Св. свщмчк Бавила, еп. Антиохийски. Св. пророк и боговидец Моисей
Страдание на светия свещеномъченик Бавила и на тримата юноши с него
Злочестивият цар Нумериан (римски император, царувал от 283 до 284 г., бел.ред.) по време на пребиваването си в град Антиохия устроил голямо празненство в чест на идолите. В числото на жертвите, принесени на идолите, била пролята и невинната кръв на едно малко момче, царски син, което Нумериан взел при себе си като залог за твърдия и траен мир с един чуждестранен цар. Някога той водел война с този цар, и тъй като нямало победител, сключили мир помежду си, утвърдили го с взаимни клетви и станали приятели. В уверение на нерушимия мир и дружба помежду им чуждестранният цар отдал на грижите на Нумериан своя малък син, за да му бъде като баща и да го възпитава като свое родно дете. Приел с коварство царското дете, Нумериан скоро проявил безчовечна жестокост: нарушил мира с царя, потъпкал клетвата си, презрял дружбата помежду им и със собствената си ръка заклал царския син в капището на своите мерзостни богове.
По това време архипастир на Антиохийската църква бил светият и богобоязлив епископ Вавила. Избран на архиерейския престол по указание на Божествения Промисъл, свети Вавила „добре пасял своето стадо, бивайки образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота“ (1Тим. 4:12). Когато празнували идолския празник и извършили безчовечното убийство, епископът, като събрал в светия храм всички християни, намиращи се в Антиохия, принасял безкръвна жертва на истинния Бог, молейки се за своето словесно стадо да не бъде похитено от душегубните вълци; при това той поучавал своите словесни овци да бъдат твърди във вярата и да не отпадат от Църквата във време на беди. Връщайки се от мерзкото и човекоубийствено жертвоприношение, нечестивият цар се насочил към християнския храм, желаейки да види извършването на Божествените Тайни, и заплашвайки с влизането си в храма да оскверни светинята Господня. Като чул, че нечестивият цар с целия си синклит идва към християнския храм, ревнителят за славата Божия, великият светител Вавила, оставяйки Божествения олтар и излизайки на среща с царя, се спрял при църковните двери. При приближаването на царя към храма светителят с гръмък глас възкликнал:
– Не трябва ти, царю-идолопоклоннико, да влизаш в светинята на Живия Бог и да я оскверняваш с присъствието си.
Изобличавайки и укорявайки царя за идолопоклонническото му нечестие, свети Вавила дръзновено му препречил пътя и не го допуснал да влезе в църквата. И когато царят пристъпил още по-близо до църковните двери, свети Вавила сложил дясната си ръка на гърдите му и го отблъснал от Божия храм, и царят се върнал назад посрамен. Тъй като с него били слугите и войската, той поискал със сила да влезе в църквата, но Божествената сила, действаща чрез свети Вавила, не допуснала нечестивеца даже да се докосне до църковния праг: думите на Вавила били страшни за безбожника, като думи на ангел. Освен това поради множеството народ и вярващи, царят се опасявал да не станат разпри и смутове. Затова той потиснал раздразнението си и мълчаливо се върнал в двореца си. Но на другия ден заповядал да предадат църквата на огън и като повикал светителя при себе си, започнал да го укорява за дръзката му постъпка.
– О, най-нещастен от всички смъртни! – казвал царят. – На кого се надяваше, когато се осмели да се възпротивиш срещу моята държавна власт и ми попречи да вляза в църквата? Нима не знаеш какво голямо зло е да разгневиш царя и какви наказания заплашват този, който дръзне да безчести личността на царя?
На това свети Вавила без страх отговорил:
– Аз не гледам на земния цар и не се стеснявам от лицето му, но гледам към Небесния Цар и на Него се уповавам. Аз се боя от Този, Който ме е поставил за пастир на Своите овци, заповядал ми е да ги пазя от нападения на вълци и да не допускам звяра да влезе в стадото. Не съм разгневил царя, тъй като зная, че такава дързост е равносилна на умопомрачение, но възпрях този, който искаше с влизането си да оскърби и оскверни светинята Божия. Затова по справедливост ти би трябвало да ми въздадеш благодарност за това, че те удържах от такова зло намерение: ако го бе изпълнил, ти напълно би погубил себе си, тъй като безкрайно би оскърбил своя Създател, отпадането от Когото е по-голямо зло от всяка смърт.
