За съжаление смъртта е единственият начин за излизане от живота. Някои излизат по-рано, други – по-късно. Но влизаме в живота предимно с главата напред, а излизаме с краката напред. Сигурно така е наредил Бог. Или ние си мислим, че така е наредил. Но и в двата случая не можем да се съпротивляваме за начините на влизане в живота и начинът на излизане. Но всички се стремим да забавим излизането и разчитаме за това на медицината.
Има хора, които, благодарение на своите възможности говорят с медиците на „Ти“, има хора, които са на „Вие“ с медицината. Има и такива, които нямат обръщение и говорят за лекарите само в трето лице и с показалец. Те могат да го направят, защото имат власт над лекарите, но нямат власт над смъртта.
Но, докато са живи се разпореждат. В случая не визирам конкретни лица, въпреки че много ми се иска. Защото не може едно момченце, което се изявява като журналист (изявата като журналист му е дала възможността да го прави като безсмъртен) навиква медици от телевизионния екран.
Колцина от нас разбират от медицина и колко много са капацитети в тази област? Понякога ми се иска да разбера действията на тези, от които зависи живота на лекарите дори, но понякога не мога. Защото не може да бъдат уволнени хора, спасявали не десетки, а стотици човешки живота с лека ръка, само защото родителите на едно отишло си без време дете с цялата си мъка нахълтаха във Министерския съвет. Разбирам и Премиера – той а такъв тип човек.
Иска да решава проблемите – понякога единично като в този случай – и е готов да задраска в случая не един човешки живот. Защото уволнените лекари имат семейства, авторитет. Тези семейства се гордеят с тях. Разчитат на тях. Те са градили професионален авторитет с години и в никакъв случай, сигурен съм, в никакъв случай не са били палачи на пациентите си, а започват кариера като лекари, пък ги изхвърлят като палачи след забрана на смъртното наказание. Ненужни професионално.
По нещо цялата история ми заприлича на случая в Горна Оряховица, където двама лекари си позволиха преди години да говорят на своя жаргон за смъртта. Спомняте ли си – пак бе свързана историята със смърт на дете. По-скоро – на новородено. Явно, това е чувствителна тема в страна с отрицателен прираст. Но ние имаме отрицателен прираст и в свине производството – трябва ли да уволним всички ветеринари само защото не са хванали африканската чума още на границата.
Когато мама си отиде от този свят лекуващият лекар се страхуваше да ми каже. Разбрах по очите му. По безсилието в очите му. Гледаше ме и със страх, защото знаеше, че лекува майката на „скандален писател“. Няколко дена преди да си отиде мама близък на покойник бе нахълтал да бие лекарите. Той само кимна, пристъпвайки заднишком към вратата, готов да избяга. Аз го погледнах и казах: „Благодаря, докторе. Направихте всичко възможно. Благодаря Ви, че се грижихте за мама“… Тогава една от сестрите ме покани да седна и… ми даде цигара. В кабинета. В сестринската стая.
Наруши всички правила, защото тези хора имат едно правило
– ЧОВЕЩИНАТА.
Всъщност и Премиерът, и лекарите имат един подтик – Човещината. Просто заемат различна страна и би трябвало да се разберат взаимно. И родителите също един ден ще простят, защото едва ли са тъпи като български журналист на телевизионен екран. Само журналист влиза в къщата на обесения с микрофон в ръка, а кабелът на микрофона така напомня на въже… Така напомня на въже кабелът на микрофона…
Христо Стоянов е един от най-нашумелите у нас писатели през последните двадесет години. Заради скандалната си книга „Скритият живот на една помакиня“ той се оказа единственият следствен писател у нас. Романът е по действителен случай и разказва за младо момиче с мюсюлманско изповедание, което ражда и убива детето си. В сюжета младото момиче отива да учи в града, където се среща с местен полицай и се влюбва в него.
Тя е изпълнена с надежди за нов живот и съпротива срещу властващия морал на старите мюсюлмани. Баща й е деспот, който пред очите на момичето осакатява майка й от бой само заради това, че е светнала крушката. По-късно момичето се самоубива, а нейният брат повтаря трагичния живот на сестра си. Той е изнасилен от мюсюлмани, които години след това са осъдени да платят минимална глоба за деянието си.
Каква е вашата реакция?
