В „Отвъд границите” ви представяме едно пътуване през журналистиката, в което можем да огледаме представите си за истина, стремеж и свобода. А още повече, че то се случва през погледа на проф. Христофор Караджов.
Днес той е преподавател по журналистика в Калифорнийския университет. Пътят му дотам е истинско приключение както на словото, така и на всичките му отражения.
„The Dallas Morning News”
Седяхме с колегата ми Боби Инграция, криминален репортер, в стая точно над гаража, в който Джак Руби застрелва Лий Харви Осуалд. Всичко е много историческо, атмосферата е… е, може да си представиш.
Та седим с колегата ми там и той ми казва: „А бе, в момента няма никакви криминални събития, но ми казаха да напиша за това колко е горещо времето днес. Ако искаш, погледни, дали и ти можеш да добавиш нещо към материала ми?“.
И аз започвам да гледам прогнозите, някакви исторически сводки, такива неща, и написвам един абзац, ама буквално няколко изречения и му го давам принтиран, (тук Фори спира да говори за миг и през смях продължава) колегата ми поглежда абзаца и ми казва изумен: „Ама ти можеш да пишеш!“. А аз му отговарям: „Ами, мога…“.
А то бях написал буквално няколко изречения. Но той ги включи тези няколко изречения в материала си и дори ме беше цитирал, че аз съм участвал в написването на публикацията.
И това беше първият ми материал за американски вестник. Всъщност за един от десетте най-големи вестника в САЩ и най-реномирания в тази част на страната – „The Dallas Morning News”.
Как стигна до точно този вестник?
Почти на майтап подадох документи за един конкурс през 1996 г. за програма, която събира журналисти от цял свят, по-скоро от страни, в които нямат все още добре изградени журналистически школи. И България беше една от тях.
Програмата се казваше „Alfred Friendly Press Fellowships“. Заминах първо във Вашингтон за 1 месец, където имахме кратко обучение – семинари разни, в които ни учиха как точно се пише по стандартите на американската журналистика.
Когато това обучение приключи, ме изпратиха в Далас (Тексас – б.р.) и започнах стажантска програма във в. „The Dallas Morning News”. В началото си мислех, че е една среда, която познавам, а то се оказа, че въобще не я познавам.
Имам предвид, че аз съм завършил журналистика в България и бях работил 6-7 години за няколко издания – бях правил журналистически разследвания за в. „Диалог“, пишех за „24 часа“, а това през 90-те беше Вестникът с главна буква! Но в САЩ беше друго.
И така, започнах работа в „The Dallas Morning News”. Преди да напиша абзаца за времето, който колегата ми публикува в своя материал, всички бяха много мили с мен, но и никой не ми даваше да напиша и ред. Сякаш си казваха – е, хубаво, дошло някакво момче от България, нека седи в ъгъла и да гледа как ние работим. Никой не очакваше, че мога да пиша. До момента, в който Боби Инграция един вид ме откри. След това нещата се промениха.
Когато попитах Фори какъв човек е бил Боби Инграсия, той се усмихна и сякаш се върна в онова време, помисли за миг и събра образа на колегата си в 2 изречения.
Боби беше много готин. Караше един голям кадилак като този на Ник Нолти в „48 часа“ или на Никалъс Кейдж в „Да напуснеш Лас Вегас“.
Какви материали продължи да пишеш за вестника?
След „пробива“ с Боби първо започнаха да ми дават мънички неща, докато един ден не ме изпратиха, заедно с една фотографка, взела „Пулицър“ за международен репортаж, да отразим някакъв лагер за дечица с увреждания.
Качвам се на колата, там не е като тука, да ти дадат служебна кола, да се натоварите цял екип хора и т.н… Та качвам се аз на колата, тя на нейната и тръгваме към мястото. Отивам аз при тези дечица да пиша фийчър (feature story, вид журналистически материал – б.р.) за тях.
