Тихо премина 110-та годишнина от рождението на акад. Дмитрий Лихачов – човека, който нарече България „Държава на духа“.
В нашето отчаяно търсене на репутация и престиж в чужбина ние забравяме, че все пак трябва да имаш голямо мъжество да потвърдиш, че изначалният импулс от това, което наричаме днес славянска цивилизация, е тръгнал от нашите земи. И то не е от вакуумно население, а от една вече създадена книжовна школа, от една традиция на почит към четмото, писмото и книгата изобщо, която въпреки всички премеждия и вулгарности днес още има съвременни пулсации.
Въпреки ревността на част от руските учени спрямо този факт, един безспорен авторитет като акад. Лихачов, който съвсем не е галеник на съветския режим, успя с делото си не само да комплиментира нас, българите, но и да напомни на света една забравена истина за нашите исторически приноси и приоритети в духовната същност не само на нашия народ.
Това – на фона на често пъти презрителните категоризации на българите от страна на онзи свят, към който се стремим сега.
Веднага след Първата световна война имаше една категоризация на българите като варвари, недодялани, нискочелни. Един англичанин ни определи като „най-ниския типологочин вид в Европа с изключение на албанците, но по доблест, стоящ далеч зад тях“.
Нека напомня, че в любимия за българската публика филм за Джеймс Бонд има един космат българин, който убива за удоволствие. Нека напомня, че в книгата „Кандид“ на Волтер има едни българи, които не знам защо живеят във Вестфалия, които изнасилват и убиват.
Така че трябва да ценим признанието, предизвикано от Лихачов, за тази Държава на духа, която, без да има никакви институции в продължение на векове, успява да запази един красив и богат български език и да възпроизведе, макар и не в същата степен, своето средновековно книжовно великолепие.
Днешните ни „демократи“ се опитват да заличат емблематични за България исторически факти.
Искам да попитам бившите изследователи на Георги Димитров, които сега са ултрасини отрицатели, до 1943 г. имало ли е български държавник, който да говори пред света за делото на Кирил и Методий като заслуга на българите и да цитира Гьоте? Това ни беше останало като последна преграда, последна утеха, последно самочувствие с оглед на печалната съдба, която ни сполетя след края на Първата световна война.
И в най-ново време един западен професор – Ото Кронщайнер, правеше опити да говори за замяна на кирилицата с латиница, та Великотърновският университет му отне званието „почетен доктор“. Ако бяхме приели идеите на Кронщайнер, това просто щеше да добави още една капка към презрението за нашето раболепие, което може да бъде използвано, но не и уважавано.
Някои корифеи в своето чуждопоклоничество „забравят“ Лихачов, приятеля и защитника на България, само заради това, че е руснак.
Това е същото като измисления термин „рубладжия“. Друго е да си „доларджия“, нали! Макар че доларите са много повече, отколкото са рублите, то си личи косвено.
Има едни недостойни опити всичко, което е позитивно в историята на руско-българските културни отношения, да бъде свързвано с политика, със завоевания, със задунайска губерния и прочие. Представяте ли си, ако французин или американец беше произнесъл думите за държавата на духа, каква врява щеше да се надигне и с какво тупане в гърдите щеше да бъде съпроводена тя.
Има и други големи учени, които изследват и развиват фактите за българския принос в световната цивилизация, като един Рикардо Пикио например. Но те не са толкова близки познавачи на българската литература, книжовност и култура, както бе Лихачов.
Ние се прекланяме пред тях също, но не ги омаловажаваме по начина, по който има опити да бъде омаловажаван Лихачов. Комичното в случая е, че той самият достатъчно е пострадал във времената на сталинизма, бил е и по лагери, бил е опозиционер, но за нашите „демократи“ важното е, че е руснак. Това показва единствено и само ниво на мислене у тези хора, което не е за хвалба.
Ние, българите, исторически не умеем да ценим приятелите си, но правим и всичко възможно да ги разочароваме.
По сходен начин други приятели на България в други времена като Джеймс Баучер и братя Бъкстон, като няколко френски автори, които яростно защитаваха българската кауза преди Първата световна война, бяха поставени в крайно неудобно положение, когато воювахме и срещу французи, и срещу англичани.
Сега чувам с каква лекота е одобрен паметник на Рейгън в София!
Сложихме за име на площад Бисмарк. Интересно какво ще пише на този площад. Дали ще сложим думите му, че „съдбата на конекрадците от долния Дунав не заслужава костите на един померански гренадир“.
Така че ние преувеличаваме само това от Запада, към което имаме конюнктурни моментни симпатии. А не можем и да си представим каква щеше да бъде съдбата на българските манастири, например, ако не бяха литературата и помощта, дошли от Русия.
Така че, поклон пред Лихачов!
източник: Дума/Проф. Андрей Пантев
