„Добрата новина не е новина“. Това е един от основните принципи в журналистиката. Не, че е някаква строго пазена тайна, но е хубаво да се знае и от хората извън гилдията. Оттам и потребителите ще си отговорят защо вечерните новинарски емисии изглеждат като видео некролог, след който всеки момент ще започне прякото излъчване на някакво погребение, представено като супершоу. Съмнително е също дали драгият зрител осъзнава, че е в плен на сивотата, тъгата, грозотия и гадните истории, които най-малкото натъжават и изсмукват всяка капка оптимизъм в човек.
Осмелил се да махнеш репортажа за поредния пътен инцидент с ранени, недай си Боже и загинали, смениш канала с дистанционното… , а по съседната програма са новини за грабеж или пребит старец за жълти стотинки. Пропаднала тераса или такси, паднало в река и има ранено дете. Примерите за жалост наистина са много. Но искам да спра дотук с лошотията. Защото освен сивото, гадното, тъмното, черното и мизерното, в България има и хубави работи ! Просто е въпрос на мироглед. Въпрос на избор дали искаш да гледаш оптимистично или не. И ако има нещо, в което българите сме шампиони, е именно да виждаме само най-лошото и черното.
Ако някой не вярва и си казва – абе, остави я тази България, емиграция му е майката. Точно за тези хора е следващият текст – един своеобразен наръчник.
С един приятел често недоволствахме, че негативните новини доминират и обсъждаме поредната, която сме прочели или изслушали. А като искаме да видим хубавото…зацикляме. Но ги има. И го осъзнаваш, когато погледнеш малко по-отдалеч, както аз – на 2300 км разстояние от България.
В случай, че силно искате да изчезнете завинаги от територията, наречена България, препоръчвам първо да си погледнете ЕГН-то.
Ако сте млад, много млад, например, дете в ученическите години, емиграцията е добър ход. Отиваш на друго място, ходиш на училище, научаваш език. Има бъдеще за теб. Интегрираш се, намираш среда. Всички предпоставки за успех. Въпросът е какви амбиции би имало въпросното дете. Или обикновена работа със сносна заплата ще го задоволи и така може да се бъхти цял живот, което ще му е достатъчно. Е, в бяла държава, като Германия, например, може да получи сносна пенсия. Или във Франция. И накрая ще се чуди дали пък да не се върне в България, защото има готина пенсия в евро, която като харчи в левове, става двойна и ще живее почти като цар. Друг въпрос е какво ще се случи след 20 или 50 години в Европа. Но емиграция в детските години е наистина най-добрият вариант.
По-нататък обаче става сложно. Студентството реално е последният влак за реализация в чужбина. Записваш университет, запознаваш се с хора, после търсиш развитие в сферата, която си завършил. Бива. Стига да има кой да те издържа, докато си студент.
Минеш ли обаче студентските години нещата загрубяват. Представете си, че сте между 25 и 30-годишна възраст. Знаете език, имате някаква професия или тапия, само че вероятността да практикувате не е толкова голяма. И си трябва адаптация. Но това е оптимистичния вариант. По-песимистичният е да не знаеш език, да почнеш да работиш някъде, да се надяваш, че работодателят ти ще излезе точен и ще ти плати, да се надяваш, че парите, които ще ти искат назаем сънародници и си им дал, няма да останат невърнати, имаш къде да спиш и неусетно обкръжението ти е станало от хора, чийто морални, етични и културни качества са най-меко казано спорни.
Ето го потенциалния профил – млад човек, ентусиазиран да работи, макар и не мечтаната професия, за да живее в по-хубава, уредена държава от България. Да речем изкарва в Германия с разнос на пици 1500 евро. За храна му трябват 300 евро на месец, квартира 300-350 (ако успее някак си да намери от раз, защото това си е като поне петица от тотото), без много език, без приятел и без среда. Естествено има и други разходи. Но като тегли чертата му остават около 200-300 евро. Само че живее като отшелник. Въпрос на личен избор е дали въпросното „отшелничество“ ще се използва позитивно или ще е пълна загуба на време.
И така година или две, докато не дойде денят, в който осъзнаеш, че си почти като робот, с минимален социален живот. А алтернативата това да се промени е като научиш перфектен език (година-две), евентуално запишеш университет (3-4 години) или да придобиеш квалификация (3-4 години, като първоначално биха ти плащали около 800 евро, които не биха стигали за нищо). Дотук простата калкулация показва – 5 години. Та след тези пет години вече започваш да правиш кариера. А ако онова, с което си се захванал не ти харесва… сори, ама пропиля най-хубавите си години! Още по-тъжното е, че не можеш и да ги върнеш.