Когато стигнах там, намирам много мили хора – възпитателите, децата, всичко е много хубаво. И аз си помислих: “Леле, изпратиха ме в трета глуха, тука няма нищо кой знае какво”. Защото в България бях свикнал да ходя все по важни събития – Министерски съвет, Парламента, протести… и да отразявам такива неща…
Но си написах материала за децата, предадох го на Стив Харис – редактора ми. Той го прегледа и дума не каза. На другия ден отивам в редакцията на работа и всички ме гледат едно особено, идват при мен и ме поздравяват, тупат ме по рамото, казват ми „браво“… И аз се чудя какво става. Поглеждам броя на вестника – моят материал публикуван под „челото“ на вестника, на първа страница. Заедно с една голяма снимка на детенце, което язди конче.
Тогава разбрах нещо много важно за американската журналистика – регионалните истории, новини и въобще всичко местно е по-важно от каквото и да било международно. Ще ти дам един пример за това. Пак тогава правих интервю с Лех Валенса, който беше на посещение в САЩ. Говорих с него повече от час и написах страхотен материал, но този материал беше сбутан в две колонки някъде по последните страници на вестника.
Как изглеждаше редакцията ти там?
Едно голямо помещение, всички заедно, не като тук, по стаи. И доста тихо ми се видя. Даже имам една смешна история от тогава.
Това беше времето, когато компютрите все още не бяха навлезли масово и в редакцията имаше един голям компютър-майка, чиито модем вдигаше ужасен шум – правеше „чкър – чкърррррр… „. Та аз като отидех при този компютър да търся някаква информация, той започваше да издава тия звуци и всички ме гледаха едва ли не с укор, че нарушавам тишината в редакцията.
(Докато Фори обяснява и имитира компютъра в редакцията си, и двамата започваме да се смеем).
След тези 5 месеца какво се случи? Тогава ли реши да останеш в Щатите
Да. Тогава реших, че това е държавата, в която искам да се върна и да пробвам да продължа образованието си по журналистика. Но трябваше да се върна в България. Прибрах се точно по време на Жан Виденовата зима (декември 1996 г. – б.а.).
После дойдоха събитията от 1997-а и 10 януари, когато бях репортер по площадите. Тогава станах заместник-главен редактор на списание „Сега“, работех и за „24 часа“. И на двете места се опитах да въведа американските стандарти на писане. Но много не ми се получи.
Каква е разликата между журналистиката в Щатите и в България?
Това, което научих в Щатите, е как един журналист трябва да работи много съвестно с източниците си. Това в България го нямаше тогава, а и сега го няма. Там, в Щатите не можеш да публикуваш материал, ако не си го проверил поне от 2 независими други места.
За пример, когато работех в „24 часа“, Ани Крулева, прокурорът, беше казала нещо за Филип Димитров от трибуната на НС и ние се чудим да го пуснем ли във вестника или да не го пускаме. Влиза Валери Найденов, който тогава беше главен редактор, и казва: “Пускайте го, щом го е казала, значи го пускаме, утре ще проверяваме дали е вярно. Важното е, че е шокиращо и сензационно и ще направи тираж”.
В Далас такова нещо нямаше. Винаги се търсеше информация от няколко места. Вниманието към детайла и фактите беше изключително голямо. Постоянно ме питаха – ти къде го видя това, къде го провери, сигурен ли си… никакви анонимни източници не се публикуваха, докато не се убедиш, че това, което ти казват е истина. А тук, дори и като заместник-главен редактор на списание „Сега“, не можах да наложа този начин на работа.
Какво е свобода?
За журналистиката това е възможността да вършиш работата си, да следваш съвестта си, професионализма си и това да не доведе до момент, в който някой ще те уволни за тези ти качества. И, да, пълна свобода няма в нищо, но истината трябва да е водещата. Да казваш истината е най-важното и това в някои ситуации действително изисква голяма смелост. (Със съкращения)
Автор : Николета Атанасова, Александър Детев | Източник: БНТ
Каква е вашата реакция?