– Повече би ти подхождало – казал Нумериан – да се разкаеш за вчерашната си дързост срещу нас и да поискаш прошка, а вместо това ти продължаваш да ни дразниш.
– Не трябва ние, християните – отговорил Вавила, – да укоряваме, нито да дразним някого от хората. Не дразним и тебе: защото не бива да безчестим Божието създание, сътворено по Божий образ и подобие. Но ако някой въстава срещу Бога и нанася оскърбление на светинята, напълно справедливо е да го възненавидим като Господен враг, по думите на Давид: „аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи, и да не се гнуся от ония, които въстават против Тебе? С пълна омраза ги мразя; те ми са врагове“ (Пс. 138:21-22).
– Остави многото приказки – казал му царят – и ни послушай: ако искаш да се избавиш от наказания за своето престъпление и да получиш прошка, принеси жертва на нашите богове и им се поклони.
– За повереното ми стадо – отговорил светителят – аз съм готов да понеса всяко страдание и дори да умра.
И като помълчал малко, казал:
– Аз не мога да се отрека от моя Бог и да служа на лъжовни богове, за чиито беззакония е срамно и да се помисли.
– Пак ти казвам – казал царят, – остави многото приказки и принеси жертва на боговете. Ако не изпълниш това, моята власт зле ще те погуби, тъй като ти самият си зъл.
Вавила отговорил:
– Имах желание да те избавя от тъмнината, която те покрива, за да можеш да избегнеш вечните мъки, а ти сам си приготвяш още по-големи мъки и призоваваш и други към същото. Истина ти казвам: не можеш да избегнеш ръцете на Живия Бог.
Тогава мъчителят се престорил на кротък и започнал спокойно да пита свети Вавила:
– Можеш ли – казал той – да ни обясниш какво е това Бог?
Вавила отговорил:
– Невъзможно е да се постигне Божието Същество, дори и да положиш всичкото си старание за това; защото Бог е Вечносъществуващият Цар и Творец на всичко, неизказан, непостижим, неподлежащ на изследване от човешкия ум, начало и сила на всичко. Той е сътворил Ангелите и Архангелите и всички други безплътни същества; след тях е създал човека и му е дарил неизброими блага, както Той Сам царува на небесата, и го е поставил в рая. За да може човекът да разбере своето високо предназначение и да има знак за това, колко по-високо стои от животните, Бог ги довел при него и му заповядал да им даде имена. Бог създал помощница на човека и го удостоил да се наслаждава на общуване с Него. Но неблагодарният човек презрял своя Създател и се отнесъл с пренебрежение към Неговите заповеди, а своя враг, който никога не му направил никакво добро и само го прелъстил, послушал. Като повярвал на коварните му думи, по праведния Божий съд той бил изгонен от рая. Но незлобивият и благ Бог, макар и да прогонил човека от Себе Си, непрестанно го облагодетелства, явно показвайки, че въпреки голямото множество наши прегрешения, Той не иска нашата погибел, но по всякакъв начин устройва спасението ни.
Слушайки такива думи, Нумериан не могъл да ги разбере. А и как би могла да ги разбере душата му, непознаваща благодатта, ненаставена в учението на вярата? Но от срам пред стоящите наоколо, за да не забележат неразбирането му, той дал вид, че напълно разбира всичко, което му говорел светият, и го похвалил като човек, разсъждаващ много добре. После отново го попитал:
– А какво е това човек?
– Човекът – отговорил свети Вавила – е същество земно и смъртно, но превъзхожда всички смъртни животни; кротко, добро към своите ближни, макар че всички ние сме станали по-зли един към друг от зверовете.
Удивлявайки се на думите му, но заедно с това преструвайки се на мъдър, Нумериан се заклел в своите богове, че Вавила казва истината и ще засвидетелства своята мъдрост само ако принесе жертва на боговете.
