Доц. д-р Найденов е водещ преподавател и научен изследовател в областта Старозаветната библеистика. След дипломирането си по специалностите теология и немска филология (1990–1995 г.) в Алма матер Найденов е член на академичната общност на Богословския факултет от 1996 г., а от 2012 г. след спечелен конкурс е назначен за доцент по библеистика в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Доц. д-р Найденов специализира в университетите в Берн (Швейцария) и Йена (Германия). През 2007 г. успешно защитава пред ВАК научната степен „доктор“, специалност „Теология“, на тема: “Книгата на свети пророк Йона-екзегетико-исагогически аспекти“.
Гост лектор в университетите в Берн, Йена, Регенсбург, Айхщет, Мюнхен.
Доц. д-р Найденов e член на Съюза на учените в България, на Обединението на библеистите „Библейски колегиум”, на Комисията за най-новия превод на Библията на български език и на Института „Библия– култура– диалог” и на общността на немскоговорящите старозаветни библеисти (Arbeitsgemeinschaft der deutschsprachigen katholischen Alttestamentlerinnen und Alttestamentler -AGAT. Директор на библиотека „Библика“ при Богословския факултет. Ръководител и участник в множество международни и национални научни проекти.
През 2019 г. доц. Найденов е избран за декан на факултета и по време на първия му мандат, въпреки предизвикателствата на Covid-пандемията, с подкрепата на академичния състав бе осъществено желаното преструктуриране на факултета в четири катедри и увеличен броя на преподавателите. Успешно преведе факултета през програмна акредитация по професионално направление 2.4. Религия и теология за ОКС „Бакалавър“ и ОКС „Магистър“ с по-висока оценка от НАОА и увеличен капацитет. Стартираха ремонтно-строителни дейности по реставрация на сградата. Приети бяха значителен брой вътрешни актове и правилници. Активизира се проектната и издателска дейност, международното сътрудничество.
През юбилейната 2023 г. по повод 100-годишнината на Богословския факултет по решение на Светият Синод, с благословението на Негово Светейшество Българския Патриарх и Софийски Митрополит Неофит, доц. д-р Ивайло Найденов бе удостоен с орден „Св. Климент Охридски“ – 1-ва степен, в знак на внимание за църковни заслуги, а Факултетът бе удостоен с най-високото отличие на Старозагорската света Митрополия – орден „Св. апостол Карп“, първа степен и с „Почетен знак на Президента на Република България“.
Уважаеми зрители и приятели на „Любословие БГ“ и опита ни за собствена телевизия Любословие тв на нашата нова платформа, благодаря ви, че сме заедно и че продължавате да ни подкрепяте. Именно, защото чуваме вашия глас и вашето желание, потърсихме съдействие от Богословския факултет по тема, която виждаме, че е една от най-важните според вас, а именно темата за усещането ни за вяра, вероизповеданието и най-вече за това къде седи Бог в нашите мисли, сърца и действия. Удоволствие за мен е, че деканът на Богословския факултет, който е един от най-старите факултети в историята на Софийския университет, прие нашата покана и даже неприсъщо за академичен човек отговори на десетата минута, макар че му писах в доста божествен ден, какъвто е всяка една неделя, а именно доцент доктор Ивайло Найденов. Благодаря ви, че приехте доцент Найденов!
доц. Ивайло Найденов: Аз ви благодаря за поканата.
Водещ: Ами да започнем от там, намираме се в навечерието на най-светлия и най- чакан от всички православни християни празник Великден. Вие с какви настроения и така с какви наблюдения сте за разбиранията за този празник и как се променя той през годините?
Ивайло Найденов: Да, за нас християните е особено време на пост, на подготовка, не бих казал, че е тъжно време, защото постът не е време за тъгуване, а време за преосмисляне на поведение, на навици, на привички, на чувства. Така че по-скоро едно време за отчет, който ние трябва да си направим през тези 40 дни, за да може да влезем в предпасхалната и радост, и тъга, и подготовка достойно, така че живеем в едно добро време и всъщност Пасха, която очаквано ще бъде кулминация на това време. Това време явно се преживява по различен начин от всеки, защото това, което прави впечатление е, че консуматорското някак си ни натиска отвсякъде, преди Рождество една голяма верига казваше: харесвате Коледа – получавате Коледа. Сега същата верига казва: харесвате Великден – получавате Великден.
