Да застрелят баща ти пред дома ви, да учиш в рибарско училище по бедност. Да започнеш да ваеш глина след любовна раздяла, за да разбереш, че това е смисълът на живота ти. Да заминеш за Рим и маркиза да се откаже от титлата си, за да бъде с теб. Да нарисуваш София Лорен и да изваеш паметника на Леонардо до летището в Рим. Всичко това, събрано в живота на един-единствен човек – Асен Пейков.
Всеки, който е кацал в италианската столица на летище „Фиумичино“, е виждал монумента на Леонардо да Винчи, но съвсем малко са хората, които знаят, че това е дело на българин. Повечето медии твърдят, че той е деветметров, но всъщност е висок само пет метра – останалата част е постаментът, на който е изваян.
Човекът, на чието име е наречен площад в Италия, а в българската столица – нищо, има уникален талант и още по-уникална съдба, която го извежда до висините на едно сложно изкуство, до което се докосва благодарение на… любовно разочарование.
Но да се върнем в началото. Асен Пейков се ражда в столицата в семейството на инженер Никола Пейков, който е учил в Париж и именно там се среща с очарователната пианистка Невена, с който създават двама синове – Асен и Илия. Тъй като Никола е от БЗНС, след свалянето на Александър Стамболийски от власт той бива убит буквално пред дома си. На 16-годишна възраст бъдещият скулптор остава пълен сирак и решава да отиде да учи в рибарското училище във Варна, защото там младежите получават пълна стипендия. Изключват го обаче, когато взема участие в ученическа стачка, и заминава да си търси прехраната в столицата. До този момент той все още така и не е докоснал глина и не се е запознал с най-синтетичното между изкуствата, а си изкарва хляба като търси кой да го наеме, за да насече дърва или да разтовари въглища.
Нощем нелегално спи в една дъскорезница и точно по това време заради несподелена любов прави опит да се самоубие. Цяло щастие е, че пазачът го намира, а малко по-късно го запознава със свой приятел, който работи с глина. Пейков, който опитва да се разсее от депресията с каквото и да било, се хваща за глината. И от този момент не я пуска. Един от най-известните ни скулптори, Андрей Николов, вижда „мая“ в момчето и приема да го обучава – до степен, че накрая Асен завършва Художествената академия със златен медал. Малко по-късно, когато Пейков вече укрепва и набира самочувствие, участва в конкурса за създаване на паметника на Евлоги и Христо Георгиеви, но печели едва второ място. И тогава решава да сбъдне една своя голяма мечта – да замине за Рим. Пристига там през есента на 1938 година и наема жилище на крачка от мястото, където ателиета са имали Салвадор Дали и Пикасо. Рисува, прави пластики, а една случайна среща в зъболекарска чакалня променя живота му.
Докато младият Асен тръпне в очакване на бормашината, красива дама случайно забравя чантичката си на съседния стол. Опитът на българина да й я върне слага начало на една любов, която трае до края на живота му. Красавицата се оказва маркиза Емилия ди Сантанджело – омъжена жена, чийто съпруг е на фронта и за когото тя не е чувала от години. Дамата е с десет години по-възрастна от младия скулптор, но това с нищо не помрачава отношенията им. Когато маркизът най-сетне се завръща от фронта, тя с хиляди усилия получава развод и губи титлата си, за да се именува просто Емилия Пейкова. През целия този период Асен работи неистово – след края на Втората световна война той прави скулптурни бюстове и рисува „секссимволите“ на тогавашното кино София Лорен и Джина Лолобриджида. В списъка на хората, които е увековечил на хартия, са и американският президент Джон Кенеди, йорданският крал Хюсеин, звездата на US-киното Ава Гарднър. В този период в Италия пристига и брат му Илия Пейков, който също е станал художник.
След войната Асен Пейков все повече започва да се разгръща в областта на монументалната скулптура. За университета в Бари създава статуя на богинята Минерва, на хълм на остров Сардиния издига женска фигура, като статуята е наречена „Триумфът на житото“. Истинският му успех обаче идва, когато той кандидатства за създаване на статуя на Леонардо край летището в Рим, където кандидатстват творци от цял свят, но журито избира именно проекта на българчето, което навремето е цепило дърва и пренасяло въглища за жълти стотинки. Пейков вижда най-известния художник и изобретател на света по следния начин – той държи в едната си ръка „прадядото“ на самолетната перка, а с другата сочи във висините, за да покаже, че рано или късно човекът ще овладее небето – една дългогодишна мечта на да Винчи.
Скулптурата край летището е открита през 1960 година и събира десетки положителни отзиви, които дават нов тласък на кариерата на Пейков. Който междувременно продължава да държи на българските си корени и заедно с брат си основава земляческо дружество на сънародниците ни там.
Така, след грандиозния си успех и над 1000 скулптури, някои от които в момента са в частни колекции, През 1969 Асен Пейков се завръща у нас и решава да кандидатства в конкурс, който държавата е обявила, за паметник на хан Аспарух. Композицията, която той разработва, е сложна и представлява конницата на хана, направена във вид на дъга, в която са вплетени бронзови фигури на коне, предвождани от Аспарух. Тя е и изключително мащабна и вероятно това е една от причините въпреки всички похвали журито да я отличи само с поощрителна награда, а да раздаде първа, втора и трета на други автори. В крайна сметка никоя от отличените скулптури не вижда бял свят. Пейков се завръща обратно в Рим, огорчен от реакцията, и няколко години по-късно умира. Днес в близост до неговото ателие има малък площад, кръстен на негово име, а българското неделно училище в италианската столица носи името „Асен и Илия Пейкови. Улица в Севлиево, където семейството е живяло за кратко, също е кръстена на него. Но истинският му паметник, който той си е направил сам, е онзи на „Фиумичино“ – оттам, където човекът поема във въздуха, както е мечтал Леонардо.
Стела Стоянова, Любословие. БГ