– Едно само не достига на Вавила – казал царят, – да въздаде чест на нашите богове. Невъзможно е такъв премъдър човек да безчести боговете и да се осмелява да говори против тях.
И като погледнал ласкаво към светителя, му казал:
– О, премъдри старче! Принеси жертва на боговете и от този момент ще те смятам за свой баща. Кълна се в боговете, че не лъжа и ще те наградя с много имения в моето царство.
И с ласкателства, с обещания за големи почести и богатства, нечестивият цар се опитвал да прелъсти този праведен мъж. Но истинният Христов изповедник оставал непоколебим във вярата си. На коварните думи на мъчителя той отговарял:
– Начало и основа на всяко добро е благочестието: без него всички блага, които ми обещаваш, са само нищета, крайно огорчение и лишаване от това, което имам.
Като се убедил в невъзможността да склони свети Вавила към нечестие, Нумериан отнова изпаднал в ярост и заповядал на своя началник Викторин да сложи тежки вериги на шията и нозете на светителя и да го води из града, за да го опозори пред всички. Беззаконникът хранел надежда, че този почтен мъж, ползващ се със слава и уважение от всички, ще се засрами от такова безчестие и ще се съгласи да изпълни нечестивото желание на царя. Когато оковали светеца във вериги, царят започнал да се надсмива над него:
– Бог ми е свидетел – казвал той, – че за тебе, Вавила, е много добре да ходиш в тези вериги: те напълно подхождат на твоята старост.
– О, царю – отговорил светителят, – ти ми казваш тези думи на шега, а аз ще ти кажа истината: тези вериги за мене са така почетни, както царският венец за тебе; страданията за Христа са ми така приятни, както за тебе царската власт; смъртта за безсмъртния Цар е така желана за мене, както животът за тебе.
При свети Вавила живеели трима юноши, негови родни братя. Те били млади по години, но зрели по ум, и духовно възпиталият ги Вавила ги смятал за свои деца. Следвайки своя учител, те не го оставили и когато бил окован във вериги. Като погледнал към тях, царят казал на светеца:
– Вавила, мисля, че тези деца, наричайки те учител, само увеличават твоята гордост и заради тях ти оставаш непреклонен в противенето си на нашата воля.
– Ако ти – отговорил му светителят – пожелаеш да попиташ тези деца, то ще видиш, че те са по-разумни от самия тебе и ще узнаеш, че това са семената на моето учение.
– Чии са тези деца? – попитал царят.
– Те са мои духовни деца – отговорил светителят, – аз ги възродих чрез благовестието, откърмих ги с поучения, възпитах ги с наставления, и ето, в тела на деца пред теб стоят велики мъже и съвършени християни. Изпитай ги и ще видиш.
Царят заповядал да отведат свети Вавила на площада и да го затворят в тъмница, а децата извикал при себе си и най-напред ги попитал имат ли майка.
– За нас и майка, и баща, и учител е Вавила – отговорили децата. – Ние сме го обикнали повече от майка: тя само ни е родила, а той ни учи на разум и благочестие и грижейки се за душите ни, ни води към високи добродетели.
Но царят заповядал веднага да намерят майка им и да я доведат при него. Когато я довели, царят я попитал как се казва и тя ли е майка на тези деца.
Тя отговорила:
– Името ми е Христодула; тези деца наистина са мои. Аз ги принесох, като плод на моите болки, в дар на Бога и се надявам, че премъдрият Вавила, на чиито грижи съм поверила децата си, ще ги положи в небесната съкровищница.
Нумериан се разгневил и заповядал да бият благочестивата жена по страните и в това време казвал:
– Не разговаряй така дръзко с царя.
А децата, виждайки как бият майка им, казвали:
– Царят е обезумял.
После царят започнал да пита децата как се казват и на колко години са.
Те казали, че първият от тях е на дванадесет години и се нарича Урван, вторият, Прилидиан, е на девет години, а третият, на име Еполоний, е на седем години.
