Адресът е улица „11 август“ № 18. Там – двайсетина лета след началото на отминалия век , се появява триетажна сграда, чийто стопанин е Данаил Крапчев. Единият – заедно с Атанас Дамянов – от двамината най-големи вестникарски магнати у нас преди 1944-а. В сградата той настанява редакцията на вестник „Зора“ и наборен цех.
„Зора“ е сред легендите на българската журналистика. Има периоди, в които тиражът на изданието достига до фантастичното не само за ония времена число 120 000. На вестника сътрудничат Йордан Йовков, Димитър Талев, за него работи Чудомир… Само това да бе – стига.
Политически репортер там преди деветдесетина години е Константин (Коста) Купенков. С него бяхме съседи в столичния квартал „Павлово“. Русенец, с великолепно образование и от Женева, владеещ няколко езика, благ по нрав мъж, елегантен, висок. Депутат, почетен член на нявгашното Красноселско читалище, което всъщност винаги бе и е на спирка „Овча купел“ по маршрута на трамвай № 5. Бе се срещал с Кемал Ататюрк, с десетки други знаменитости, а още от 1908-ма е един от пионерите на организираното журналистическо движение и в София, и в България. Отиде си през ноември 1969-а.
След септември 1944-а в сградата на улица „11 август“ за известно време се настанява вестник „Отечествен фронт“. После – „Кооперативно село“. А от 1966-а там се набираше „ПОГЛЕД“, освен него – „Трудово дело“, „Еврейски вести“…
На първия етаж през осемдесетте имаше бюфет, нагоре – редакционни помещения. Най-помнещ се бе просторният наборен цех. С линотиперите до топлите и приказливи машини; с метранпажите; с огромната маса за стъкмяване на страниците; с касите с букви от различни шрифтове; с пресата в дъното – до прозорците, обърнати на изток; с касите с кисело мляко и газирана вода, с които печатарите бореха оловните изпарения; с двете миниатюрни стайчета за коректорите; със стаята за дежурните екипи на западния край на етажа. Та тъкмо там се набираше „ПОГЛЕД“ от 1966-а до 1991-ва. Четвърт век! Там бях и аз – като редактор в отдел „Култура и изкуство“ на този дивен седмичник – издание на Съюза на българските журналисти, от 1980-та до края.
Над цеха се помещаваха колегите от „Коперативно село“, най-горе бе карикатуристът Слави Митев с другарите си от отдел „Хумор и сатира“, най-корпулентният от които през седемдесетте бе добродушният Н. Божков.
Шеф на печатарите от онова време беше Севдалин (Севдо), а 4-5 жени „връзваха“ страниците, една от тях сякаш се казваше Роза, а омазаният до уши с печатарско мастило Васко с ръчен валяк вадеше длъгнести шпалти и цели страници за четене от дежурните, от коректорите…
След 1990-та дойде царството на новите технологии. И сградата осиротя. Кога и точно от кого е напусната – други да кажат и разкажат.
След ден-два сигурно вече няма да я има. Малко подир Гергьовден багер, не знам как качен на втория етаж, ръфаше плътта й. Голям зор виждал, споделиха хора от махалата. А закованата входна врата, призрачните стени с изкъртени черчевета на прозорците към улицатаи металните платна, опасали тротоара, навлажниха очите ми…
Не ме интересува кой е новият собственик на имота.
Печално е безразличието на софийската община към сгради с такава преславна история. Защото забравата и нихилизмът никога не са били добри съветници.
И най-малкото, което може да се стори, е да се постави една паметна табелка с пояснение какво е имало на този адрес. Когато новите стопани построят онова, което са си наумили.
Крапчевата вестникарска къща на улица „11 август“ № 18 заслужава поне малка плочица за почит…
Член на: СБЖ; Комисията по етика на СБЖ. Превежда от английскии руски.Автор на изданията „София в началото на века“, „София преди сто години“ и на книгата „Спомен за снимка“. Носител на: *почетния знак „Златно перо“ на СБЖ; *Голямата награда „София“ за журналистика.
Снимки: Андрей ВЕЛЧЕВ
Каква е вашата реакция?