Тоест някак си нещата са като че ли без никакъв подвиг и никакво старание от наша страна, ние просто получаваме един подарък. То е така, ние получаваме един подарък от нашия Господ Иисус Христос еднократно и го възпоменаваме всяка година без някоя търговска верига да ни дава това право или да ни вменява това удоволствие. Всъщност идеята за срещането с Христос, което традиционно празнуваме всеки неделен ден, сега имаме възможността да го празнуваме в един конкретен ден и това е денят, който се свързва с разпятието на Христос и неговото Възкресение. И в този смисъл определено вървим към най-светлия ден в годишния календар на християнина. За съжаление го вървим различно от западната църква, но това е една много неприятна човешка практика – да раждаме Христос два пъти, да разпъваме Христос два пъти, той се разпъна за нас доброволно и като че това е достатъчно за Бога, но за нас не е достатъчно и ние държим да го разпъваме два пъти. Нещо, което според мен рано или късно от църквата трябва да бъде осъзнато като проблем и като грешка, за да може всички християни да се поздравяваме един ден с Христос Воскресе.
Водещ: Вие сте начело на този особен факултет особено от гледна точка, че Богословският факултет е избиран от хора, които знаят какво ги чака и знаят защо го избират. От вашия опит и като преподавател тук и като декан за втори мандат, защо млади хора и не толкова млади избират Богословския факултет не само за бакалавърски, но и за магистърските програми?
Ивайло Найденов: Факултетът се избира, но ако трябва да бъдем реалисти и трябва да кажем, че в последните години по принцип висшето образование и изобщо младите хора намаляват в рамките на Софийския университет. Пренасяме един феномен на аз бих го нарекъл магистърски факултет по простата причина, че броят на бакалаврите намалява, но се увеличава броят на магистрите, което ме кара да мисля и като анализ, който се прави тука, като академична общност е фактът, че при нас магистрите идват в една зряла възраст, хора, които са се реализирали в обществото и идват да си отговорят на въпросите, които ги вълнуват. Въпроси, свързани с техния живот, с живота изобщо, с всичко, което се случва около нас, с човешкото, с божественото, докато младите хора, тези, които обикновено очакват да дойдат като бакалаври 20-годишни младежи, те обикновено дори и не се чували думата богословие, теология по простата причина, че в нашите учебни заведения нямаме такава дисциплина. Та в този смисъл имаме един лек отлив от бакалавърските специалности за сметка на много сериозно присъствие в магистърските програми. Младите хора, които са тук в бакалавърската програма, са по-скоро хора, които са подтикнати да дойдат тук или от семейството, от семейната среда, която ги категоризира или от свещениците, това са енорийските свещеници, които добре познават енорията си и хора, които са с подходяща нагласа ги пращат при нас, за което ние много им благодарим по принцип и търсим това съдействие, защото по друг начин ние трудно бихме могли да си намерим студенти . Нашите студенти са доста по-различни, това не са как да кажа, това не са младите хора на технологиите, младите хора на медиите, те са доста по-обрани, по въздържани, по-интровертни и в този смисъл е доста по-трудно да стигнеш до тях, но се опитваме и правим това, което е възможно. Отворихме една нова специалност – религията в Европа, която е една идея по-светска, с което всъщност искам да запознаем младите хора със сравнителното религиознание, тоест да съпоставим трите монотеистични религии и в този смисъл тази специалност е много по-отворена за хора, които не са непременно православни, които могат да се обучават, има интерес там известен, но както и в другите специалности в Софийския университет, ние се борим буквално за всеки един студент, защото и като цяло младите хора в България намаляват и като цяло голяма част от тях предпочитат да учат в чужбина и така групата, таргетът ни е доста ограничен.
Водещ: Притеснява ли ви бумът на технологиите, защото той нанася несъмнено удари върху църквата и върху това как младите хора стигат до нея? Виждаме, че младите хора и не толкова младите, младите семейства посещават църква само на големите празници.