Мъчителят се опитвал да ги прелъсти с ласкави думи и дарове, убеждавайки ги да се поклонят на идолите. Но те в един глас отговаряли:
– Ние сме християни и не ни подобава да се покланяме на идолите. Нас са ни научили да познаваме Единия Бог, Този, Който е сътворил небето и земята. И ние се покланяме на него, а не на бесовете.
След много ласкателства, като видял, че децата остават непреклонни, мъчителят заповядал да ги бият, нанасяйки им рани според броя на годините на всеки от тях. И така, на първия нанесли дванадесет жестоки рани, на втория – девет, а на третия – седем. Децата мъжествено търпели страданията и съжалявали само за това, че нямат повече навършени години, за да получат повече рани за Христа.
– Дори ако сте решили да ни убиете – казвали те, – няма да се поклоним на лъжовните богове: ние служим на Единия Бог, на Господ Иисус Христос.
След като освободил майка им и отвел децата на друго място, царят отново повикал при себе си свети Вавила.
– Ето – казал той, – твоите деца вече се поклониха на нашите богове и ти също трябва незабавно да им се поклониш.
– Вие сте се научили да лъжете от бащата на лъжата, дявола – отговорил свети Вавила на царя, – аз зная, че нито ласкателства, нито мъки могат да отлъчат децата от Христа; защото добре съм ги научил да почитат Единия Истинен Бог и да вярват в Него.
Тогава царят заповядал да закачат на дърво и свети Вавила, и децата, и да ги обгарят с огън.
Светецът, издигайки очи към небето, се помолил на Бога да изпрати Своята сила на тези малки деца и да им даде непоколебимо търпение в предстоящите мъки. А тях самите увещавал мъжествено да понасят страданията, обещавайки им велика награда от Христа. Незлобивите деца доблестно понасяли страданията заедно със своя учител, и Божията помощ ги укрепявала в търпението.
Като заповядал да снемат страдалците от дървото и да затворят свети Вавила, окован във вериги в една къща, недалече от мястото за мъчения, мъчителят още веднъж решил да прелъсти децата с ласкателство. Той ги наричал свои деца, благонравни и прекрасни юноши, дарявал им злато и сребро. Но те в един глас му казвали:
– О, лукави лъжецо! Защо простираш пред нас хитросплетената мрежа на своите измами? Нима мислиш да ни уловиш в нея като птици? Бъди уверен, че няма да постигнеш никакъв успех, дори и да употребиш всичкото си старание, защото нас ни пази и покрива Христовата сила, чрез която твоите мрежи скоро ще бъдат унищожени, а ние ще се избавим.
След това отроците възкликнали:
– О, майко наша, благочестие, няма да се отречем от тебе! О, възлюбени наш учителю Вавила, ще бъдем верни на твоето учение! Защото не само този цар, но дори да се бяха събрали много и най-люти царе и мъчители, и те не биха могли да ни отлъчат от нашия Бог.
Свети Вавила, който бил затворен наблизо, чул думите на своите ученици и се възрадвал с неизказана радост, благодарил на Бога, въздаващ хвала на Себе Си чрез устата на тези деца.
Скоро царят заповядал да доведат при него и свети Вавила и му казал:
– Тези деца не са ли твои, Вавила? Мисля, че те са се родили от тебе, защото по своето злонравие твърде много приличат не тебе.
– Наистина – отговорил светецът – тези отроци са мои деца, но не по плът, а по дух: защото досега не съм бил изкушен от плътски пожелания и не съм живял съпружески живот.
– Непокорни Вавила – казал царят, – защо още пребиваваш в своето жестокосърдие и измъчваш и себе си, и нас? По-скоро принеси жертва на боговете, за да не се мъчиш повече и заедно със своите деца да се избавиш от мъченията и да се удостоиш с почести и дарове от нас. Какъв смисъл има доброволно да предаваш и себе си, и тези малки деца на мъчения и смърт? Не подобава ли ти, като мъдър наставник, да се грижиш за децата така, както за собствения си живот, за да не погинат без време и повяхвайки бързо, да си отидат от живота в самия разцвет на младостта си?
