Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 –…
Слави ни направи голяма добрина
Поредицата от интервюта в „Шоуто на Слави“ осветли състоянието на българската медийна среда повече от мониторингов доклад. Да започнем с великото очакване. Публиката с такова тръпнещо жадуване чакаше това събитие, като че ли досега интервютата в България са били строго забранени и ето, най-после, и ние ще видим що е то интервю, как се набива канче на президент, как се пуска по пързалката премиер, как се подлага на разпит главен прокурор, как се притиска до стената омбудсман, как се казва „царят е гол“ за председател на Народното събрание. Така се очакваха тези интервюта, сякаш само дни преди това не бе имало дълго интервю с премиера, като че ли омбудсманът не говори всеки ден и председателят на Народното събрание не ръси умности през ден, а главният прокурор не е никога досега присъствал на пресконференция и е нямало нито къде, нито как да му се зададат въпроси. Кой е виновен за това очакване на небивали интервюта – Слави Трифонов или журналистите, които сме професионално задължени да провеждаме такива интервюта? Не ни е виновен Слави Трифонов.
Ако до този момент не е имало интервюта, които да задоволят интереса на публиката, за това сме виновни журналистите.
Е да, ще кажете, ама апломбът, с който бяха обявени интервютата предполагаше, че Слави ще се отнесе с интервюираните управници на „няма такава държава“ поне с една десета от бабаитството, което изобразява във всеки клип. Е, вие не знаехте ли, че има разлика между режисирания клип и живия живот? Не бяхте ли наясно, че има походка, цепещ атома поглед и глас за рязане на твърди предмети, репетирани за клип? И за това не е виновен Слави Трифонов, вие сте си виновни, че гледате на клиповете като на живот, а не като на шоу.
Да де, пак ще кажете за оправдание, ама той се отнася по-агресивно дори със свои гости-колеги от шоу бизнеса, отколкото с тези „довчерашни пикльовци, а днеска дупета“ както е казал поетът в онази песен за държавата, дето я няма. Сега ще ви кажа каква е голямата разлика между двата вида гости. Когато е поканил в шоуто си шоумен, Слави Трифонов знае всичко за него. Остава му само да се прави, че нищо не знае, да пита и даже да се учудва, да кара госта от уж изненада да повтаря и потретва отдавна известни му факти. Когато плуваш в такива свои води можеш да влизаш в роля, да се правиш на ударен, да го играеш настъпателно, да имитираш умерена агресия – все в името на това да става шоу. Когато обаче гостът ти е политик от върховете на държавата, ситуацията е съвсем различна – там не знаеш нищо за това, което питаш. Четеш/сричаш някакъв въпрос на зрител и това ти е единственото алиби, че го задаваш – демек зрителят се интересува, не че аз нещо назнайвам по въпроса. Тук няма какво да се играе. От водещия няма какво да се играе, не от политика. Напротив, политикът тук има широко поле за игра – може да лъже и маже колкото си иска, защото водещият няма нито да му опонира, нито да го засече, нито да го притисне, даже и не разбира какво точно му се отговаря.
ПОЛИТИКА тошко йорданов слави нс
Сценарист на Слави: При кого дойде да ревеш от Пеевски, г-н Комарницки?!
Е, да, пак ще речете, ама какво пречеше на Слави Трифонов да се подготви по въпросите, които задава. И тук вече ще сте съвсем прави.
Толкова прави, колкото научава един първокурсник по журналистика от учебника по жанрове. Там на жанра интервю е отделено много място, а най-важната посочена част е подготовката за интервюто. Онова нещо, което в професионалния жаргон се нарича домашна работа. Да си напишеш домашната работа означава да се подготвиш много добре по всеки въпрос, който си решил да зададеш. Слави Трифонов не си беше направил домашното. В политическите интервюта той е първокласник, а метафоричните родители на идеята за интервютата (сценаристите) не му бяха помогнали да си напише трите реда ченгелчета и лулички.
