Професор Амелия Личева e тазседмичният ни гост в Любословие.БГ. Тя е професор по теория на литературата в СУ, литературен критик, главен редактор на Литературен вестник и автор на шест стихосбирки.
Интервю на Владисвал Димитров с проф. Амелия Личева
Разговорът с нея ще бъде посветен както на литературата, изкуството и културата, така и за различни, често пъти конфликтни взаимоотношения в националната литература.
„Литературен вестник“, който през 2021 година ще стане на 30, на практика извървя целия път на свободните медии в България. Първоначално беше притурка на „Демокрация“ и в него политическото и публицистичното бяха водещи. Постепенно започна повече да залага на литературата и в новия век като че ли тя е негов приоритет. С това не искам да кажа, че вестникът е загубил политическата си физиономия – ценностите, зад които стои, са непроменими и до днес, и те много ясно са свързани с антикомунизма и европейската ориентация на страната, и в частност – на културата.
Затова и в някои от броевете продължаваме да четем комунистическата епоха, да говорим за тихите или по-явни съпротиви по онова време, за досиетата и Държавна сигурност. В същото време вестникът гледа да е в крак с потребностите на младата аудитория и понякога пишем за кумирите й от типа на Джордж Р. Р. Мартин или правим броеве, посветени на книгите игри. Но винаги с идеята, че каквито и жанрове да представяме, представяме високите образци. Защото мисия на „Литературен вестник“ е да отстоява високия литературен вкус.
С новия век, разбира се, започнахме да качваме броевете електронно, защото така разширяваме читателската си аудитория. Сумарно, четенията в мрежата са повече от тези на хартиеното издание. Но това няма да ни откаже да го поддържаме, както прави всяко сериозно издание за литература по света. Младите читатели трябва да бъдат учени, че четенето на вестник на хартия е особен вид преживяване, особена култура и този навик трябва да се създава и охранява.
- Вие сте имали своя колонка в „Литературен вестник“ още през 90-те години, озаглавена „Глас от маргиналията“. Днес как се справя по-младото поколение автори според Вас? Какви са предизвикателствата преди и сега пред един автор в медия за литература?
Ситуацията с ранните дебюти не се е променила. Аз пиша в „Литературен вестник“ още от завършването си, но така е и със сегашните автори. Много от сътрудниците ни са студенти. Традицията „Литературен вестник“ да е трибуна за млади, експериментиращи автори, за хора, които искат професионално да се занимават с литература, остана непроменена. Но понеже питате за рубриката, тя беше политическа, защото тогава времето изискваше избор – все още не беше ясно накъде ще тръгне България – към Европа или ще остане в лоното на Русия. Сега, каквото и да говорим, колкото и да се оплакваме и да недоволстваме, посоката е ясна – България е член на ЕС и много неща вече са необратими. Разбира се, днес има едно всеобщо завиване на политиката по целия свят към популизма и крайните национализми, неща, за които си струва да се говори, но вече има и много други медии, в които това да се прави. А ние гледаме да говорим за литературата – българска и световна – и да поддържаме интереса към нея, към четенето, към заниманията с култура.
- Разкажете за нашите читатели малко повече за каузите на ПЕН-клуб (сега П.Е.Н.-център). С какво П.Е.Н.-център и неговата дейност са ценни за членовете си и за обществото? Вие самата сте член на ПЕН-клуб в България.
По своя замисъл ПЕН-клубът е световна асоциация на писателите за насърчаване на приятелството и интелектуалното сътрудничество между тях навсякъде по света. Но той има и други цели – да защитава свободата на словото, да застава срещу всякакъв вид цензура, да подкрепя репресирани писатели. В момента председател на българския ПЕН-клуб е Здравка Евтимова и в последните месеци той е доста активен – отвъд четенията, представянията на отделни негови членове и изобщо литературните събития, ПЕН излезе с няколко декларации в подкрепа на репресирани писатели по света, което е проява на гражданска съпричастност.
- Вие сте професор по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”, литературен критик, главен редактор на „Литературен вестник” и автор на шест стихосбирки. Откъде черпите толкова енергия, от Вашите студенти, семейството или заради удоволствието от работата?
От ученичка знаех, че искам да се занимавам с литература и да пиша. Така че правя неща, които обичам и които ми дават смисъл. Затова и не ги разглеждам като работа, а като призвание и удоволствие. Колкото до зареждането, то е обичайното за всеки човек – семейство, приятели. И разбира се, работата със студентите, които всяка година са различни (пред очите ми се сменят поколения), е част от мотивацията. Общуването с млади хора не позволява да се оставиш на течението.
