Десислава Иванчева стана известна през 2016 г., когато се яви като независим кандидат за районен кмет.Това се случи, след като в края на юли 2016 г. започнаха протести заради застрояване на зелени площи. Архивите помнят участие на Иванчева в митинг под името „Протест против безобразията в Столична община“.
Иванчева решила да се кандидатира за кмет, защото с протестиращите установили, че няма нито един кандидат, който е готов да им защитава гражданските искания.
Паралелно Иванчева е председател и на инициативния комитет „За зелен „Младост“, който събира подписи за свикване на местен референдум срещу строежите в зелени площи, детски площадки, паркове и паркинги в района. „Моята врата ще бъде отворена за всеки един от вас“, зарече се във фейсбук тя.Тя получи 59,82 процента от вота на частичните избори за кмет на района.Кметът на столичния район „Младост“ бе арестуван при зрелищна акция в центъра на София. По първоначална информация причината са съмнения за корупционни практики. Десислава Иванчева бе помилвана от вицепрезидент Илияна Йотова и излезе от затворът.Любословие се свърза с бившата кметица след осовбождаването й и как се чувства на свобода.
Как се чувстваш на свобода и по какъв начин гледаш да компенсираш изгубеното време?
Свободата е нещо, което оценяваш истински едва когато я изгубиш. След толкова години изолация, страх и неизвестност, самият факт, че мога да дишам свеж въздух, да виждам свободно близките си, да се движа без ограничения, е огромна радост. Но тя не е просто физическа — свободата е и вътрешно състояние. За мен това е моментът да възвърна равновесието си, да подредя себе си и живота си отново.
Времето не може да се върне, но може да се изпълни със смисъл. Опитвам се да компенсирам изгубеното не с бързане, а с присъствие – с внимание към близките, с работа върху каузи, които ме вдъхновяват. Вярвам, че човек не трябва да се вкопчва в миналото, а да го превърне в опит, който да му даде посока.
Какво правите със сина ти Валентин-Александър – как минава ежедневието ви?
С Валентин-Александър наваксваме време, което никой не може да ни върне, но можем да го превърнем в нещо ново и пълноценно. Той е още дете, но вече има усещането за справедливост, за добро и зло, за това какво значи достойнство. Старая се да съм не само майка, а и приятел – да го изслушвам, да го уча на търпение, да му показвам, че трудностите не са наказание, а урок.
Нашето ежедневие е скромно, но истинско. Той ходи на градина, след нея – готвим заедно, разхождаме се, учим се да се радваме на дребните неща. За мен е важно той да расте с усещането, че животът е по-силен от несправедливостта и че любовта не изчезва, дори когато хората са разделени.
Запазила ли си някакви приятелства от затвора или всичко беше кошмарно там?
Животът зад стените на затвора е нещо, което не може да се обясни напълно. Той променя човека. В началото всичко е страх и болка, после идва осъзнаването, че трябва да оцелееш, и след това – да запазиш човечността си. Сред тези жени имаше и хора, които бяха просто забравени от света. Научих се да не съдя, а да разбирам. Видях, че понякога грешките на хората са резултат не от злина, а от отчаяние.
Да, имам запазени контакти с няколко от тях – не защото искам да си припомня трудното, а защото вярвам, че дори от най-тежките места могат да израснат приятелства, основани на взаимно уважение и човечност. Там, в най-тъмното, се научаваш да цениш светлината.
С какво би се занимавала занапред – за твоето развитие?
Бих искала да продължа по пътя на гражданската ангажираност. Искам да работя за това институциите да бъдат по-честни, по-прозрачни, по-солидарни с обществото. В момента възстановявам стари приятелства, виждам се с хора, които вярват, че моралът има място в управлението.
След всичко, което преживях, разбрах, че най-големият дефицит у нас не е на пари или на реформи, а на смислен разговор. Хората не си говорят, институциите не слушат, а политиката се превърна в монолог.
Затова занапред искам да се посветя на създаването на градивен диалог – национални обществени форуми или открити дискусии. Да върнем разговора между хората, експертите и властта.
Бих искала да превърна този процес в школа по почтеност – дебат, в който ще се говори не за власт, а за отговорност. За мен това е истинското развитие – не личното, а общественото израстване чрез споделяне и мислене.
Много се изписа по медиите, че би започнала политически проект или че някой ти е предлагал да участваш в такъв?
Да, имало е предложения, но аз не гледам на бъдещето си през призмата на партиите. За мен политиката не е цел, а средство в ръцете на обществото за по-добра държава – и ако някой ден направя нещо в тази посока, то ще бъде различно.
Нямам амбиция да се върна във властта като реванш. Искам ми се да има платформа, където хора с морал и експертиза да мислят заедно – как да върнем доверието, как да направим институциите по-близки до хората.
Толкова време си била в този ад – как ти се вижда София сега, след като си навън?
София е същата, просто е по-застроена. Улиците, сградите, трафикът – всичко е познато, но усещането е различно. Може би аз самата съм се променила. Когато гледаш града отвътре, след години в изолация, забелязваш неща, които преди си подминавал – хората, които бързат, лицата без усмивка, но и онези, които протягат ръка.
Сега виждам София като град с огромен потенциал, но и с нужда от грижа. Бих искала да я видя по-чиста, по-спокойна, по-човешка. Искам да участвам в тази промяна – не като чиновник, а като човек, който вярва, че столицата може да бъде дом, а не просто територия.
Валентин-Александър какво харесва – слуша ли те?
Той е умен, чувствителен и силен. Харесва музика, игри навън, технологиите – типично малко момченце, търсещо отговори на стотици житейски въпроси. Но това, което най-много ме радва, е, че има усет за справедливост. Когато говорим за това какво се е случило, той не пита „Защо на теб?“, а „Какво можем да направим, за да не се случва на други хора?“. Това за мен е знак, че дори децата усещат нуждата от морал.
Слуша ме, но и ме коригира. Понякога точно децата ни напомнят да бъдем по-добри.
Майка ти как е – сигурно грее от щастие, че си на свобода?
Майка ми е изключителна жена. Преживя всичко с мен – болката, страха, безсилието. Тя беше моят опорен пункт, моят тих герой. И да, грее – но това е светлина на благодарност, не на гордост. Тя никога не се отказа да вярва в мен и ми показа, че истинската сила на една майка е в търпението и любовта, не в думите.
Сега се грижа тя да има покой. Да усеща, че всичко това не е било напразно и че има надежда.
Би ли си търсила правата и компенсация от държавата?
Вярвам, че всеки човек има право на справедливост. Не става дума за пари, а за признание. Не искам отмъщение, а урок за институциите – че никой не трябва да бъде унизен или обвинен без доказателства. Ако реша да търся правата си по съдебен ред, това ще бъде не за лично удовлетворение, а за да не се повтори същото спрямо други хора.
Понякога прошката не означава мълчание, а достойнство. Прошката е начин да кажеш: „Да, преживях го, но вече съм над това.“
Какво послание би отправила към народа и към твоите почитатели?
Искам да им кажа, че никой не е безсилен. Всеки може да избере да бъде почтен, да не мълчи, да отстоява принципите си. Не е нужно да бъдем политици, за да променяме – достатъчно е да бъдем хора с морал.
Не искам да ме виждат като символ на страдание, а като човек, който е повярвал, че истината и доброто не умират.Нека не се страхуваме да бъдем различни.
Нека помним, че доверието се гради бавно, но си струва всяка секунда.И нека вярваме, че България може да бъде място, където почтеността не е изключение, а правило.
