*Александър МАРИНОВ
С бързото задълбочаване на политическата криза в страната и осъзнаването на нейната безпрецедентна природа, както протестиращи, така и наблюдатели започнаха да търсят качествено нови ориентири за преодоляване на натрупалите се проблеми. Независимо от конкретния път на разширяване на исканията и техните субекти, ясно е едно – днес значително мнозинство от нацията отрича не един или друг политически субект, не една или друга специфична политика, дори не само политическата класа като съвкупен грешник, пише сайта Инфообзор
Делегитимиран е целия обществен модел на прехода, тъй като полученият продукт (разпределение на властта и другите публични ресурси) се възприема – с пълно основание – за несправедлив и облагодетелстващ едно нищожно малцинство за сметка на огромното мнозинство от българите.
Поради тази причина се освобождава не просто повече, а качествено различна гражданска енергия. Все повече граждани ще изразяват категорична претенция, че оттук нататък важните политически и управленски решения няма да бъдат вземани без тях и срещу тях.
Образно казано, духът на гражданското самоосъзнаване излезе от бутилката и нищо не може повече да го върне в предходното му състояние.
т гледна точка на уникалността на ситуацията, която очевидно не може да бъде решена чрез традиционните модели на представителна демокрация (самото представителство е поставено под въпрос), погледите с основание се обръщат към случаи, когато самоорганизиралите се граждани поемат контрола върху промяната в свои ръце. В този контекст интересът към особената роля на гражданството при цялостното преодоляване на банковата и политическата криза в Исландия през периода 2009-2012 г. е напълно обоснован.
Разбира се, не става дума за буквално копиране на готови решения или образци на поведение. Важно е да схванем поуките от исландския опит, защото такива силно релевантни поуки за нашата ситуация има. Ако нещо в текущия момент е странно и притеснително, това е внезапната и учудващо координирана акция по априорно отхвърляне на самата дискусия на какво може да ни научи удивителния по енергия, продуктивност и публична етичност импулс на мнозинството от исландците с една твърде актуална за нас цел – възстановяването на обществената справедливост.
Не само широката общественост, но и професионалните изследователи бяха изненадани от това, което се случи в Исландия през последните години. Като участник в такъв международен научен екип мога да свидетелствам, че исландският феномен разклати общоприети политологически и конституционно-правни парадигми и генерира не само нови понятия (прословутото „краудсорсинг на конституцията”), но и принципно нови идеи за спецификата на демокрацията през двадесет и първи век.
Тук е важно да се има предвид, че процесите в Исландия и резултатите от тях бяха изненада и за скандинавските колеги, най-вече за датските политолози, които са безспорни лидери в разработките относно новите форми на партиципативна демокрация. От тази гледна точка е неправилно исландската гражданска революция да бъде разглеждана като някаква типична проява на „недостъпната” за нас скандинавска политическа култура.
Кои според мен са най-важните за нас характеристики на исландския опит, които би трябвало да ни накарат да се замислим и да действаме, без да стигаме до папагалско копиране?
Първо, постигнатият в исландското общество консенсус, че в основата на банковата и политическата криза е погрешната в основата си политика на оттегляне на държавата от нейните стратегически отговорности и агресивната дерегулация на ключови обществено-икономически процеси.
В резултат на това една от най-важните промени в проекта на новата исландска конституция е възстановяването на публичния контрол върху всички значими за обществото природни и други ресури, съчетано с много по-строги изисквания към тяхното използване в интерес на обществото, а не на определени частни интереси, колкото и мощни да са те.
Иначе казано, решението не е в национализацията сама по себе си, а във възстановяването на абсолютно необходимите функции на държавата като гарант на публичния интерес, но – това е особено важно да се подчертае – при качествено по-действен граждански контрол.
Второ, готовността на гражданите да излъчат свои неполитически представители, които съчетават доверието на обществото с необходимата експертиза.
В този смисъл имат основания изводите, че исландския модел на гражданско изработване на новата конституция е едновременно много по-демократичен, но и по-широк от традиционните канони на демокрацията.
Бе внимателно и търпеливо разработена и приложена една тристепенна процедура.
