечето магазини приемат и двете валути. Правят го от десетилетия. Идеята е да задържиш по-голяма част от парите си в общността. Чудехме се докъде може да стигне тази история. Очаквахме хората да ни обяснят колко е важно да разчиташ на собствения си ресурс. Срещнахме и някои особняци, които защитаваха твърде разпалено малките общности и техните ценности. Предполагам, че повечето телевизионни предавания веднага биха включили най-бурните моменти, но ние се стремим към равновесие. Не искаме да предизвикваме спорове. Това прави поредицата ни увлекателна и приятна за гледане.
Коя е най-странната статистика в предаването?
На какво разстояние мислите, че е най-отдалечената точка от ресторант на МакДоналдс в САЩ? На 188.8 километра и се намира в Северна Дакота. Всички останали американци живеят на по-малко от 188.8 километра от МакДоналдс; никой не живее на повече. Пълна лудост.