Ивайло Найденов: Това не е по-различно отпреди. Дори ако трябва да говорим в проценти, драматично нисък е процентът на хората, които водят активен църковен живот и пак повтарям, това не е нещо ново като тенденция, технологиите са много интересно нещо, защото от една страна те правят животът ни много по-различен, по – интересен, по-динамичен. Същевременно покрай технологиите се раждат много нови етични въпроси и проблеми, на които ние трябва да търсим отговор и в този смисъл от една страна младите хора пленени или не от технологиите, но друга страна тези по-зрелите, които вече са се сблъсквали с тези технологии, в тях възникват различни въпроси и точно затова говоря, че те искат да си отговорят на тези въпроси. Тоест технологията от една страна естествено представлява интерес, от друга страна пък буди съответните въпроси, а технологиите вече в нашия учебен процес, който ползват, това пък е съвсем трета история и ние се опитваме да го правим естествено, защото тук се преподават много дисциплини, свързани с конкретни факти, артефакти и така нататък и в този смисъл използваме такъв тип технологии, за да показваме на студентите различни неща. Та сега ако говорим за изкуствения интелект и затова по какъв начин той ще се впише при нас, може би ние вероятно ще бъдем най-малко засегнатия сектор, защото този интелект работи с много база данни, в нашата среда или в нашите среди, нашата литература, не е толкова разпространено, особено електронно. Така че тук малко ще е сложно, дори правих експеримент, който исках да напиша доклада за 100-годишнината с помощта на изкуствен интелект и даде много грешки, за мен сами,я за факултета, така че това показва, че при нас все още няма сериозна опасност да не хитруват с него, но пък това е предизвикателство и ще видим какво ще стане.
Как вашите млади студенти и не толкова млади намират и търсят пътя към Бога, защото знаем, че това е едно лично пътешествие и който и да ти помага ти трябва да си го осъзнал?
Ивайло Найденов: Значи, да, това е лично пътешествие, за съжаление преди се разказваха разни истории от сорта на това Богословският факултет бях и въпреки това вярата опазих, тоест и имаше едно съмнение, че ние тука ги правим рационалисти. Вижте вярата е нещо по-различно, това което казахте вие е индивидуален път, който всеки трябва да извърви. Ние се опитваме да помагаме на този път с начина и не толкова с материята, която преподаваме, а с начина на живот, който се опитваме да водим тук. Имаме във факултета параклис, имаме редовно богослужения, опитваме се то да се извършва от свещеници, които са за пример, студентите да могат да се учат, имаме най-големите специалисти по църковна музика са при нас, така че ние се опитваме чрез богослужението, чрез личния пример на преподавателите, да възпитаваме младите хора. А вярата тя е в тях и те я развиват по начина, по който самите те решат, с помощта на семейство, духовни наставници, свещеници и прочие. Ние самите имаме нужда от такава подкрепа и неслучайно търсим Св. Синод в този план и имаме си духовен наставник Негови Високопреосвещенство Варненският и Великопреславски митрополит Йоан. Така че всеки има нужда от това наставничество духовно. Младите хора вероятно го намират в нас, ние го намираме в нашите духовни наставници, така че помагаме на вярата, но не можем да я изградим, тоест без личното участие на човека отсреща.
Приключването на жизнения път на патриарха успя ли да обедини нацията, защото несъмнено една голяма криза, като сполетялата ни преди няколко години ковид пандемия показа, че църквата ни единствена устоя на всичките опити за вменяване на дори прегради с Бога и общението с него?
Ивайло Найденов: Ами тя църквата е такъв организъм богочовешки, която е създадена, за да спасява и изобщо да спасява и в този смисъл аз не съм изненадан, че църквата е този стълб който или това крепило или този покров, под който ние успяваме да преживеем трудните моменти от живота си. Що се отнася до ролята на Негово Светейшество аз съм доста емоционално говоря за него, защото мястото, на което седя в момента, е мястото, на което той ме изпитва от 90-те години на миналия век. Той беше тук преподавател 20 години по църковна музика и пеене, впоследствие ректор и след това и първи декан на Богословския факултет. Точно тогава пък аз започнах следването си тук, така че точно този кабинет на тази маса, той ме е изпитвал по литургика и имам лични емоции към този човек, но като патриарх на БПЦ, аз съм склонен да говоря за положителните неща, които са се случвали в този период. Винаги има и такива, с които човек не се гордее, една институция не се гордее, но няма как. Негово Светейшество ако трябва да се опитам с много кратко изречение да обобщя ролята му за Българската православна църква, това е любов и доброта в името на и компромис в името на добруването на всички, той го можеше това нещо и не един път казах в събитията около смъртта му, че може би не бяхме готови като църква да заменим строгия и критичен поглед на дядо Максим с любящия поглед и усмивката на дядо Неофит. Просто бяха различни светове. За съжаление дядо Неофит беше много кратко светител нашата църква и не можа да разгърне и беше в немощ, и не можа да разгърне всичките си качества, на които и които биха дали много за БПЦ. Но и това, което ни даде, това спокойствие, този мир, който ни завеща, за мене е много градивен и това трябва да използваме всъщност. Защото в крайна сметка, поглеждайки назад, ще видим как Христос завеща на учениците си мир: Мир вам им казва и всъщност ако това е най-великото благо за човеците, наред с любовта, то тогава дядо Неофит ни е дал най-великото благо.