Но богомъдрият Вавила възразил:
– Не подобава ли на тебе, царю, да се грижиш за своето царство, да се въоръжаваш против враговете и да воюваш с тях, вместо да мъчиш нас, невинните? А ти, оставяйки всички земни дела, се нахвърляш върху нас и забравяйки за враговете, пленяващи страната, воюваш с нас и ни преследваш. И всичко това ти правиш не в полза на твоето царство, а само за да угодиш на звероподобната си ярост и свирепия си нрав.
Доведен до ярост от тези думи, царят осъдил и светителя, и децата на смърт. Войниците отвели светците на мястото за посичане, а свети Вавила в това време пеел словата на Давид:
„Върни се, душо моя, в своя покой, защото Господ ти стори добро“ (Пс. 114:7).
Като стигнали до мястото, където било определено светците да положат главите си за Христа, светият поставил отроците пред себе си, за да бъдат посечени с меч първо те. Той се боял да не би някой от тях, оставайки след него, да се уплаши от смъртта и да отстъпи от Господа. Затова той най-напред изпратил на небето светите деца и ги утешавал, поучавайки ги да не се боят от посичането с меч, защото ще получат вечен живот от Христа. Когато момчетата били посечени и претърпели смърт, свети Вавила с радост възкликнал:
„Ето, аз и децата, които ми даде Господ“ (Ис. 8:18)…
След това и той сам преклонил главата си под меча. При това завещал на тези, които ще погребат тялото му, да положат в гроба заедно с него и веригите и оковите:
– Нека те бъдат украшение на моето тяло – казал той.
С отсечена глава свети Вавила се въдворил в горните селения и застанал със своите деца пред Небесния Отец. Честното му тяло било погребано заедно с веригите, както сам заповядал, умирайки; с него били погребани и тримата свети отроци.
(1) Констанций – римски император, вторият син на Константин Велики, царувал от 337 до 361 г.
(2) Юлий Констанций, брат на Константин Велики. Такива съуправници се наричали цезари.
(3) Тоест тук се намирал така нареченият оракул, място, където според вярванията на древните гърци и римляни, боговете по шума на листата на свещените дървета, по шуртенето на водата и т. н. предсказвали бъдещето на хората. Тези предсказания имали характера на неясни изречения, а техни тълкуватели се явявали жреците, които за своя изгода поддържали груби суеверия и заблуждения сред народа..
Много години след това цар Констанций (1), син на Константин Велики, направил съуправник на своето царство Галий, брата на Юлиан, син на неговия чичо (2) (тъй като нямал свои деца). Галий, след пристигането си в Антиохия, пренесъл мощите на свети Вавила и пострадалите с него трима отроци в едно предградие на Антиохия, наречено Дафна. За това място разказват, че то получило името си от някоя девица Дафна, която там се укривала от Аполон, както се разказва в гръцките езически предания. Това място било много красиво, засадено с кипарисови дървета, и заобиколено с гори от други високи дървета; то заемало голямо пространство, отличавало се с плодородие и в него имало бързотечен извор.
Посред Дафна се издигал идолски храм, в който се намирал художествено изваян идол на Аполон. Този идол давал отговор на питащите го, защото в него се криел бяс (3). Тук се събирали езичниците, принасяли жертва на идола и устройвали различни нечестиви игри и беззакония.
Гореспоменатият Галий, бидейки благочестив християнин и стараейки се да отвръща езичниците от техните беззакония, искал да разруши намиращия се в Дафна идолски храм, но се боял това да не предизвика бунт сред гърците, защото там все още имало много езичници, готови дори да умрат за своите скверни богове. Затова Галий построил там неголяма църква и, както беше казано, пренесъл в нея мощите на свети Вавила и тримата отроци, полагайки ги в голям каменен ковчег. Той се надявал, че нечестивците, събирайки се на това място, постепенно ще започнат да се обръщат към Христа, виждайки чудесата, ставащи от мощите на светците.
(1) Юлиан Флавий, римски император, наречен Отстъпник.
(2) Галилейци се наричали последователите на Христа, Когото наричали „Иисус Галилееца“ (Мат. 26:96), защото прекарал детството и юношеството Си в Назарет, малко градче в Галилея..
