Якопо Сторни е италиански журналист. Роден е във Флоренция, като двама от журналистите, които възприема като свои учители в една или друга посока въпреки прочутия им словесен дуел са Ориана Фалачи и Тициано Терцани. Сторни следва заръката на Терцани – да пише за истината със сърце.
Журналист в изданията Corriere.it, „Флорентински куриер“ и „Социален редактор“, още от дипломирането си се занимава със социални теми и провокативни истории. Отделя голямо внимание на противоречивата за медиите в Италия тема – имиграцията, която разглежда в два от книгите си – „Застреляйте ги! Нови роби в Италия“ (2011) и „Италия – това сме ние. Истории за успели имигранти“ (Кастелвеки, 2016).
През 2015 печели наградата за разследваща журналистика „Роберто Гинети“. Година по-късно печели първото издание на „Социален журналист на годината“, организирано от Cesvot (център за доброволни услуги в Тоскана), Voltonet (мрежа на тосканските доброволци) и Compagnia delle opere (дружество на делата). В България Сторни пристигна в компанията на съпруга си Франческа, с която създават фондация, която насърчава общуването на деца от различни националности, етноси и религии.
Поводът беше официалното представяне на книгата на Тициано Терцани „Краят е моето начало“ (написана като разговор между Терцани и неговия син Фолко). Повече за нея – тук, откъс – тук.
Кога се случи вашата първа среща с Тициано Терцани?
– В Италия няма човек, който претендира да чете, както и журналист, който пък претендира, че може да пише, който да не е чел книгите на Тициано Терцани. За жалост, не го познавам лично, защото е починал през 2004 г. година, но с Терцани е свързана всяка важна фаза в моя живот – на човешко същество и на професионалист, който използва словото, за да защитава истината. И когато говорим за истината, ми се иска да наместя в това пространство идеята и смисълът на истината, за които Терцани говори през целия си живот. Той казваше : „Няма обективна истина. Има факти, които добрият журналист трябва да разказва със сърцето си.“
Интересен момент от журналистическата кариера на Терцани в Италия е идеята му да използва всички онези думи, изречения и абзаци, които собствениците на медиите, с които работи, премахват, като гръбнак на книгите си. Той им е казвал: „Добре, съкращавайте. Махайте всички онези прилагателни, които показват отношение, сърце, чувства, пък аз ще ги включа в книгите си.“. Познавам този маниер на работа в големите италиански всекидневници, случва ми се често и на мен някой от главните редактори да ми каже: „Якопо, хубав текст, но с много прилагателни. Махни ги.“ Никой не разбира, че в тях се крие не само тайната на доброто писание, но и силата на споделените факти от сърце – същите, за които говори и пише Терцани.
Цензурата – вечната болест на журналистиката. А каква е настоящата?
– Знаете ли, журналистиката е длъжник на хората, защото от много дълго време тя се вживява и все по-често се харесва в ролята на мегафон на властта. А това не е нито нейната природа, нито нейната функция. Все повече журналистиката взе да обслужва водещите политици и удобни политически формации. Тази й сервилност се подхрани и с настоящата реалност на клика – всички ние живеем по-малко или в повече в интернет. Оттам научаваме водещите новини, коментари и позиции на медии и хора, които харесваме и на чийто морал разчитаме.
Цялото интервю на https://www.dnevnik.bg/
Каква е вашата реакция?
