Има нещо особено в протичащата предизборна кампания. Не говоря за фактическата липса на същинска дискусия по наболели европейски въпроси или по необходимостта от (липсващата) българска позиция за отстояване на националните интереси в подобни съюзи. Нито за счупените рекорди по демагогия и глупост едновременно – предизборни послания от рода на „Папата ни каза да строим магистрали” наистина не се чуват всеки ден. Всичко това сме го виждали. Необичайното не е дори в това, че за пръв път Партията на статуквото влезе в кампания с еднозначно отредена изоставаща позиция (подобни ситуации имаше през 2013-а и 2017-а година, но всичко се размина с уплах и няколко изкупителни жертви).
Новото все още не може да се улови в ясни материални очертания, но витае във въздуха: машината, която поддържаше статуквото, не работи както преди. На външен вид е непокътната, върти на пълни обороти, използва проверени лостове – мачка и гази, раздава пари наляво и надясно, залива ни от телевизионния екран. Но вече няма познатото въздействие върху хората и почти всички разбират, че нещо в нея се е повредило необратимо. Най-болезнено усещат предстоящия разпад на статуквото неговите творци и клиентелата им, но вместо страх поведението им буди гняв и подигравки. Най-интересни са гърчовете на придворните блюдолизци, които хем се страхуват, хем искат да лапнат последните залци от трапезата, но това е тема за друго повествование.
Типична илюстрация предлага следната случка. Преди няколко седмици солиден (по местните мащаби) бизнесмен от малко градче в Северна България изгонил безцеремонно дошлите за пореден път да приберат от него дължимия финансово-електорален данък феодални наместници на властта. На приближените си казал: „Не ми трябва фабрика на 8-ми септември!” Много хора, до неотдавна смятани за сигурна политико-икономическа клиентела на управляващите, вече се оглеждат в други посоки, търсейки начини да запазят спечеленото. Не им действат нито заплахи, нито апетитни порции.
Впрочем, много ясен индикатор накъде духа вятърът ни предлага поведението на познатата бизнес кохорта от демоскопската гилдия. Предпазливо (защото властта най-силно жили в предсмърните си мъки), донякъде неохотно (заради пропуснатите ползи), но последователно проучванията отразяват неизбежното течение на промените: ГЕРБ се търкаля надолу. Опозицията не печели, но управляващите губят и този процес се развива равноускорително, независимо от крайно уклончивите интерпретации на повечето вещи изследователи на общественото мнение.
Същността на набиращата скорост необратима тенденция е в това, че лостовете „купуване” и „сплашване” не са ефективни, за медийната пропаганда да не говорим. Важно е да се подчертае, че осъзнаването на това пречупване е от значение не за днешните управляващи, а за бъдещите. ГЕРБ нито искат, нито могат да променят дори и козината си, а какво остава за нрава. Ставащото е добра възможност за партиите и най-вече за обществото да прозрат обречеността на примитивния клиентелизъм и да го изхвърлят от инструментариума на българската политика.
Дълги години знайни и незнайни политолози се възхищаваха на ефективността на конструираната машина за печелене на избори и епикурейско консумиране на властта. Сега дойде моментът да наблюдаваме (не без злорадо удовлетворение) колапса на тази система, но по-важно е всички да разберем защо тя не бива да се възпроизвежда под каквато и да е форма.
Предупреждението е необходимо, защото съществуващите алтернативни варианти (доколкото въобще са наистина алтернативни) дават основание да се съмняваме в наличието на изкушения да се упорства в стари грехове, при това „ъпгрейдвани” с някои от особено „успешните” мурафети на гражданите за европейско развитие. Нито един от сегментите на системната опозиция не е чист откъм „родилни петна” на клиентелизма, а и нищо (освен декларациите) не подсказва желание за пречистване. Затова боят по самара на затъналите в пороци днешни управници трябва да накара старите магарета сериозно да се замислят.
Разпадът на статуквоподдържащата машина не е нито случайност, нито плод на наистина уникалната комбинация на неинтелигентност и алчност при сегашната реколта управляващи. Типичните черти на днешния властнически манталитет допринесоха за гротесковия епилог, но не са първопричината. Истината е ясна и проста: всяко управление на държавата с помощта на тези инструменти неизбежно завършва по идентичен начин.
Първо, защото сплашването и мачкането изискват неофеодални порядки, които тежко увреждат обществената атмосфера, деловата среда, работата на държавния апарат. Всичко това заедно руши безмилостно доверието на гражданите към държавата и нейните институции, а без него всяко управление, дори най-бруталното, рано или късно рухва.
Второ, защото практиката да се купуват отделни групи от населението, за да се потуши недоволството от реалните им проблеми (без проблемите да се решават) е порочна и неефективна. Проблемите остават, задълбочават се и избиват отново и отново, водещи до необходимост от нови, все по-големи инжекции. Харчат се безсмислено огромни обществени ресурси. Създават се, и то съзнателно, условия за всеобхватни корупционни мрежи. Към всичко това трябва да прибавим един страничен, но особено вреден ефект – разделянето и противопоставянето на различните обществени групи. Древната максима „Разделяй и владей” в определени епохи е била полезна за държане в подчинение на поробени чужди народи, но е направо престъпна като отношение към собствената нация.
Трето, защото дори управниците да завладеят – с помощта на горните два инструмента – почти цялата традиционна медийна среда (мрежата не можеш да подчиниш), това по парадоксален начин води до противоположен резултат. Често цитираната мисъл на Гьобелс за стократно повторената лъжа страда от дефекта на всяко неточно позоваване. Оригиналните думи на пропагандния райхсфюрер гласят, че този метод е ефективен само ако успееш да изолираш подложеното на него население от достъп до информация относно политическите, икономическите и други процеси в действителността. Днес това е напълно невъзможно. Опитите чрез контролирани медии да се създава паралелна, изгодна на властта действителност, водят неизбежно до все по-голямо гражданско възмущение плюс тотално делегитимиране на казионните средства за масово (де)зинформиране и техните слуги.
Ако обобщим, срутването на статуквото е процес, който не само трябва да отстрани „паразитите в гривата на лъва” (позволявам си да цитирам заглавието на една моя статия в „Банкеръ” от преди повече от 10 години). Главният урок, който неизбежно ще има своята обществена цена, е: системата, породила и толерирала това статукво, трябва да се промени. Можем да сложим на този необходим процес различни етикети, но не това е важното. Нужни са нови отношения между върховния суверен и хората, които той праща във властта, основани на откритост, отчетност и отговорност.
Проф. Александър Маринов*
Алeкcaндъp Mapинов e доктоp по политология, професор по aдминиcтpaтивни и политичecки нaуки в CУ „Cв. Климeнт Oxpидcки“. Ocновнaтa облacт нa изcлeдовaтeлcкитe му интepecи e пpилaгaнeто нa нaучнaтa eкcпepтизa в публичното упpaвлeниe.
Каква е вашата реакция?