След убийството на Галий и смъртта на Констанций се възцарил Юлиан Отстъпник (1). По време на похода се срещу персите той посетил Антиохия и се отбил в храма на Аполон. Като принесъл жертва пред неговия идол, Юлиан го попитал дали ще победи персите. Но идолът не му отговорил, защото откакто в Дафна били пренесени мощите на свети Вавила, бесът изчезнал и идолът замлъкнал, и повече не отговорил на нито един въпрос.
Като узнал за това от Аполоновите жреци, Юлиан заповядал на „галилейците“ (2) да вземат оттук каменния ковчег с мощите на светците. Всички антиохийски християни, от малки до големи, се събрали тук и с псалми и песнопения пренесли мощите на свети Вавила и тримата отроци в града. Християните обградили ковчега от всички страни и пеели: „нека се посрамят всички, които служат на истукани, които се хвалят с идоли“ (Пс. 96:7).
Още щом мощите на светците били пренесени от Дафна в града, върху Аполоновия храм паднал огън от небето и го изгорил заедно с идола. Така били посрамени нечестивите, а вярващите се възрадвали и възхвалили Бога. Слава на Господа во веки. Амин.
Житие на св. пророк Мойсей Боговидец
Св. пророк Мойсей. Източник: ikona.ruМойсей бил третото дете на съпрузите Аврам и Йохаведа, принадлежащи към Левиевото коляно. По-големият брат се казвал Аарон, а сестрата – Мариам.
Родил се около 1550 г. преди Рождество Христово, когато угнетяването на евреите в Египет стигнало до най-високата си точка. Фараонът Тутмос І (1557-1501 г. пр. Р. Хр.), като виждал, че съществуващите до това време притеснителни мерки не спрели увеличението на евреите, издал заповед да бъдат убивани при раждането или да бъдат хвърлени в раката Нил новородените мъжки еврейски деца. Три месеца Йохаведа криела своето дете. Като видяла, че не може повече да го пази в тайна, сложила го в едно кошче, намазано с асфалт и смола, и го пуснала в тръстиката до брега на реката Нил. А Мариам застанала отдалече да наблюдава какво ще стане с братчето й. По някое време дошла на това място фараоновата дъщеря да се къпе в реката. Тя съгледала кошчето и пратила случинята си да го донесе. Отворила го и видяла вътре хубаво детенце, което плачело. Смилила се над него и по Мариам го пратила на майка му да й го откърми. След като отбила детето си, радостната Йохаведа го предала на царската дъщеря. Тя го осиновила и му дала името Мойсей, което значи „от вода изваден“.
Макар и възпитан в царския дворец, Мойсей не изгубил съзнанието, че е евреин. Не изгубил и любовта си към своя народ. Когато станал на 40 години, той установил по-тесни връзки със своите сънародници. Виждал ги като жалки роби и страдал по тях. Веднъж в пристъп на гняв убил един египтянин, който жестоко биел евреин. Престъплението му станало известно на фараона. Затова избягал в Мадиамската страна. Там свещеник Йотор го приел в своя дом и му дал по-късно за жена дъщеря си Сепфора, от която му се родили двама сина – Гирсам и Елиезер.
През следващите 40 години Мойсей се занимавал със скотовъдството на тъста си. Бил пастир.
Дошъл денят, когато Бог го призовал да стане водач на еврейския народ. Както пасял стадото при планината Хорив, той видял една горяща и неизгаряща къпина. Смутен и развълнуван, чул гласа на Бога изсред къпината:
– Видях страданията на Моя народ в Египет и чух вика му от жестоките разпоредници. И тъй върви! Ще те пратя при фараона, за да изведеш Моя народ из Египет! (Изх. 3:7-10).
Св. пророк АаронГоспод отхвърлил всички колебания и възражения на Мойсей. Аарон му бил придаден като говорител, понеже сам той говорел тежко, заеквал.
