Българските зрители искат да гледат българско национално кино. Може би идва ренесансът, реанимацията на интереса към българското кино. Отминалата 2017-та година показа това, тя бе добра година за българското кино и в количествено, и в качествено отношение. Някак се набра енергия, която се изля в спешни филми и то с достатъчно ефективен зрителски резултат.Това каза кинокритикът проф. Божидар Манов в интервю за БГНЕС по повод 13 януари – датата, на която българската филмова общност чества своя професионален празник. Именно на този ден е първата публична прожекция на филма на Васил Гендов „Българан е галант”.Игралните филми през 2017 г. върнаха куража.
От една страна се появиха филми, които са зрели в творческо и идейно отношение, с овладян професионализъм, от различно поколение автори. От друга страна някои от тези филми, въпреки изключително стеснения национален пазар у нас и възможност за разпространение в кино залите, получиха и добро зрителско отношение.[i]Без да ги подреждам по друг ред освен по азбучен, имам предвид „Въздесъщият” (реж. Илиян Джевелеков) – един много хубав, силен, модерен, умен, интелигентен филм при това зрелищен, с примамливо, притегателно екранно излъчване.
Той не случайно получи „Златна роза” на националния фестивал във Варна, като за първи път се получи едно тройно съвпадение – освен „Златна роза” , наградата на професионалното жури, филмът получи наградата на критиката, което винаги е изпитание, тъй като там има един високо изискан професионален критерии, и на трето място наградата на публиката.
Оказа се, че този филм съчетава в себе си тристранно одобрение, което е най-желаният вариант за всеки автор.Филмът „Възвишение” (реж. Виктор Божинов) – прекрасен филм, силен роман в основата на Милен Русков, но много добра кинематографична реализация, тежка, защото това е епоха, костюм, декор, персонажи, диалог, словото на екрана е специфично, и много нови актьорски лица, наред с някои от познатите, които направиха един завладяващ филм.
Този филм показа, че зрителите искат да гледат такива български филми и той парадоксално в няколкоседмични боксофиса поведе класирането с най-много зрители.Филмит „Воевода” (реж. Зорница София) – също история, епоха, връщане назад по литературата на Николай Хайтов за Румена войвода. Той е друг тип кино с повече акцент върху персонажа, присъствието на нестандартния, героичния персонаж. И въпреки финансовата оскъдица, той беше направен с много ограничени средства, въпреки това той също намери зрителски отклик, хората го харесаха.
В края на годината излезе още един също много добър филм – „Дъвка за балончета” (реж. Станислав Тодоров), който получи наградата за най-добър сценарий на „Златна роза”. Умен, интелигентен, грамотен филм и в същото време много отворен към зрителите.
Оказа се, че българските зрители искат да гледат българско национално кино и това трябва да бъде дебело подчертано.
Защото ако някога е битувала идеята, че американската масова продукция, американските блокбастъри, американските 3D и незнам си какво засмукват зрителите и за българските филми така да се каже не остава контингент, това сега не е вярно. Когато има достоен конкурент и силен филм, зрителите отиват, защото тъкмо това е пазарът. Той може да бъде подпомаган от различни данъчни и нормативни клаузи, но в крайна сметка, когато човек си купува билет, той се ръководи само от собствения избор и вкус.Тоест, тези заглавия, опровергаха погрешния извод, че филмът, за да бъде хубав, трябва да е сложен, енигматичен със закодирани послания и значения, едва ли не да бъде априори предназначен за някаква елитарна публика, което до някъде оправдава авторите с техните амбиции, но пренебрегва зрителите, което е абсолютно недопустимо.
Няма такава национална филмова индустрия, която да не се интересува от зрителите си.[i]Но, ето че при едно не изобилно, а настоятелно и амбициозно производство и други два филма, силно авторски, подчертано авторски, намериха своя много добра реализация и ги очакваме и на нашите екрани. Имам предвид „Посоки“ на Стефан Командарев, който след 30-годишно отсъствие ни върна в официалната селекция на Кан и на Лазурния бряг получи наистина забележителни аплодисменти, макар че няма награда. Втори важен аргумент, поради добра организирана тройна копродукция и дистрибуция, филмът почти веднага след Кан тръгна в разпространение в търговските кино зали на редица западни страни – Франция, Италия, Испания, където също получава много добър зрителски отклик.
Това отдавна не се е случавало – български филм да присъства в търговския репертоар на едно голямо западноевропейско кино.И още едно заглавие „3/4“ на дебютанта Илиян Метев, който пък взе златния леопард на фестивала в Локарно. Декларативно амбициозен авторски филм, тоест с риска да не срещне широка публика, той някак си запази привилегията да бъде т.нар. фестивален филм. Може и така, но не е единствения и най-добър и полезен начин. [/i]Да обобщим, тези филми, както и поне още 7-8, върнаха куража, самочувствието и вярата за възможното ново начало на българското име.
Пълното интервю на bgnes.com
Каква е вашата реакция?