Ивайло Найденов: Значи, да, това е лично пътешествие, за съжаление преди се разказваха разни истории от сорта на това Богословският факултет бях и въпреки това вярата опазих, тоест и имаше едно съмнение, че ние тука ги правим рационалисти. Вижте вярата е нещо по-различно, това което казахте вие е индивидуален път, който всеки трябва да извърви. Ние се опитваме да помагаме на този път с начина и не толкова с материята, която преподаваме, а с начина на живот, който се опитваме да водим тук.
Имаме във факултета параклис, имаме редовно богослужения, опитваме се то да се извършва от свещеници, които са за пример, студентите да могат да се учат, имаме най-големите специалисти по църковна музика са при нас, така че ние се опитваме чрез богослужението, чрез личния пример на преподавателите, да възпитаваме младите хора. А вярата тя е в тях и те я развиват по начина, по който самите те решат, с помощта на семейство, духовни наставници, свещеници и прочие. Ние самите имаме нужда от такава подкрепа и неслучайно търсим Св. Синод в този план и имаме си духовен наставник
Негови Високопреосвещенство Варненският и Великопреславски митрополит Йоан. Така че всеки има нужда от това наставничество духовно. Младите хора вероятно го намират в нас, ние го намираме в нашите духовни наставници, така че помагаме на вярата, но не можем да я изградим, тоест без личното участие на човека отсреща.
Приключването на жизнения път на патриарха успя ли да обедини нацията, защото несъмнено една голяма криза, като сполетялата ни преди няколко години ковид пандемия показа, че църквата ни единствена устоя на всичките опити за вменяване на дори прегради с Бога и общението с него?
Ивайло Найденов: Ами тя църквата е такъв организъм богочовешки, която е създадена, за да спасява и изобщо да спасява и в този смисъл аз не съм изненадан, че църквата е този стълб който или това крепило или този покров, под който ние успяваме да преживеем трудните моменти от живота си. Що се отнася до ролята на Негово Светейшество аз съм доста емоционално говоря за него, защото мястото, на което седя в момента, е мястото, на което той ме изпитва от 90-те години на миналия век. Той беше тук преподавател 20 години по църковна музика и пеене, впоследствие ректор и след това и първи декан на Богословския факултет.
Точно тогава пък аз започнах следването си тук, така че точно този кабинет на тази маса, той ме е изпитвал по литургика и имам лични емоции към този човек, но като патриарх на БПЦ, аз съм склонен да говоря за положителните неща, които са се случвали в този период. Винаги има и такива, с които човек не се гордее, една институция не се гордее, но няма как. Негово Светейшество ако трябва да се опитам с много кратко изречение да обобщя ролята му за Българската православна църква, това е любов и доброта в името на и компромис в името на добруването на всички, той го можеше това нещо и не един път казах в събитията около смъртта му, че може би не бяхме готови като църква да заменим строгия и критичен поглед на дядо Максим с любящия поглед и усмивката на дядо Неофит. Просто бяха различни светове. За съжаление дядо Неофит беше много кратко светител нашата църква и не можа да разгърне и беше в немощ, и не можа да разгърне всичките си качества, на които и които биха дали много за БПЦ. Но и това, което ни даде, това спокойствие, този мир, който ни завеща, за мене е много градивен и това трябва да използваме всъщност. Защото в крайна сметка, поглеждайки назад, ще видим как Христос завеща на учениците си мир: Мир вам им казва и всъщност ако това е най-великото благо за човеците, наред с любовта, то тогава дядо Неофит ни е дал най-великото благо.
Пълното видео интервю:
Каква е вашата реакция?
