На четвъртия ден на Коледа традицията ни подканя не само към благодарност и тишина, а към размисъл. Не за трапезата. А за това кои сме и как оцеляваме – като общество и като държава. Защото националната сигурност не започва от танкове, служби и стратегии. Тя започва от главите ни. И от това дали са изправени.
„Преклонена главица, сабя не я сече“ е може би най-точният, но и най-опасният автопортрет на българската народопсихология. Мъдрост, изкована в пет века несвобода, която днес продължава да действа като вътрешен механизъм за самосаботаж. Наведената глава оцелява краткосрочно, но губи дългосрочно. Тя не понася удар, но и не вижда накъде върви.
В съвременния свят това вече не е просто лична стратегия за оцеляване. Това е системен риск за националната сигурност.
Когато обществото е възпитано да „си мирно седи“, то не реагира на несправедливост, корупция и външно влияние. Когато гражданите вярват, че „срещу ръжен не се рита“, държавата става лесна мишена – за пропаганда, за хибридни атаки, за икономически натиск, за подмяна на ценности. Наведената глава не чува предупрежденията, не задава въпроси и не търси отговорност.
Националната сигурност се разпада тихо – не с гръм, а с мълчание. С поглед в обувките. С примирение, маскирано като „народна мъдрост“.
Четвъртият ден на Коледа ни напомня, че сигурността не е само външна защита, а вътрешен гръбнак. Държава без гражданска смелост е държава с празни институции. Държава, в която страхът се предава като традиция, е уязвима дори в мирно време.
Истинската сигурност започва тогава, когато „преклонената главица“ се изправи. Когато мълчанието спре да се приема за разум. Когато бунтът не се счита за лудост, а за отговорност. Не всеки ритник срещу ръжен е безсмислен – понякога именно той показва, че ръженът не е вечен.
Коледа е празник на светлината. А светлината не свети над наведени глави.
И тук идва моливът.
Не като оръжие, а като инструмент за осъзнаване. Защото всяка сериозна система за национална сигурност започва не с указ и не с лозунг, а със скица. С груба, несъвършена линия. С признанието, че трябва да започнем отначало.
Портретът с молив – онази първа скица – не лъже. Той показва пропорциите, грешките, сенките. Няма цвят, който да прикрие дефекта. Няма ефект, който да замаже истината. Всяка линия може да бъде коригирана, но само ако я видим. Само ако не се страхуваме да изтрием и да започнем пак.
Така е и с държавата. Така е и с националната сигурност. Преди стратегията, преди доктрината, преди службите – трябва честна скица на реалността. Кои сме. Къде сме сбъркали. Какво сме изкривили, за да „оцелеем“. Какво сме оставили недоизказано от страх да не нарушим тишината.
Моливът учи на отговорност. Той не реже като сабя, но оставя следа. И напомня, че наведената глава не вижда целия портрет – вижда само пода. А без цялостен образ няма сигурност, има само навик за отстъпление.
Четвъртият ден на Коледа е ден за нова скица. Не за изтриване на миналото, а за корекция. За изправяне на линиите. За добавяне на светлина там, където дълго сме щриховали страх.
Портретът с молив, който даваме като илюстрация, не е завършен образ. Той е покана. Да се вгледаме. Да поправим. Да започнем отначало – този път с изправена ръка и ясна линия.
Защото националната сигурност не се рисува наведено.
Тя се скицира смело.
Андрей Велчев, д-р по национална сигурност
Каква е вашата реакция?
