Ние, хлапетата, нямахме достатъчно кинти или позволение от родителско тяло, че да ги ползваме.
Но за сметка на това бяхме достатъчно изобретателни, че да си изработваме картончета с размерите и тежестта на фонокарта. И някак си все успявахме да излъжем телефоните. Звъняхме на непознати номера, правехме си майтап, умирахме от смях.
И така. Беше забавно.
Но веднъж.
– Ало, нали знаеш, обичам те…
Кратко мълчание. После тих глас на жена в напреднала възраст-
– И аз, бабе, и аз, от Испанско ли звъниш? Много ми липсваш, бабе…
Няма на кой да попея, за кой баничка да направя…
Тогава едно едро момиче, Дора се казваше, си глътна езика. И затвори.
Спогледахме се цялата тайфа от две момичета и три момчета. И решихме пак да набере. Оня (уж) случайния номер.
– Ало, бабо, ти самичка ли си?-попита треперливо Дора.
– Саминка, съм, бабе, няма и кой да ми напазарува, все по не виждам…
– Бабо, моля те кажи ми къде живееш, че в това Испанско съвсем забравих Софията.
Каза ни бабата. И я намерихме. Баба Иглика се казваше. Отвори ни, а ние си признахме какъв номер сме ѝ погодили. Мислехме, че ще ни подгони с точилката, а тя се засмя и ни покани вътре. Направи ни баница. В замяна просто поиска да ѝ описваме как точно изглеждат любимите ѝ герои от сериала, дето пускаше да върви на телевизора. Беше почти сляпа. И деца, и внуци я бяха напуснали. В чужбина. Вече не звънели. Освен пари да ѝ искат.
А ние…ние останахме. Имам предвид често й бяхме на гости. Пазарувахме ѝ с удоволствие. Разказвахме ѝ лицата от сериала. А тя ни пееше народни песни. И ни учеше да опитваме вкуса на стари, селски манджи. Като внуци ѝ бяхме. Като баба ни беше. Този телефон не се оказа развален. А верен.
Баба Иглика отдавна я няма. Взе си я небето. Защото беше високо. Понякога като погледна, че има гъсти облаци над мен, си мисля- не, това не може да е пречка. Брашно е. Баба Иглика меси. Липсва ми нейната баница.Още не съм намерил вкуса ѝ. В никоя друга баничарница…
Николай Владимиров, Фейсбук
Каква е вашата реакция?
