Вече трето поколение гледа спектакъла „Секс, наркотици и рокендрол”, каза пред БТА актьорът проф. Ивайло Христов. Разказа как след едно представление момиче от публиката споделя, че много е искала да гледа постановката по препоръка на баба си и майка си. „И си казвам – да, ето, трето поколение сме почнали”, допълва той.
През тази година „Секс, наркотици и рокендрол” чества юбилей – 30 години на сцената. Годишнината беше отбелязано в седмата фестивална вечер на „Аполония” снощи. Спектакълът на театър „Българска армия” гостува на сцената в читалище „Отец Паисий”. Постановката е по текст на Ерик Богосян и с участието на Ивайло Христов, Добрин Векилов-Дони и Костадин Георгиев-Калки.
Пред БТА Ивайло Христов разказа на какво според него се дължи дълголетието на спектакъла, как са се променили актьорите, а и самата публика през тези години. Припомня си и моменти, свързани с „Аполония”, сред които е и групата от улични артисти, наричани „Рашковците“, създадени по инициатива на Рашко Младенов.
– Причините са няколко и със сигурност първата е прекрасният текст на Богосян. Това са теми, които са вечни… Той е класик и темите са такива, че въпреки бурните 30 години, които преживяхме, те някак си останаха важни и съществени.
Вярно е, че в различните периоди напред излизаха едни важни неща, в други периоди – други важни неща. Публиката винаги намираше нещо важно за себе си, за времето, в което живеем.
Без съмнение, този контакт между текст и музика на живо също е важен елемент от дълголетието на спектакъла. Приятелството между нас тримата също е важен фактор. Ако в един спектакъл няма любов и приятелство, много трудно може да издържи. Може би това са по-важните неща, заради които това представление се играе 30 години.
Налагало ли Ви се е през тези три десетилетия да осъвременявате текста и да го адаптирате към новите поколения?
– Не, не, в никакъв случай. Текстът е такъв, какъвто е, какъвто го е написал Богосян. Не бих си позволил да променям, да го правя злободневен. Той си е достатъчно съвременен и намира рефлексиите на времето, моментално ги улавя и ги пренася в публиката.
Как се промениха актьорите през това време?
– Когато започнахме, нямахме бели коси, сега имаме (смее се – бел. а.). Деца се родиха, тръгнаха на училище… Въобще, доста се променихме.
А публиката как се промени?
– Публиката също. Даже си спомням как на едно представление дойде едно момиче и каза: „Много искам да го гледам това представление, защото и баба ми, и майка ми много са ми говорили за него”. И си казвам – да, ето, трето поколение сме почнали.
Публиката… Едни остаряха, други се родиха, трети вече са 30-годишни и вече сигурно имат свои семейства и свои деца.
А иначе като чувствителност – да чукна на дърво, някак си публиката на представлението „Секс, наркотици и рокендрол” е много комуникативна, рефлективна и това като че ли е константа.
Тъй като сме на „Аполония”, бих искала да Ви попитам какво влияние оказва според Вас фестивалът върху българската култура?
– „Аполония” е един много важен, много съществен фестивал в културния живот на България. Аз си спомням още самото начало. От самото начало някак си съм присъствал на „Аполония” и по-активно, не само с едно представление.
Тук имахме една група с улични клоуни, с които се шегувахме и забавлявахме гостите на града и на фестивала, правехме такива фестивали на открито, горе на площада пред старата поща. Беше арт фестивал. Сигурен съм, че, първо, мястото, и второ, целта на фестивала да обедини всички изкуства, е адски ценно нещо.
Каква е вашата реакция?