- „Зверски кротка“ е името на шестата Ви стихосбирка. Разкажете ни как се стигна до нея? Трудно ли е да бъдеш автор в България? Това е един процес, в който участва не само авторът с неговото произведение, но и цял екип, работещ по детайлите до нейното издаване.
Не бързам с издаването на книги. Изчаквам стихосбирката да придобие цялост, а и да съм убедена, че отделните стихотворения в нея си струва да се публикуват. Заглавието е част от едно от стихотворенията и ми го предложи редакторката на книгата Дария Карапеткова. Веднага се съгласих, защото според мен то отлично изразява напрежението между емоции и разум, които са в основата на стиховете в книгата.
За разлика от много други места, в България издаването не е проблем. Дори сме в ситуация, в която можем да избираме издателствата. Вече много от тях искат и издават българска литература. А дали е трудно да си автор? Струва ми се, че в момента стана модерно да си писател, съдя и по интереса към писателите, и по интереса на много хора да пишат и публикуват. Е, по-атрактивно е да си автор на проза. Поезията традиционно има по-малко читатели. Но пък общността на нейните читатели е много зареждаща.
- Почитателите Ви да очакват ли ново заглавие от Вас скоро? Имате ли муза или нещо, което да Ви вдъхновява при писането на стихове?
Имам вече натрупани неща, може би следващата година ще се превърнат в книга. Повод за вдъхновение може да бъде всичко – нещо забелязано, предизвикана емоция, образ, извикан от паметта…
- За какво се сещате, когато чуете Любословие?
За първото българско списание, издавано от Константин Фотинов.
- Има ли как дигиталните технологии и литературата да вървят ръка за ръка?
Дигиталните технологии могат да са в помощ на литературата, достатъчно е да си спомним за дигитализацията на архивите. Изобщо, новите технологии трябва да се разглеждат като средство за по-доброто разпространение на литературата, а не като неин враг.
- Напоследък все по-модерно е слушането на книги от различни носители и платформи. Губи ли слушателят на аудиокнига част от емоцията на хартиения носител?
И много хора, четящи на хартия, слушат книги, докато вършат нещо друго. Така могат да прочетат повече. Да не говорим колко улеснява това хората, които преди можеха да четат само благодарение на брайл. Така че за всичко има място и въпреки многото нови технологии не смятам, че хартиената книга ще изчезне.
- Интернет успява ли да провокира нови автори, които не са подозирали, че имат дарба да пишат?
Мен малко ме притеснява фактът, че всеки се смята за автор само защото е пуснал пост във Фейсбук. Това размива границите и дава излишно самочувствие. За да си автор, трябва да има какво да кажеш отвъд личното споделяне и личното преживяване.
- Коя е вашата първа любима книга?
Чели са ми от съвсем малка, обичах да слушам всичко. Вече когато аз започнах да чета, се влюбих в Астрид Линдгрен.
- Вашето послание към читателите ни, обичащи словото?
Да вярват, че четенето умножава световете ни.
Амелия Личева е поетеса и литературен критик. Тя е професор по теория на литературата в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Автор е на теоретичните книги „Истории на гласа” (2002), „Теория на литературата” (в съавторство, 2005), „Гласове и идентичности в българската поезия” (2007), „Политики на днешното” (2010), „Кратък речник на литературните и лингвистичните термини“ (в съавторство, 2012), „Литература. Бинокъл. Микроскоп“ (2013), „Световен ли е „Нобел“?“ (2019), както и на стихосбирките „Око, втренчено в ухо” (1992), „Втората Вавилонска библиотека” (1997), „Азбуки” (2002), „Моите Европи” (2007) и „Трябва да се види“ (2013), „Зверски кротка“ (2017). Нейни стихове са превеждани на английски, френски, немски, италиански, испански, полски, словашки, хърватски, унгарски, арабски. Главен редактор на „Литературен вестник”, редактор в списание „Литературата”. Член на редколегията на списание „Чуждоезиково обучение“. Носител на отличията „Златен лъв“ за издателски проект за тома „Теория на литературата: от Платон към постмодернизма“, Почетен знак на Столична община, 2007, Рицар на книгата на Асоциация „Българска книга“ в категория „Печатни медии – вестници и списания“ за 2016 г. Носител на наградата „Христо Г. Данов“ за 2018 в раздела „За представяне на българската книга“
Каква е вашата реакция?
