Имам два варианта. Трябва да избера един от тях. Да напиша книга със заглавие „Абсурдите на действителността“ или да се затворя на село и да си изтръгна информационния шалтер. Не знам кое е по-редно. Да бъда полезен на себе си или на обществото.
Има и друго. Взех да си мисля, че ако бъда полезен само на себе си, ще бъда по-малко вреден за обществото.
Не знам. Просто се моля, никога да не бъда Иван или Християна!
Изобщо не искам да бъда името на дете!
Извинявам се за неприятните снимки, които слагам под текста си, но не знам как по-точно да внуша и илюстрирам мислите си!
Грозното и неприятното понякога отрезвяват. Много пъти го правят. Особено, ако си част от пиянството на един народ.
Стига толкова думи, но в началото бе словото. Май вече сме по-близо до края.
Вечер с Ива играем на „Стани богат“. Ники Кънчев ни помага. Записваме на лист кой е отговорил правилно на повече въпроси. До другата вечер победеният изпълнява желания на победителя. Ако има епизод от играта, който се играе по двойки, с Ива ще го спечелим. Искам да кажа, че си допълваме знанията.
След като загубих вчерашния епизод, безпаметно съм заспал. Бях много уморен. Имах много работа през деня. Предимно косях трева. Вече дворът е равен. После готвих, прах, къпах кучетата. Както и да е. За повечето неща излъгах, но когато се събудих видях тази участничка страстно да раздава танци и се разсъних. Пуснали са я по същия канал по който играя играта с Ива.
Бях сам вкъщи. Нямаше никой. Дори и кучетата. Прекрасно осъзнавах, че не съм изоставен, но се почувствах точно такъв. Кошмарно усещане в полусън. Това ми даде повод за размисъл.
Папата почина. Няколко дни телевизионните емисии са посветени на това. Единствено на това. От началото до края. За финал споменат, че някой мирянин е загинал при катастрофа, и толкоз. Еуфорията около Карлос Насар бързо приключи. Проблемите с пътищата и техните невръстни жертви могат да почакат. Темата за починалия възрастен човек, който дълго боледува е по-плодородна и богоугодна.
На екрана един след друг излизат съболезнователни цитати на нашите политици. Няма такива мазни мижитурки и лицемери. Но и те са прави. По протокол трябва да се изкажат в социалната мрежа. Да демонстрират съпричастие. А за нашите деца, охлюви безподобни, няма ли да кажете нещо от сърце?! Няма, защото гузната съвест приема това за самопризнание. Защото всички се изредиха на властта. Застанах и отзад и групово и поединично. Тя забременя с хилав плод и никой от политическите ни медузи не иска да припознае автентичността на яловото си семе. Облагите оправдават уродливостта.
Отварям си очите. Заглъхналите ми уши се отпушват и констатирам, че от Шри Ланка към нас се носи мазен кючек. Една сюрия буби се кълчат на чалга. Изкарали задни бузи и предни гумени вимета, с по една лента за разкош върху тях, наливат в устите си питиета и се кълчат на чалга.
На мига. Може би за секунда време. Вероятно в рамките на живота на една светкавица, в главата ми се прожектира чернобял късометражен филм. Само лица. Глухоням и без субтитри. Кадър след кадър. …..Сияна, Ангел, Насар, Франциск, мазни съболезнователни цитати, горди силиконови гърди… Точно в този момент ми се иска да взема най-високия си тон и да си изкрещя въпроса: „Какво и колко може да са ти дали, бубо, за да се превърнеш в бубарак!?“
Обаче нищо не извиквам. Не изкрещявам. Не взимам най-високия си тон. Вече е късно и тъмно. И преносно и буквално. Всички спят. Тихо е. Сам съм. Досущ като изоставен.
Спирам с дистанционното телевизора. Едва си вдигам ръката от умора. Отпускам се назад и от тежестта на тялото ми и от удара на врата ми с възглавницата от устата ми излиза едно вяло и обрано откъм тоналност и чувство: „ту-тууу“….
Мнение на:
К. И. К.
Константин Кацаров е роден на 29 юни 1970 г. в гр. Пловдив. От 1999 г. до днес е вокалист на популярната рок група „Ренегат“.
Има син Иван на деветнадесет години и дъщеря Християна на осем. Автор е на книгите „Дрибъл“ (2005 г.), първия български аудио-роман „Мутра“ (2006 г.) и романа „Какавида“ (2008 г.), написан съвместно с Надежда Йорданова, с която се познават само виртуално.
„Писател“ е титла! Аз не съм писател. Почти сигурно е, че в този си живот няма и да стана. Аз съм автор на истории. Обичам да ги разказвам. Ако и след мен те се помнят, значи съм успял
Каква е вашата реакция?