А) Като начало, излъчен бе 24-членен консултативен съвет (той често несъвсем точно се нарича „кръгла маса”) от представители на гражданите (без участието на политици), който събра чрез социалните мрежи всички релевантни предложения за новата конституция и ги обобщи в един пъроначален проект.
Б) След това на случаен принцип са избрани около 950 граждани, които – по модела на древната атинска демокрация – гласуват конкретните текстове и изготвят окончателния проект, който да бъде обсъден и приет на референдум. Именно това означава понятието „краудсорсинг на констиуцията” – предоставяне на конституционния процес в ръцете на гражданите.
В) Проведен бе национален референдум с всички възможни начини на гласуване (но предимно с машинно и по интернет) за одобряване на представения проект.
Може да се спори дали точно тази процедура би била удачна за България, но е важен принципният извод, че няма непреодолима пречка за трансформиране на базисните обществени искания в достатъчно добър политически и конституционен проект.
Третата, изключително важна поука е, че е не само възможно, но и абсолютно необходимо посоката и принципите на стратегическите решения да се ориентират към възстановяване на справедливостта.
В това отношение исландското общество (и новите исландски политически лидери) предприеха стъпки, които биха били анатемосани по така буквално приеманите у нас неолиберални канони. Това е важно за нас, тъй като се натрапва внушението, че каквито е мерки да се приемат, изходът от кризата трябва отново да бъде платен от обикновените хора.
Вместо да приеме безропотно „социализацията“ на загубите от фалита на частните банки, принуждавайки обикновените исландци да плащат за криза, за която нямат вина, исландският модел накара финансовите спекуланти и свързаните с тях политици да платят за алчността и глупостта си. Исландското правителство отказа да спаси фалиралите банки.
Нещо повече, започна безкомпромисно съдебно преследване на отговорните за фалитите, не само на топ мениджърите, но и на политици, вкл. на тогавашния министър-председател на страната. Публично бяха аргументирани основнията за такава линия – както да бъде възстановена публичната справедливост, така и бъде издигната надеждна преграда срещу изкушенията чрез безогледни спекулации да бъде подложено на риск съществуването на обикновените граждани.
акто посочва исландският колега Йон Гунар Бернбург, „най-важният урок е, че гражданите на Исландия отхвърлиха неолибералните догми, които привързваха политиците към интересите на корпоративните елити. Чрез масовата мобилизация гражданите промениха не просто състава, а същността на правителството и наложиха необратимо нова форма на политическо участие. „Краудсорсингът” на конституцията е може би най-внушителният символ на тази нова, истинска демокрация.”
Именно този модел на политическо, гражданско участие е една от основните причини за устойчивото и учудващо бързо възстановяване на Исландия от икономическия колапс, с основание оценяван като най-тежката мирновременна икономическа криза в съвременната история.
ридържането към отживелите догми може да доведе до само една драмагична последица, която наблюдаваме в Гърция, Испания, Португалия (и България!) – депресия и страдания като тъмна перспектива с неясен край.
*Публикувана през април 2014 г.
Проф. Александър Маринов е роден на 12 май 1957 г. в София. През 1982 г. завършва социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 1987 г. защитава дисертационен труд за ролевите конфликти на личностно равнище и придобива образователна и научна степен доктор по научна специалност „Социология”.
Започва трудовата си дейност през 1983 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 1991 до 1997 г. е народен представител в 36-ото и 37-ото Народно събрание.
От 2005 г. е доцент, а от 2016 г. – професор в катедра „Публична администрация” на Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, от 2009 г. – доцент, от 2017 г. – професор в катедра „Политически науки” на Пловдивския университет „П. Хилендарски”. От 2008 до 2014 г. е член на Постоянната комисия по социални и правни науки и национална сигурност към Агенцията за акредитация.
Автор на четири авторски монографии, 4 колективни монографии и над 70 студии и статии. Член на редакционни съвети на четири научни периодични издания. Научен ръководител на шест успешно защитили докторанти и над 70 дипломанти. От 2002 г. и досега развива активна журналистическа и публицистична дейност в електронни и печатни медии.
Каква е вашата реакция?
