Лъчезар Радев

Резюме

След разпадането на СССР, Централна Азия става независима, но етническата нехомогенност, както и нестабилността на региона са определящи фактори за дефинирането му като „Евразийски Балкани”. Това е причината придобитата независимост да бъде балансирана между интересите на двата големи регионални съседа – Русия и Китай. Реалната проява на подобно балансиране е съобразяването с „меката” им сила и с участието в три пространни инициативи – „Шанхайската организация за сътрудничество”, „Евразийският икономически съюз” и „Един пояс, един път”, както и съобразяването с възникващият мощен стратегически триъгълник Русия-Иран-Китай.

Исторически погледнато, Централна Азия е известна като Туркестан, което в буквален превод от персийски означава „земята на тюрките”. В нея доминиращата лингвистична група е формирана от тюркските езици, а географски се обозначава с площта, затворена между Персия, Алтайските планини и руската граница на Север. Условно, посочената географска област се разделя на Източен и Западен Туркестан, който е известен още под названието „китайски Туркестан”. Разположен е е северозападен Китай – провинция Синдзян. Западен Туркестан е част от руската империя от 1867 г. и затова до ден днешен носи названието „руски”. На неговата територия се поместват области, населени с тюркски народи – туркмени, киргизи и казаки. По времето на СССР Западен Туркестан носи названието Централна Азия,което е останало и досега. По същото време регионът е наричан от някои още „руските републики” и „бялото злато”, както е известен памукът и до ден днешен. [1].

 

 

Както се вижда от данните на Таблица 1, с най-голяма площ е Казахстан, следван от Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, а с най-голяма плътност на населението е Узбекистан. Заедно с това, данните от Таблица 1 показват, че Казахстан, Туркменистан и Узбекистан са урбанизирани общества, като най-ниският процент на жители в градовете бележи Таджикистан. Раждаемостта в страните от региона е с близки стойности, а най-висока е смъртността в Казахстан и Туркменистан.

Възрастовото разпределение на населението показва, че активното работно население във всички Централно Азиатски страни е над 60%, а подрастващото население в тях е над 30%. Посочените данни ясно указват на това, че голямата част от населението е в трудоспособна възраст, което, при подходяща правителствена политика, дава шансове за ускорено икономическо развитие, което вторично се облагодетелства и от наличието на обемна по брой, и млада по възраст, работна сила. От друга страна, населението над 65 годишна възраст – за всички страни от региона – е под 5% (с изключение на Казахстан), което потвърждава факта, че в Централна Азия обществата са „млади”, имащи път и простор за развитие. Очевидно, регионът обаче е и потенциално зареден с „млади” маси хора, които в даден момент биха изявили адекватно своето недоволство, в случай, че техните мечти за подходяща реализация се окажат незадоволени.

Както ясно проличава от Фигура 1, Централна Азия се включва в широка географска област, наречена Евразия. Нея, Халфорд Макиндер, определя като „световно място” и „централен район” в световната политика. Означава го с понятието heartland(от heart – сърце, сърцевина, център и land – земя, суша, област). [4, 5] Още през 1904 г. Макиндер пише: „който командва Източна Европа, владее сърцето на земята, владее световния остров; този, който владее световния остров, владее света”. [4, 6, 7]

Почти 100 години по-късно, проф. Збигнев Бжежински изяви своята проницателност с констатацията: ”Сила, която контролира Евразия,би контролирала две от трите най развити и икономически продуктивни региона в света (…). Евразия представлява шахматна дъска, на която продължава да са разгръща борбата за глобална хегемония”. [8] По този начин, световният ред, заключават други автори, остава основан на ключови зони, а контролът върху тях е ключът на американското лидерство в света. [9]

П. Савитски, основателят на руската евразийска школа, определя, че „Русия е континент в себе си”, тя е „Европа и Азия в едно, поради което най-подходящото наименование на тази огромна географска площ е Евразия”. [10] Вернадски и Гумильов ще обосноват малко по-късно, че съдбата на Русия е Евразия, а тъй като всеки етнос в нея сам по себе си е център, то Евразия по-скоро трябва да се разглежда като „Евразийски съюз”. [11]

Извън дискусията върху политическия и географски обсег на понятието Евразия и до днес остават валидни аналитичната сила и интелектуалните прозрения на Збигнев Бжежински относно геостратегическата значимост на Евразия. Тезата си Бжежински разви в „Изборът” през 2004 г. [12], като основите на разглежданията си вече бе положил в „Голямата шахматна дъска”. [8]

Геополитическата значимост на Централна Азия може да бъде предусетена даже и при бегъл поглед на картата, показана на Фигура 1.

Фигура 1. Сфери на влияние върху страните от Централна Азия

Централната теза на Бжежински е съществуването на широка географска област на политическа, икономическа и властова нестабилност, наречена от него „Глобални Балкани” [13], разположени в южната периферия на централна Евразия (вж. Фигура 1).