Вярно, след 40-ата година вече ще имаш добри доходи, евентуално семейство, ако си срещнал жена, може и детенце да имате или две. Системата позволява – гледането на дете не е предизвикателство. Виждаш светло бъдеще пред себе си от 40 до 60-65-ата ти година. И утехата, че твоето дете ще има по-добро бъдеще, но цената, която си платил са твоите мечти, ако си ги зарязал, тръгнал да живееш нечий друг живот, само заради парите.
Въпросът „Заслужаваше ли си всичко това?“ неизменно ще дойде. И ако отговорът е незадоволителен, излиза, че си си пропилял живота. Докато в „гадната“ България също има възможност за развитие. Сядаш си на задника, придобиваш нужните умения и си в джаза. И без това от година на година квалифицираните кадри намалят. Ето ти добра новина – имаш по-малко конкуренти, което може ти помогне да изпъкнеш по-лесно.
Вярно, чувството да имаш 2-3 тапии в джоба и да получаваш пари, с които да имаш стандарт на живот, като един разносвач на пици в Германия, е гадно. Но пък имаш между 5 и 7 години, в които да промениш това.
Но и на разносвача на пици не му е приятно, че той си изкарва прехраната с 10-12-часов работен ден, докато вижда как тъмни субекти висят по кафетата и лентяйстват, докато държавата ги издържа. В случай пък, че на нашия герой му дойде някаква глоба, която няма как да не плати, защото дори потънал в дън земя, данъчните пак ще го докопат, то със сигурност месечните му разходи ще имат нужна от пренареждане. Може да си спокоен, че полицаите няма да те закачат, че примерно с едната гума си спрял на тротоар и затова да ти напишат фиш. Но пък можеш да изцъклиш очи затова, че си свалил от интернет я някой филм, я някоя програма. А тия глоби наистина са дебели.
Семейните хора над 40 години също имат своя нелош шанс за реализация в чужбина. Дори работейки неквалифицирана работа с две заплати ще успяват да си покриват всички сметки, да си купуват дрехи, обувки и какво ли още не, та дори и и да заделят някой лев настрана.
Иначе, в Германия определено не е като в България. На моменти се чудиш тия хора имат ли въобще емоции? Чудиш се, след като, в един ден автобус от градския транспорт ти закачи колата, а бабичка ти излезе насреща в еднопосочна улица и всичко това се размине без дори повишаване на тон, а само с извинение от двете страни.
Казваш си, в чужбина виж какво е готино, боядисват вратите на входовете и изглеждат по-добре, нищо че след 3 дни въпросните врати са вече надраскани със спрей. Забравил си как в България като вали дъжд и стъпвайки на някоя накриво поставена плочка си изпръскваш дънките. Или си дал 200 лева за окачване заради гумите по пътищата. В Германия за това може да не платиш, но пък ги даваш я за данъци, я за гражданска застраховка, която процентно не е по-малко, дори напротив, от това в България. Иначе да – дразнещо е, че в КАТ губиш цял ден, че и повече да си регистрираш колата, докато в Хамбург това става за 10 минути.
В чужбина очите ти отвикват да виждат красиви жени като българките и в резултат започваш да заглеждаш дори забрадените жени, които ти изглеждат що-годе сгодни. Казваш си, че българките са леки жени, но вместо да се научиш да отсяваш стойностното, се примиряваш с мнението на мнозинството, че „всички са еднакви“.
Изглежда, в това е и основният проблем на българина – че се примирява. Че докато политиците му говорят какви мерки ще бъдат взети срещу битовата престъпност, никой не пита, а какви мерки ще бъдат взети например срещу корупцията сред политиците.
Българинът е забравил да мечтае, съсредоточил се е върху това да калкулира как най-точно да разпредели разходите за храна и сметки. Но не излиза да протестира. Това може да го прави във „Фейсбук“, докато е на кафе в готино заведение. А така няма да си помогне, нито да стресне онези в парламента, които всяка вечер псува, докато е на масата. А защо те предпочитат да държат хората на каишка, вместо заплатите да бъдат увеличени, което автоматично ще доведе до по-голямо търсене? И тук не става дума за някакъв нов вид социализъм. Когато джобът е пълен, освен да пести, човек започва да си купува какви ли не работи, включително и глезотийки. Както беше казал един американски президент – икономиката глупако!
Но да се върнем на въпроса – дали емиграцията е мечтаният живот? Защото има цели, които могат да бъдат сбъднати навсякъде по света, но има мечти, които могат да се осъществят само в България. Въпрос на избор, както и от коя страна гледаш нещата.
Петър Петров, Хамбург
Каква е вашата реакция?
