Не зная за вас, но когато аз бях малък, хвърчилата нещо не бяха в най-добрата си форма на съществуване. В учебниците по “Трудово обучение” (Боже, как звучи само…) имаше инструкциикак да си направиш хвърчило, но учителите по “трудово” някак предпочитаха да наблягат на полезните неща като заточването на чукове с пила (за момчетата) и шиенето и бродерията (за момичетата). Дори и някой да успееше да докара на вид хвърчилото, обикновено то беше толкова тежко или чупливо, че при опита да го отлепиш от земята обикновено безславно се чупеше, късаше или най-малкото – цапаше се. Или ние, майсторите на хвърчила нещо не ги разбирахме, или желанието ни да имаме хвърчило, което ЛЕТИ не е било достатъчно силно, настойчиво или там каквото трябва да е едно желание да пускаш хвърчило.
Доколкото си спомням, аз също опитах да кова и лепя хвърчило от летви и паус, но ме вълнуваше повече дали ще ПРИЛИЧА на хвърчило, отколкото дали ще ЛИТНЕ като хвърчило. Спомените ми са доста избледнели, което показва колко малко съм се вълнувал от хвърчилото си. Даже имам смътен спомен, че мнозина получихме шестици по трудово за хвърчилата – заради това как изглеждат, а не дали летят. А то е все едно, братята Райт да са се вълнували от това дали самолетът им изглежда представителен, а не дали лети. Защото преди тях един руснак на име Можайски направил много внушителен на вид “самолет”, който възнамерявал да вдигне с парна машина… но така или иначе нещото, което повече прилича на къпингарска тента с мотор и което братя Райт направили, със сигурност приемаме, че е първият “сам лети”.
Дълги години никакво желание за хвърчило не се появи в мен. А хвърчилата вече не ги правеха, а ги продаваха. И то летящи – е, ако има вятър, защото законите на физиката не се промениха много, даже хич… И така наскоро, вече в ролята на татко, реших да взема такова хвърчило за дъщеря ми. Китайско. “Китайско” в случая не е упрек или принизяване за едно хвърчило – според Уикипедия, хвърчилата са изобретени в Китай. Следователно, на китайското хвърчило му е в гените да може да лети. Но май се отклоних от основното…
Та хвърчилото беше лесно за сглобяване и с малко повече бриз гордо се извиси над плажа на Градина. Дъщеря ми се радваше, но всеки наоколо с просто око можеше да забележи, че играта с хвърчилото беше основно за мен. За да компенсира разочарованието от моето “отлично оценено” нелетящо хвърчило някога. Детето хвана няколко пъти макарата с въженцето, на което е привързано хвърчилото, но след това отиде да си играе на вълните. Аз останах да управлявам хвърчилото, вдигайки го ту по-високо, ту сваляйки го съвсем ниско.
Няма да ви казвам, че изпитвах смесени чувства – то май се подразбира. Хвърчилото уж беше за нея, а аз си играех с него. Но тогава и то не само край морския бряг, започнах да забелязвам и други бащи, които държат хвърчила, а децата им наоколо им се радват – не на хвърчилата, а на бащите, които си играят… Започнах да се замислям – дали всеки стресиран и изнервен татко (а защо не и на майките) неможе да бъде привързан към едно китайско хвърчило, за да се чувства една-две идеи по-малко стъпил на земята и литнал в облаците? Дали не е добра идея да си представим, че всеки човек, изпълнен с желание за кавга, спор, лошотия и т.н. не е човек, който е изпуснал шанса си да си поиграе с хвърчило?!Да де, наивно е и глупаво да си го мислим, но какво пък – колко му е да опитаме и да се понесем върху хвърчилото на маааалко по-доброто си настроение. И без това есента се оказа прекрасна – направо подарено време да бъдем по-хвърчащи всички. А най-вече тези, които открихме хвърчилата едва заради децата си…
 Боян Кутевски,Д-р , Контент Мениджър. Водещ експерт по връзки с обществеността и маркетинг. Много студенти го познават като преподавател в Софийския Университет, Нов български университет и Датския колеж в София. Редом с преподаването д-р Кутевски поддържа и интересна рубрика в Любословие.БГ. |
| e-mail: kutevski@luboslovie.bg |
Каква е вашата реакция?