Регионът се характеризира като глобална общност от интереси, катализирани от процесите на глобализация, а определящият фактор в него е нестабилността, което, от само себе си, превръща националната сигурност в устойчив компонент и траен ангажимент на държавите в него. [14]

Политическите очертания на „Глобалните Балкани” са съставени от ядро от 9 държави – Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения, Грузия и Афганистан [15], основна градивна част на която е Централна Азия, с включени към него Синдзян и Тибет, както и части от вътрешна Монголия. По този начин, образуваната констелация от държави Бжежински нарича „Евразийски Балкани”. Около тях гравитират няколко други държави – Турция, Иран, Саудитска Арабия, Йемен, Оман, Кувейт, Бахрейн, Обединени Арабски Емирства (ОАЕ), а образуваната област в дълбочина би могла да бъде разширена с участието и на държави от Северна Африка- Египет, Судан, Етиопия и Сомалия. [16]

Изводът, който експлицитно се налага е, че главната движеща геополитическа сила, която обуславя свързването на субектите в подобен на горния модел, е нестабилността. Мощен и очевидно влиятелен фактор, който катализира нестабилността в (и около) Централна Азия е етническата нехомогенност, която нагледно е представена на Фигура 2.

От картата, представена на фигура 2, веднага става ясно, че страните от региона на Централна Азия са етнически нехомогенни: 62 % от населението на Казахстан, 72 % от населението на Киргизстан и 80-85% от това на Таджикистан и Туркменистан е доминирано от различни етнически групи. Наред с това, туркмените, узбеките, киргизите и казаците като езикова общност попадат към тюрко езиковите народи [17], докато таджиките са с езиков произход, близък до персите. [18] В този контекст, Бжежински, воден от разнородния етнически състав на държавите от Централна Азия и оформянето на държавните им граници в периода 1920-1940 г., заключава, че това е основната причина за определянето на региона като „Евразийски Балкани” – клокочещ от страсти и разнородни противоречия котел. [19]

В допълнение, Бжежински посочва, че близо 30% от населението на Казахстан са руснаци, а 20% от него са казахи по етнически произход. За разлика от него, Узбекистан е с по- хомогенен етнически състав, като 75% от населението на страната са узбеки, а руското малцинство в нея живее предимно в столицата, като части от южен Узбекистан (Самарканд и Бухара) са населени от таджики, недоволстващи от определените от Москва граници на страната. [20] Туркмения е относително етнически хомогенна, като руснаците и узбеките в страната са под 10%. За разлика от Узбекистан и Туркменистан, Киргизстан е етнически разнообразен: 55% от населението му са киргизи, 13% – узбеки и под 20% – руснаци. [21] В Таджикистан живеят 25% узбеки, а етническите руснаци са по-малко от 3%. Освен това таджики има и в североизточен Афганистан, като тук парадоксът е, че в тази част на Афганистан живеят толкова таджики, колкото и на територията на страната, което, както заключава Бжежински, поражда „неудобства” и за двете страни. [22]

Очевидно, разнородността в етническия състав на страните от Централна Азия би могла да бъде проблемен фактор в областта на сигурността. Независимо от това обаче се очертава още един сериозен проблем свързан с тероризма и религиозния екстремизъм. През 2004 г. в столицата на Узбекистан Ташкент е извършен терористичен акт от групировката „Обединен ислямски джихад”, а през 2010 членовете на международната организация „Зайчулмадхи” извършват серия терористични актове в Киргизстан. Година по- късно, друга терористична група „Джунд-Ал-Халифат” поема отговорността за за терористичните атаки в други големи градове на страната. [23] Наред с това се забелязва и повишена активност на талибански групировки на границата на Афганистан с Таджикистан, а също и съществуването на ислямски отряди в пограничните райони на Узбекистан и Туркменистан. Някои автори посочват, че между 2 000 и 4 000 души от Централна Азия са приети като бойци в специализирани групировки в Ирак, Сирия и Афганистан. [24, 25] На страната на ИДИЛ участват около 250 казахи, 150 киргизи, 200 таджики, 500 узбеки и 360 туркмени. [24]

Основно, „Ислямското движение за Узбекистан” (IMU) и „Обединен ислямски джихад” са двете групировки, действащи на територията на Централна Азия. IMU е създадена през 1998 г. със задачата да въведе ислямско управление в Узбекистан. Някои анализатори смятат, че ниската численост на организацията не може да бъде оправдание за опасността от нея, защото тя се компенсира от много добрата военна подготовка на бойците й във Вазиристан (Пакистан), където, след придобиването на военни умения, те веднага се присъединяват към Ал Кайда и талибаните. IMU има действащи членове от всички народности от Централна Азия, Кавказ, Чечения, Дагестан и Русия. [5] На основата на направения дотук анализ може да се счита, че основните регионални играчи, вземащи участие в процесите на засилен регионален и извън регионален тероризъм са Афганистан и Пакистан.

