Господин Матанов, често журналистите са и писатели. Журналистиката е много напрегната дейност, а вие работите и в ежедневник. Как съчетавате отговорността да сте заместник главен редактор на в. „Стандарт“ и да пишете такива мъжествено нежни стихове?
– Чудя се, ако бях например миньор, а не журналист, какво ли щях да ви отговоря. Сигурно щях да ви кажа: ами след работа се измивам хубаво, сядам на масата, пия една ракия и ако ми дойде вдъхновението – го изливам върху белия лист. Разликата между тези две професии не е кой знае колко голяма, освен че в моя занаят мръсотията трудно се отмива, трудно се отмива калният поток от новини – световни и наши.
Трудно се отмива кръвта от стотици невинни жертви, за които пишем всеки ден, трудно се отмиват компромисите и съглашателствата, които си направил в името, о, боже мой! – на пазарната икономика и на политическата суетня.
– Как в днешно време един поет успява да остане верен на себе си?
– Не успявам. Валери Петров казваше: „Имаш ли семейство – дотук с гордостта“. Прочетох наскоро за един немски писател, който се самоубива само защото не е написал онези думи, които са могли да предотвратят зверствата на нацизма и войната. Е, аз не написах онези думи, които да разтърсят света, но за сметка на това съм жив…
– Пишете от ученик. Каква е разликата между вашето и сегашното поколение…
– Във вестник „Средношколско знаме“ преди половин век една група приятели имахме за девиз фразата: никакъв респект. Разбирайте респект от казионната поезия, от наложените имена и литературни догми. Имахме обаче огромен респект от думите. Нещо, което не забелязвам днес у повечето млади поети. И не само млади.
– в книгата ви „Не споменавай морето“ имате посвещения на много поети… Някакъв
I конкретен спомен от тях…
– Огромна привилегия за нас по-младите бе да сме в компанията на Николай Кънчев, Иван Цанев, Христо фотев… Геров ми даде може би последното си интервю. Инак с него имам интересен случай. Бях му изпратил по пощата една моя стихосбирка. След седмица получих писмо от него, в което дословно пишеше: „Уважаеми другарю Матанов, прочетох книгата ви с интерес. В нея има странна мъдрост. Да не сте нещо болен?“ Имам спомен и от Атанас Далчев, при когото се осмелих да отида в дома му с наръч стихове. От вълнение не запомних и дума от разговора ни, но помня мразовития януарски ден на погребението му. И десетките цивилни и униформени, наредени околовръст край трапа, в който положиха ковчега му. Помня още много неща, всичко, което помня обаче, „се побира в една сълза“.
– Кое се изгуби във времето
– мечтите или силите… И ще стигнат ли сили на отчаяните…
– Единственото, за което мечтая, е да имам повече време за моя четиригодишен внук и да имам сили да го прегърна и вдигна във въздуха. Това е прозаичният ми отговор. Що се отнася до отчаянието – в дълбините му също са се раждали велики неща.
– Големият физик Айнщайн казва: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е, като не мислиш, че стават чудеса, а другият, като мислиш, че всяко нещо е чудо“. Има ли неща, които все още ви удивляват?
– Удивлява ме това, че все още се удивлявам.
– Къде се чувствате застрахован?
– Най-сигурната застраховка е любовта на хората край мен. Инак и аз като хилядите българи се застраховах, след като домът ми беше обран до шушка.
Любословие по в.Застраховател | стр. 15, 25.09.2014 11:19 |
