В южния град най-нормалното нещо е стадионът да носи името на Диего Марадона
Теодор БОРИСОВ
Поредицата „Митичните стадиони“
„Виж Неапол и умри.“ Тази приписвана на Йохан Волфганг фон Гьоте фраза датира още от времето на Кралството на двете Сицилии и олицетворява това, което специалистите наричат Наполитудине. Или меланхолията, обхващаща всеки, който поне веднъж е посетил Неапол и непременно иска да се завърне там. Освен хубавата пица и прекрасната гледка към Везувий градът впечатлява и с още нещо – любовта на местните към футбола. Всеки, който е присъствал поне веднъж на стадион „Диего Армандо Марадона“ и е чул рева на Децибел Белини при попадение на южняците, няма как да остане безучастен, поради което съоръжението напълно заслужено намира място в нашата класация.
Основан през 1926 г., Наполи първоначално играе мачовете си на „Стадио Милитаре ал Аренача“. Съоръжението с капацитет 3000 места е собственост на Министерство на отбраната и се ползва едновременно като колодрум. Съоръжението, носещо името на италианския военен Алберто Албричи, обаче не може да отговори на големия интерес и се налага да бъде заменено. През 1929 г. президентът на клуба Джорджо Аскардели взима решение за построяването на нов стадион, който първоначално получава названието „Везувио“. Възможността да носи неговото име отпада, тъй като той е от еврейски произход – сериозно провинение в рамките на фашистка Италия, поради което бива преименуван на „Партенопео“. Съоръжението, на което се играят 2 мача от Мондиал’34, бива изравнено със земята от съюзническите
бомбардировки по време
на Втората световна война
което поставя на дневен ред въпроса за нов стадион.
Първоначално тази роля изпълнява стадион „Колана“, разположен в един от хълмистите региони на Неапол – Вомеро. „Стадио дела Либерационе“, както става известен той, обаче побира само 12 000 зрители, което е крайно недостатъчно. На 20 април 1958 г. южняците печелят с 4:3 срещу Ювентус, а напливът на фенове е толкова голям, че само чудо помага да не се случи някоя трагедия. Още в началото на 50-те години градските власти взимат мерки да осигурят необходимия стадион и отпускат терен в бързо урбанизиращия се квартал Фуоригрота. Дизайнът е поверен на архитект Карло Кокия, който предлага проект с един пръстен, но впоследствие към него е добавен и втори такъв. Основният камък е поставен на 27 април 1952 г. в присъствието на кмета на града Доменико Москати и премиера Алчиде де Гаспери. Самата строителна дейност стартира през септември 1954 г, като заради промени на проекта в движение тя продължава до ноември 1959 г. Тогава стадионът е предаден на общината, а за негов първи директор е назначен бившият играч на южняците Атила Салустро.
Официалното откриване
е на 6 декември при шампионатната победа на Наполи с 2:1 срещу Ювентус, като капацитетът от 90 000 зрители е изпълнен до краен предел. Първоначално стадионът носи името „Стадио дел Соле“, но през 1963 г. е преименуван на „Сан Паоло“, тъй като се смята, че апостол Павел е минал именно от пристанището на Фуоригрота. Средиземноморските игри от същата година дълго време са най-сериозното събитие, провело се на този стадион преди през 1980 г. той да домакинства 4 двубоя от европейските финали (скуадрата приема на този стадион и част от мачовете си по пътя към титлата на Евро 1968). В крайна сметка вложените 1 млрд. лири изглеждат недостатъчни, тъй като всички опити да се получи разрешение за увеличаване на капацитета на 100 000 удрят на камък. Президентът на Наполи Корадо Ферлайно дори замисля да построи изцяло нов стадион за 150 000 зрители, който да е домакин на финала на Мондиал’90, но в крайна сметка усилията се насочват към подобряване на настоящия. Проектът на Луиджи Коради оформя настоящия облик на съоръжението.
Долният пръстен включва двете централни трибуни Ауторита и Инфериоре, семейната трибуна, трибуни А и В, както и сектор за гости с капацитет 1029 души. Намирайки се под феновете на домакините, противниковите привърженици биват засипвани с бомбички, факли, урина и дори живи зайци, в зависимост от това в какво настроение са темпераментните тифози. Това, че на горния пръстен има още близо 2500 места за гости, не прави стадиона особено популярен сред противниковите привърженици, които рядко се престрашават да пътуват до Неапол. Отново на горното ниво са трибуните Нисида и Посилипо, като във втората е разположена медийната зона с 237 места, носеща името на Карло Юлиано.