Само един пример: премиерът Бойко Борисов отказва коментар за избора на главния прокурор, „защото него го избира Висшият съдебен съвет“. Тук е моментът интервюиращият да си погледне домашното и да каже: „О, така ли, а защо прокурорът Кокинов каза в един разговор с Вас „ти си го избра“.“ Водещият не каза такова нещо. Което стана повод още в следващата минута социалната мрежа да го заклейми като подмазвач и да се отрече три пъти до първи петли от евентуална партия на Слави Трифонов, която „вече и за слепите стана известно кого ще крепи в бъдеще.“
Наистина безславно беше интервюто на Трифонов с премиера Борисов, но не по безславно, отколкото ако аз се опитам да пея „Йовано, Йованке“.
При гостуването на главния прокурор Сотир Цацаров грешката беше поправена – там неудобният въпрос беше зададен. Защо? Защото Слави Трифонов усети, че губи феновете си и побърза да направи завой, за да продължи илюзията, че той е антисистемен играч? Или защото междувременно водещият напредна в науката за вземане на интервюта? Да, наука е, учи се, не е въпрос на добро желание, на храброст и настървеност, въпрос на знания и умения е. Веднага след интервюто с премиера мнозина отписаха Слави Трифонов като политически опонент на статуквото. Със същия ентусиазъм, с който вярваха, че той ще громи корумпираната държава, изведнъж прозряха, че той е имитирал различност, за да бъде в услуга на същата тази корумпирана държава. Няколко дни след поредицата от интервюта и най-вече след разбора на сценаристите, мисля, че не ставаше въпрос за нагаждачество и прислугване. А ставаше въпрос за точно това, за което обикновено става въпрос у нас – за най-обикновена некомпетентност, незнание, неможене. Слави попадна в капана на собствената си песен: „Всеки пише за всичко, а нищо не разбира, толкова ми е гнусно, че чак не ми се коментира.“ Но коментираха – всички сценаристи и водещият. Защото им беше дошъл оня прословут и задължителен втори акъл на българите, който все пак някога идва.
А можеше вторият акъл да им дойде още по-рано. Току пред поредицата от интервюта сценаристите се надпреварваха по повод на един зрителски сигнал от Смолян да уверяват шумно и наперено публиката, че всеки може да протестира, където си иска. Тогава Иван Кулеков, все пак човек с журналистически инстинкт, рече, че май не е точно така, защото бил виждал едно писмо с разрешение от кмет за маршрут на протест в Перник. Точно така. Не може да се протестира кой когато и където иска. Точно така, определя се маршрут.
Когато някой се захваща с неща, които не разбира, настига го точно каквото пее Слави: „…и последната илюзия умря, в тая страна на власт е глупостта.“
Последно възможно възражение на най-верните почитатели на шоуто: е как можеше Слави да се подготви добре по 5000 зрителски въпроси. Не може по 5000 за няколко дни. Но можеше за избраните (не мисля, че бяха щадящо избрани), които се зададоха в технологичното време за продължителността на шоуто.
Президентът Радев не се появи, очаквано. На него отговорите му ги пишат. Забелязахте ли колко остро звучаха въпросите към президента, които бяха прочетени въпреки неговото отсъствие? Звучаха остро, защото нямаше кой да им отговаря, тоест да лъже, да се измъква, да увърта. Останалите четирима се появиха, лъгаха, увъртаха, измъкваха се, а нямаше кой да ги засече, затова въпросите не изглеждаха остри.
Бойко Борисов разбира свободата на словото като право на хората на словото да го обиждат персонално. Публиката на „Шоуто на Слави“ очакваше свободата на словото да се изрази в мъжествено поведение на водещия спрямо интервюираните. Нито едното, нито другото е свободата на словото в оня ѝ вид, който би могъл да оздрави българската медийна среда. Свободата на словото започва там, където ти е достъпна цялата информация по всеки въпрос, значим за обществото. И ако я нямаме, пак не ни е виновен Слави Трифонов.
„Редута“
Каква е вашата реакция?
Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 – Политология (Публична администрация) с тема на дисертационния труд: Комуникации в процеса на политиките (Изграждане на обществена съпричастност при стратегически публично-частни партньорства). Андрей Велчев е магистър по Политически мениджмънт и публични политики и магистър по Масови комуникации в Нов български университет. Автор е на множество публикации и интервюта, посветени на проблемите на комуникациите, журналистиката, маркетинга и политическите комуникации. Член е на Българското дружество за връзки с обществеността, Съюза на българските журналисти и International Federation of Journalists (IFJ)