Точно преди 100 години тогавашният министър на просвещението Стоян Омарчевски провъзгласява 1 ноември за Ден на народните будители. Бедни, бедни Омарчевски /ако перифразираме дядо Вазов по отношение на Македонски/, ако знаеше какви люти битки ще водят твоите наследници около честването на онези, които са повдигали българския дух във времена, подобни на сегашното.
Ако знаеше как едни българи ще се нахвърлят на други българи в изсмукания от пръсти спор „Хелоуин или будители“, вероятно би си помислил, че за сто години от тази работа със събуждането не е имало много полза. Най-вероятно, защото в ситуацията на безпросветност и невежество, в която сме затънали, е по-лесно да се обвиняваме едни други какво точно празнуваме, вместо да се опитаме да обясним смислено на децата си едната и другата традиция, вместо да оплитаме дори и невинните им празници в разделението на „комунисти“ и „соросоиди“. Радетелите за честване на будителите и всичко българско докарват този спор до неузнаваемост, шествайки с народни носии и гайди, забравяйки, че първопроходниците на будителството често са носили дрехи по „европейски тертип“, тъй като мнозина от тях са завършили в странство. А и на тези, които не са, стремежът е бил да издигнат народа малко по-далеч от цървулите и поясите, да събудят сетивата му за нещо различно. Крещейки, че държат на православните празници, и давайки примери с будителите, кукерите и коледуването, забравят, че те най-малко се родеят с православието. Че народът ни е оцелял именно благодарение на сплавта от различни традиции и вяра, които са омесили гена ни. Вместо това днешните поклонници на традицията я свеждат до борба с вещици и тикви.
Тиквопоклонниците, от своя страна, в голямата си част не знаят какво точно отбелязват децата им, освен че им е забавно и интересно, в което няма нищо чудно. „Ама не мога да го накарам да ги чества тия будители“ са честите оправдания на родители по повод съвпадението на двата празника. Да, дете не бива насилствено да бъде карано да чества празник, защото тогава той престава да бъде такъв. Тричасово тронно слово за Паисий Хилендарски може да убие в зародиш всеки детски интерес към миналото. Но може би в това се състои нашата задача – да пробудим сетивата им и за други неща. Да им обясним, че празникът не се изчерпва с мълчаливите и скучни портрети на стената. Да се превърнем на свой ред в будители – доколкото можем. Защото така ще събудим и себе си. И без това ни е достатъчно да погледнем политиката ни в последните 30 години, за да видим, че и без това живеем в страната на „Пакост или лакомство“. И без съответното лакомство всеки политик ще предпочете да направи пакост на останалите, независимо какво коства това на страната ни. Тикви и пакости много, затова и будителите остават някак невидими. Не че ги няма. Всеки в крайна сметка е будител за някой друг. Въпросът е за какво го пробужда.
Стела Стоянова, Любословие.бг