Основание за подобно заключение дава и факта, че региона на Централна Азия е и международен хъб, обслужващ наркотрафика в района и извън него. Близо 90 % от световните доставки на наркотични вещества са извършват от Афганистан. Той произвежда ¼ от хероина в света, а от района на Централна Азия, наркотрафикът се насочва към Русия и Европа, а част от него е предназначена и за Китай. [26] С голяма доза на сигурност може да се твърди, че в момента наркотрафикантите са спечелили около 1.4 млрд. дол., което се равнява на половината от брутния вътрешен продукт на Киргизстан и Таджикистан, взети заедно. [5] Обезпокояващ факт е ,например, този, че в Киргизстан част от политическото управление на страната се намира в пряка връзка с наркотичния поток, посредством „политически чадър” над него. [25] ю

Доколкото Иран е един от мощните регионални партньори на страните от Централна Азия, за него твърдо се знае, че той е страната-рекордьор по залавянето на различни наркотици в света. От Иран са заловени 89% от опиума и 41% хероина в света, а на границата на страната с Афганистан са постоянно разквартирувани 50 000 военно служещи, задачата на които е борбата с наркотрафика. Иран е твърде обезпокоен също така и от нарастването на наркотично зависимите лица в страната, чийто брой (по данни от 2011 г.) е около 2 млн. души, болшинството от които са на възраст от 18 до 25 години. Ето защо, Иран изразходва по 5.7 млрд. дол./год. за лечение на наркотично зависимите в страната. [27]

Провинция Синдзян и проблемът за трансграничния тероризъм

Основното вътрешно- и външнополитическо безпокойство на Китай е свързано с провинция Синдзян, която граничи с Русия, Монголия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Афганистан, Пакистан и Индия. Очевидно, то се поражда, и се влияе, от многобройните му съседи, които географски обуславят съществуването на особена дъга на нестабилност, както може да се види от картата на Фигура 3.

Както се вижда от картата на Фигура 3, Казахстан има най-дългата гранична бразда с Китай (1 700 км), което неминуемо означава, че Китай трябва да предприеме адекватни мерки за опазването й. Така, още през 1994 г., двете страни сключват договор „За казахстано- китайската държавна граница”, в който се определят начините за преминаване на границата.

В него също така са посочени две гранични места, обозначени като спорни. Спорът се води за 994 км от територията на Казахстан, но след ратификацията от парламента на страната 407 км от спорната зона преминават към Китай, а 537 км – към Казахстан. С това този пограничен спор е решен. Заедно с това обаче, Казахстан приема молбата на Пекин за пълното ликвидиране на инженерните съоръжения по границата, изградени още по времето на СССР като отбранителна система против Китай. [28] Киргизстан, веднага след разпадането на СССР, до 1996 г., предприема стъпки за разрешаване на пограничните въпроси с Китай, което се изразява в „съгласуване на границата между страните с дължина 1 000 км”. През 1996 г. се подписва двустранен договор, разрешаващ този наболял въпрос, а през 1998 г. парламента на страната го ратифицира. По-късно (1998 г.) Киргизстан отстъпва своя територия на Китай, с което пограничните спорове между двете страни са разрешени напълно. [28] Изключение от бързото разрешаване на спорните гранични въпроси прави Таджикистан, който води най-продължителните спорове с Китай по пограничните въпроси. В случая, Китай претендира за Горно-Бадахшарската автономна област.

Продължителността на спора се катализира и от гражданската война в страната, а неговото разрешаване става с предприемането на две последователни стъпки. Едната – през 1999 г., когато Таджикистан отстъпва на Китай 200 км в близост до р. Марканза, и другата – през 2002 г., когато Китай прибавя към територията си 1000 км2 от спорните територии на Горно-Бадахшарската автономна област. [29]

Паралелно с решаването на пограничните въпроси, Китай започва и провеждането на преговори по съкращаване на военното присъствие на Централно Азиатските страни по границите с него.

Характерна черта на преговорния процес е активното участие на Русия в него. Още през 1993 г. преговорите започват във формат „4+1”, а през 1996 г., по настояване на Пекин, се подписва договор между 5-те държави за укрепване и развитие на договореностите във военната област. Така, в рамките на организацията „Шанхай 5”се договаря ограничаването на военните учения в пограничните райони. Наред с това се добавя и клаузата, че ако се налага провеждането на военни учения, те да бъдат осъществявани на разстояния по-големи от 100 км от граничната бразда. На следващата година, в рамките на същият формат, се подписва и договор за „Взаимно съкращаване на въоръжените сили в граничните райони”, в резултат на което се въвежда максимално количествено ниво на сухопътните войски и авиацията зад 100 километровата демилитаризирана зона. [30]

Още по темата можете да прочетете тук.


Лъчезар Радев e роден 1963 г., в Кърджали, доцент в Химикотехнологичен и металургичен университет. Сътрудничил на Центъра за стратегически изследвания. Научни интереси: геополитически въпроси на отношенията между основните играчи на евразийската сцена – Китай, Русия, Индия, Иран, Пакистан, САЩ, ЕС и др. Работи по въпросите на китайския мегапроект “Един пояс, един път”, както и върху мястото на България в (и извън) него. Биографията му е отпечатана в реномираното американско издание “Кой, кой е в света” за 2011 г.