Критиките, че
бетонният гигант е
морално остарял
и всъщност е много грозен, не могат да засенчат аурата на съоръжението, където Диего Марадона изиграва най-добрите мачове в кариерата си. Никак не е случайно, че веднага след смъртта на великия аржентинец на 25 ноември 2020 г. е взето решение стадионът да бъде кръстен на него. Макар на бившия „Сан Паоло“ да са гостували музикални величия като „Ролинг Стоунс“, U2, Франк Запа, както и звездите на италианската песен Едоардо Бенато, Васко Роси и Нино д‘Анджело, именно Марадона е човекът, с когото той бива асоцииран.
ВЕЛИКИ МАЧОВЕ
05.06.1968 г., Италия – СССР 0:0 след прод, полуфинал на Евро 1968
За цялата си история „Диего Марадона“ е бил домакин на 23 мача на националния отбор, като скуадра адзура е губила само 3 пъти в редовното време. Победата срещу България с 2:0 на 20 април 1968 г. отваря вратата на играчите на Феручо Валкареджи към голямата четворка, където техен съперник е СССР. Сборная е без контузените Игор Численко и Муртаз Хурцилава, а Валерий Воронин, Едуард Стрелцов и Йожеф Сабо остават извън състава заради дисциплинарни проблеми. Въпреки отличните действия на Генадий Еврюжихин гостите не успяват да поставят на сериозно изпитание Дино Дзоф. За тях важни намеси прави Юрий Пшеничников, а веднъж и гредата го спасява след удара на Анджело Доменгини. Според регламента при равенство трябва да се хвърля монета в присъствието на съдията Курт Ченчер, неговите помощници, двамата капитани Джачинто Факети и Алберт Шестерньов, както и представителя на УЕФА Агустин Пуйол. Трябва да бъде хвърлена монета от 10 франка, която според селекционера Михаил Якушин е вдлъбната, но в крайна сметка, докато съветският капитан се колебае, Факети избира правилната страна и това носи успеха на адзурите.
03.05.1989 г., Наполи – Щутгарт 2:1, Купа на УЕФА, финал
Отпразнуваните на този стадион две шампионски титли на Италия са фантастично постижение, но европейският триумф е друга орбита. По пътя към финала падат Ювентус и Байерн, а най-сериозното препятствие за немците е Реал Сосиедад. Първият гол в срещата противно на очакванията пада в ползва на швабите още в 17-ата минута, след като далечен удар на Маурицио Гаудино сварва неподготвен Джулиано Джулиани и минава през ръцете му. Юрген Хартман следи за действията на Марадона и не му оставя много свободни пространства. В 68-ата минута обаче южняците получават право да изпълнят дузпа от съдията Герасимос Германакос след игра с ръка на Гюнтер Шефер. Тънкият момент е, че миг преди това Марадона прави кавър версия на Божията ръка и играе непозволено, но това не е забелязано и той бележи от бялата точка. 3 минути преди края аржентинският гений се отчита с асистенция за Карека за крайното 2:1. Равенството 3:3 на реванша на „Некарщадион“ гарантира първо европейско отличие в историята на клуба.
03.07.1990 г., Аржентина – Италия 1:1, 4:3 след дузпи, полуфинал на Мондиал 1990
Много е говорено за начина, по който Марадона успява да настрои част от италианците срещу собствения им национален отбор. Магията му сякаш свършва работа и въпреки попадението на Салваторе Скилачи в 17-ата минута, Италия не се чувства съвсем уверена. Това бива наказано от Клаудио Каниджа в 67-ата минута – първият гол, който вратарят Валтер Дзенга получава в хода на надпреварата. Мнозина забравят, че в последните 17 минути на продължението Аржентина е с човек по-малко след изгонването на Рикардо Джусти. При дузпите това не оказва влияние и след пропуските на Роберто Донадони и Алдо Серена гаучосите са на финал – факт, който впоследствие ще излезе през носа на тяхната голяма звезда.
Каква е вашата реакция?