Послушен на Божията воля, Мойсей се разделил с тъста и семейството си и тръгнал към Египет. По Божие внушение Аарон го посрещнал радостно. Около двамата братя се насъбрали много евреи. Те спечелили доверието им. Настъпило въодушевление сред робския народ. Но скоро то се заменило с униние и малодушие. Новият фараон Аменофис ІІ отхвърлил искането на Мойсей да бъде разрешено на евреите да излязат от Египет. Умишлено били влошени условията за работа на евреите. Народът изгубил тлеещата до това време надежда, че ще бъде избавен от робската неволя в Египет. Мойсей също изпаднал в колебание. Почнал да губи вяра, че мисията му ще успее. Но тъкмо в най-критичния момент по Божия повеля се заредили в Египет десет природни бедствия. Едва след последното, десетото бедствие – умъртвяването на всичко първородно в Египет – било позволено но двамата братя да изведат еврейския народ из Египет заедно с цялото му имущество.
Като всепризнат вожд Мойсей наредил на евреите да празнуват първата Пасха в чест на освобождението си – да заколят пасхално агне, което да ядат с неквасен хляб и горчиви треви в пълна готовност за път, дори с пътнически тояги в ръцете.
Мойсей искал да поведе народа си по най-късия път за Ханаан. Но получил заповед от Бога да завие на юг към Пихахирот, отдето да преведе народа през Червено море.
Египтяните се разкаяли, че освободили евреите, се впуснали с войската си да ги гонят и върнат. Червеното море по чудесен начин се раздвоило и дало възможност на Божия народ да премине по дъното му като по сухо. Когато египтяните се устремили по същия път, водите на морето се съединили и погълнали цялата фараонова войска.
Тогава еврейският народ под ръководството на Мойсей, Аарон и Мариам, в знак на благодарност, изпял на Господа тая песен:
„Да възпея Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли в морето. Господ е моя сила и моя слава. Той ми стана спасение. Той е мой Бог, и ще го прославя; Бог на баща ми, и ще Го превъзнеса!“ (Изх. 15:1-2).
По пътя за Синай с Божия помощ Мойсей направил горчивата вода при Мерра сладка за пиене. В пустинята изпросил от Бога чудесна храна за народа – пъдпъдъци и манна. При Рафидим извел вода от една скала. По съвета на тъста си Йотор, който го посетил при Синай, поставил свои помощници при управлението на народа. Тук именно той станал посредник между Бога и своя народ.
Господ често му се явявал на планината Синай, дал му подир четиридесетдневен пост Десетте заповеди и много други наредби и закони.
Когато Израилевите колена, в негово отсъствие, изпаднали в идолопоклонство, Бог ги заплашил с унищожение. Тогава Мойсей проявил своето духовно величие, като казал:
– Ако тях не простиш, тогава и мене заличи от книгата на живота!
При своето второ четиридесетдневно престояване на Синай Мойсей получил нови скрижали с Десетте заповеди, тъй като първите той счупил в пристъп на свещен гняв поради идолопоклонството на евреите. Когато се връщал от планината, лицето му изпущало зари, понеже говорил с Бога. Като го гледали цял в светлина евреите се бояли да се доближат до него. Те не можели да гледат светещото му лице. Затова той трябвало да си сложи покривало. И по-после той покривал лицето си, когато идвал от светилището, където беседвал с Бога.
През време на едногодишното пребиваване край планината Синай Мойсей наредил, по небесно указание, да построят скинията (подвижен храм), където бил поставен ковчегът на завета с двете каменни плочи на Десетте заповеди. Тия славни десет Божии заповеди имали силата да запазят еврейския народ в почит към истинския Бог, да го държат отделен от езическите народи и тъй да го приготвят да приеме идещия Спасител.
Като стигнали в Миавската равнина, Мойсей произнесъл своите прощални речи пред еврейския народ, в които изобразил бъдещата му съдба. После поставил за своя заместник Иисус Навин, изкачил се на планината Нево, отдето видял обетованата земя, и починал там на 120 години.
Гробът му останал неизвестен за евреите.
По Божие вдъхновение и откровение при странстването из пустинята Мойсей написал първите пет книги на Свещеното писание от Стария завет, които са известни под името Моисеево Петокнижие: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие.
Източник: cross.bg
Каква е вашата реакция?
