Имало едно време един човек. Той цял живот живял в нищета и до един момент това го карало да се чувства нещастен. Всеки път, когато се почувствал беден и без късмет, той си мислел за следното:
„Нямам пари, нито дом, нито баща, нито майка. Нямам златo, нито кола, нито имам парфюм. Нямам образование, нямам приятели. Нямам земя, нямам и вяра.
Имам си косата и очите, имам си сърцето и душата. Имам си крака и ръце, език и моя пол. Имам си уши и моя мозък, имам си нос, имам си семейство.“
След като си давал сметка колко много всъщност притежава, вече имал и усмивка.
Постепенно престанал да се чувства нещастен и все по-рядко се замислял за това какво нямал; нищетата не можела да го сломи. Черпел сили от богатствата в себе си, а вдъхновение – от своето семейство и природата.
Но времето летяло и жизнените му сили отслабвали с всяка изминала година, докато в един момент Смъртта го навестила и му казала: „Време е.“
Загърнала го тя със своя студен мрак и го повела към вечността.
Спрели се, за да му каже тя:
– Сега е време да се разделим. Портите на Рая са вдясно от теб. Беше ми приятно да те съпроводя. Сбогом.
– Нима Бог ми прощава за всички глупости, които някога сътворих, и за всички хора, които нараних? – попитал той Смъртта, а тя му отвърнала:
– Бог винаги на всекиго всичко прощава. – и се приготвила да поеме по своя път.
– Но почакай! Моля те, отговори ми, в такъв случай би трябвало да няма Ад?
– Адът е вляво от теб, но са много малко душите, които поемат натам. Ти трябва сам да избереш, повече не мога да ти кажа. – и се оттеглила към своето самотно занимание.
Човекът поел надясно към Рая, изпълнен с мистичен трепет пред бъдещето във вечността.
Това, което видял, прекрачвайки портите на Рая, го изумило. Виели се огромни опашки от мъртви души , чакащи да им дойде редът, а далеч пред тях на внушителни бюра седели ангели, заобиколени от камари папки с документи.
„Не може да бъде! – помислил си човекът – Бюрокрация като на Земята.“
Това не било каквото си представял и обзет от съмнение и недоверие, решил да се отправи към Ада, за да види каква е ситуацията там.
Пред портите на Ада, съвсем разбираемо, нямало никой, нито желаещи, нито демони-стражари. Това възбудило любопитството му до степен, в която решил да прекрачи в Пъкъла, и така сторил.
Това, което установил за Ада, било също така изумително. Царяло пълно спокойствие. Със страх от вечността на това място, той продължил да навлиза в Ада. След известно време дочул музика и се отправил към източника, какво друго можел да направи. Забелязал и души, но те не изглеждали нито измъчени, нито отегчени.
Не издържал под тежестта на незнанието и заговорил една чернокожа душа. Оказало се, че това било душата на самоубил се мъж. Той също не могъл да понесе представата, че в Рая го чакало това, от което избягал, и то завинаги.
– Какъв е този Ад? Представях си болка и сълзи, а заварвам музика и усмихнати души. – попитал новодошлият.
– Да, това е Адът, за изненада на всички, осмелили се да го престъпят. А Раят, след като се съвземеш, ще осъзнаеш, че е за душите, които искат да се спасят от представата за болка и сълзи – наказание за всичките им злини. И тъй като всеки, който поиска, може да заживее в Рая, тълпите са огромни, чакат цяла вечност на опашките, за да ги категоризират и разпределят по седемте небета. Тук няма 9 кръга, има само ниво 42. Малцина се осмеляват да се отправят насам, но ставаме все повече, дори и мъртви. Тук са Гогол, Галилей, Вонегът, Бъроуз, Бредбъри, Сартр, Дио, Ницше, разбира се, като истински Антихрист. Тук са също Дъглас Адамс, ван Гог, Кърт Кобейн, Марк Сендман, Нина Симон, всички останали творци – разказала чернокожата душа.
– И какво следва? – попитал човекът.
– Следва да си избереш възрастта, на която си бил най-щастлив. Аз не пожелах да съм отново млад; е, смъкнах някоя и друга годинка, за да нямам болежки, хихи. Изгледът от Ада е синьо небе. – завършил той.
Така нашият герой останал в Ада, където нямало измислени политици, престъпници, лицемери и всякакви други подобни. Те в Рая продължавали своята борба за територия и хартийки, преследвали ги собствените им творения. А в Ада царял мир. Избрал си да е на 53 г., не могъл да се лиши от потентност за цяла вечност. Забавлявал се, свирил, пял, пил и чакал с нетърпение да се събере със семейството си, когатo му дойдело времето. Бил щастлив.
изтачник: memoriabg.com
