Вчера пред Висшия съдебен съвет политиката беше тиха. Опасно тиха.
Нямаше крясъци, нямаше юмруци, нямаше лозунги от миналия век. Имаше плюшени зайци. Меки, симпатични, хвърляни с ирония. Gen Z говори така – със символи, с образи, с жестове, които изглеждат „несериозни“, но удрят право в диагнозата: страх, бягство от отговорност, институционална кротост.
Плюшеният заек е удобен. Не хапе. Не боли. Не носи риск.
Но проблемът не е в символа.
Проблемът е, когато хората започнат да живеят в него.
И тук говоря лично. Без филтър. Без пиар. Без инфлуенсърски театър.
И аз бях млад.
И аз бях студентски лидер.
И аз бях „новото лице“.
Отивах в Нов български университет първи и си тръгвах последен. Не защото някой ми плащаше. А защото вярвах. Нямах политически гръб. Нямах соц или друго „потекло“. Нямах фамилия, която да отваря врати. Имах лична мисия и желание за промяна. И това беше всичко.
Имах и неблагоразумието да делегирам лидерство на приятели. Да вярвам, че сме заедно. Че каузата е по-важна от личния интерес. Оказа се, че за някои това е било просто стартова площадка. Един – в партия. Друг – в друга. Трети – в администрация. Четвърти – в НПО. Пети – в „гражданския сектор“. Кой ли не употреби онова, което градихме, за лична облага.
Аз не влязох никъде „по линия“.
Чувах мъдри преподаватели, които ме обичаха достатъчно, за да ми кажат: „Спри навреме“. Не ги послушах. Или ги послушах твърде късно.
Затова нямам стипендии „по линия“. Нямам посолски пари. Нямам think tank зад гърба си. Нямам НПО, което „да ме развива“. Аз съм от последния випуск магистри по политически науки, който учи заедно с училището по политика. После ни разделиха – за да не се смесва „простолюдието“ с бъдещия елит. Решение. Не метафора.
И въпреки всичко това – аз бях и останах лидер.
Дори написах книга.
Не защото ми беше дадено, а защото си я извоювах.
Днес знам нещо, което много хора не искат да чуят:
винаги остава един, който помни.
Един, който не се нуждае от fact-check доклади, инфлуенсърски кампании или одобрение от алгоритми. Един, който разказва, защото е бил там.
И този един боли.
Защото всички забравят.
Но аз няма да забравя откъде съм тръгнал.
И няма да спра да напомням.
Някои са локомотиви.
Други са просто вагони.
И за да стигнеш някъде, трябва да имаш смелостта да ги разкачваш.
Не всеки е за твоя Ориент експрес.
Някои искат само моркова.
По един на ден.
И билет без отговорност.
Бях заек за последно в първи курс, когато ни раздаваха моркови – уж на шега. На някои им хареса. И решиха да си останат зайци за цял живот. Аз отказах.
Затова плюшените зайци вчера не ме разсмиват. Те ме връщат там, откъдето тръгнах. И ми напомнят защо ще давам конкретни примери. Имена. Модели. Схеми. Не за отмъщение. А за памет.
Това не е текст срещу младите.
Това е текст за избора.
Защото младостта е сила само когато е свободна.
А когато я купуват с моркови – плюшени или реални – тя престава да бъде бъдеще и се превръща в декор.
И аз няма да мълча.
Защото някой трябва да помни.
И да разказва.
Каква е вашата реакция?
