Първото българско списание, издадено от Константин Фотинов за пръв път…
Георги Попов (1924-1995) е от „златното поколение“ театрални и киноактьори. Роден е в с. Веселие, Бургаско. Завършва класическа гимназия в Бургас, а после и Държавната театрална школа към Народния театър в класа на проф. Боян Дановски. Има над 120 роли в театъра и 22 в киното. Играе в Народния театър, в „Сълза и смях“, а от 1972 г. загърбва столицата и се оттегля в Бургас – в драматичен театър „Адриана Будевска” изиграва най-престижните си роли. Сред най-запомнящите му образи са Яго („Отело“), Мефистофел („Фауст“), Фигаро („Сватбите на Фигаро“), Тартюф („Тартюф“) и Сатин („На дъното“). Върхови постижения на българската комедия за онова време са ролите му на Манчо от „Вражалец“, Остап Бендер от „12-те стола“, Меркуцио от „Ромео и Жулиета“, Искиердо от „Монсерат“, пастор Мендере от „Призраци“, Фирс от „Вишнева градина“, Охрю-Бохлю от „Мата Хари“ и последната – в „Майстор Соленс“ от Ибсен и други. Сред запомнящите му се филми са „Ребро Адамово“, „ Старинната монета“, „Невероятна история“, телевизионният сериал „На всеки километър“. В Телевизионния театър на БНТ създава редица психологически сложни персонажи. По-малко известно е, че е певец, а покрай първата си съпруга примабалерината Люба Колчакова е бил дори балетист. Има две дъщери от два брака.
Драга Попова е завършила философия, педагогика и право в СУ „Св. Кл. Охридски“, доктор по национална сигурност. От 2022 г. е зам. главен редактор в сайта „Любословие.бг“, автор е в рубрика „Религии и национална сигурност“. В последните години се посвещава активно на каузата за достъпна и качествена храна като ключов елемент от общественото здраве и стабилността на държавата.
– Д-р Попова, в бр. 1 на „Трета възраст“ баща ви беше отбелязан като един от актьорите, запомнени най-вече с отрицателните си роли в киното. Как се справяше с това?
– С огромна вътрешна дисциплина. Често казваше, че истинският артист е този, който може да влезе докрай в ролята, но след това да излезе от нея. Това го отличаваше. Днес, когато виждам как голяма част от актьорите остават „заключени“ в образа, с който са станали разпознаваеми, си давам сметка колко актуален е този негов урок. Ролята свършва – човекът остава.
Има една случка, която винаги ще помня и която според мен казва всичко за него. След излъчването на няколко епизода от сериала „На всеки километър“ , когато образът му на майор Вайс вече беше станал нарицателен, вървяхме заедно по улицата. Един възрастен човек го позна, спря се, погледна го дълго и каза: „Много лош човек сте във филма.“ Баща ми не се усмихна, не се защити, не обясняваше. Просто се наведе леко към него и каза: „Да, но само във филма. В живота човек трябва да е добър.“
Беше голям актьор. А още повече човек, който доказа, че можеш да изиграеш злото брилянтно и никога да не го носиш в себе си.
– А какъв беше у дома?
– Тих, дълбок, изключително морален. Когато съм се родила, той вече е бил зрял човек, а това го правеше баща с мярка и търпение. Не възпитаваше с назидание, а с личен пример. Никога не говореше високопарно за себе си, никога не изискваше специално отношение. Израснах в дом, в който ценностите не се обясняваха, те се живееха – дълг, чест, отговорност, уважение към човека.
– През 2024 г. се навършиха 100 години от рождението му. Как преживяхте тази годишнина?
– Като личен отчет. Той беше народен артист не само по титла, а и по морал. Част от „златното поколение“, за което сцената беше служене, а не поза.
– Коя е майка ви?
– Майка ми е Елена Попова – актриса и режисьор в БНТ, днес на 91 години, със светъл ум и забележителна памет. През 90-те БНТ получава нова техника дарение от Sony. Като режисьор на дублажа тя прави изключителна селекция на гласове за озвучаване героите на „Уолт Дисни“ – напълно съответстващи на оригиналите. Толкова впечатляваща е работата й, че ръководителят на „Уолт Дисни“ я кани на работа в централата, тя отказва по семейни ангажименти. Тя е първият поканен за щатен служител в бТВ. Била е актриса в Народния и Благоевградския театър. Режисьор на дублажа на „Алф“, „Семейство Флинстоун“, „Туршия в атака“ и др.
– За себе си обаче избирате различен път от сцената.
– Това беше съзнателен избор. Станах учител, поех пътя на философията, а по-късно – на националната сигурност, защото вярвах, че защитата на обществото и възпитанието на мислещи хора също са форма на служене. Днес този път естествено ме доведе до журналистиката и медиите – мястото, където можеш да задаваш въпроси, да търсиш истина и защитаваш каузи. Сред тях за мен особено важна е каузата за достъпна и качествена храна и проблемите на продоволствената сигурност, защото гладът, липсата на контрол и неравенството са също заплаха за националната сигурност.
– Сигурна ли сте, че баща ви би се гордял с пътя, който избрахте?
– Да, абсолютно. Не защото съм тръгнала по „голям“ и „видим“ път , а защото съм останала вярна на принципите, с които ме възпита. Да бъда полезна. Да не се страхувам да казвам истината. Да излизам от ролите и да оставам човек.
– Как го помнят хората в Черноморец, където става първият демократично избран кмет през 1989?
– Като свой човек. И до днес има хора, които си спомнят как спираше, поздравяваше, говореше с тях, раздаваше автографи. В малко населено място това е от огромно значение – артист от големия театър да бъде част от общността, а не над нея. Особено емоционално за мен е, че синът ми Андрей Велчев от няколко години участва в плувния маратон в Черноморец. Така паметта продължава – жива, в движение, в морето. Андрей Велчев е доктор по политология и национална сигурност, председател на сдружение „За достъпна и качествена храна“. Вече 15 г. е издател и главен двигател на независима медия, в която помагам. Сигурна съм, че дядо му би се гордял изключително много с него.
Жени ВЕСЕЛИНОВА

С Емилия Радева във филма „Ребро Адамово“, 1958 г.
С Апостол Карамитев, с когото са състуденти
С Ани Спасова в ролята на Испанката в сериала „На всеки километър“, 1969 г.
Каква е вашата реакция?
Първото българско списание, издадено от Константин Фотинов за пръв път през 1844 г. в гр. Смирна (дн. Измир). С него е поставено началото на българския периодичен печат. На 1 април 2013-та година, 169 години след началото на първото издание на списание „Любословие”, поставяме началото на неговото онлайн издание









