Известно е, че обществената съпричастност е състояние на активно участие на членовете на общностите – заинтересовани страни (най-общо разглеждани като потребители на услуги) в процеса на разработване, прилагане и оценка на политиките. Ефективната обществена съпричастност е необходима предпоставка за качествени решения и действия в процеса на политиките. Тя представлява продукт на структурирана диалогична комуникация между публичното управление, определени заинтересовани страни и по-широката общественост, което на свой ред обяснява ключовата роля на ефективните комуникации в процеса на политиките. Ефективният подход към комуникациите и тяхната роля за изграждане на обществена съпричастност изисква на отношенията със заинтересуваните страни в дадена политика се гледа като на стратегически нематериален актив. Ако основната задача на комуникациите е да спомага за изграждането на устойчиви позитивни отношения чрез отчитане на потребностите и интересите на засегнатите общности, тогава логично процесът преминава в рамката на основополагащи, приложими във всички области на политиките ценности и принципи.
Енергийните политики представляват интересна проблемна област за прилагане на идеите за обществената съпричастност. Основната причина е в наличието на едно противоречие, което са наблюдава в сравнително малко области на политиките: от една страна, енергийният сектор е почти повсеместно силно регулиран, ръководи се от тясна елитна общност и традиционно е доста „непроницаем” за обществени инициативи, а от друга – през последните две-три десетилетия е подложен на нарастващ публичен натиск за ограничаване на вредите върху околната среда, който е принудил повечето правителствата да променят политиките си, например, като ограничават използването на въглеродни източници и да повишават енергийната ефективност.
По-нататък ще бъдат представени накратко два случая, илюстриращи ролята на обществената съпричастност при разработването и прилагането на един специфичен клъстър енергийни политики – навлизането на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ), или, както е популярно да се казва, на „зелената енергия”. Тази роля е особено същестена, тъй като редица изследвания са доказали, че въвеждането на такива енергийни политики (както и на политиките за опазване на околната среда като цяло) се натъква главно на политически (свързани с интересите на определени обществени групи), а не на технологични пречки.[1] Въпреки че понякога енвиронменталистите не искат да го признаят, почти всяка „зелена” енергийна политика влиза в противоречие не само с установени икономически интереси, но и с редица основателни реакции на данъкоплатците, потребителите (плащащи непосредствената цена) или местните общности (най-вече в селските райони, където обикновено са разположени инсталациите). По тази причина неизбежно се налага да се води сериозна и задълбочена дискусия със засегнатите страни, която не само трябва да се основава на убедителни и ясно поднесени научни доказателства, но и да дава отговори на най-болезнения въпрос – какви ще бъдат и как ще се разпределят ползите и разходите (екологични, социални, икономически) от новите политики.[2]
Първият случай обхваща практиката на т.нар. общностно-базирани микро-енергийни политики в Дания, най-важната особеност на които е участието на местните общности в собствеността на малки „зелени” енергийни предприятия (най-често – вятърни турбини и локални отоплителни инсталации) и в управлението на съответните услуги. Редица научни изследвания са показали, че този механизъм на създаване на обществена съпричастност има поне три проверени от практиката предимства: първо, повишава публичната информираност и компетентност относно сложните аспекти на енергийните проекти; второ, генерира материална заинтересуваност на общностите от ефективни възобновяеми източници; трето, допринася за по-гъвкав дизайн и прилагане на проектите.[3] Възникването на трайни позитивни отношения с по-добре информирани, активни и заинтересувани местни общности се оформя като важен фактор за взаимноотговорно партньорство, без което новите енергийни политики са обречени на трудности и дори на провал. В датския пример наблюдаваме видим успех: за периода от 2010 до 2013 г. потреблението на енергия от ВЕИ нараства устойчиво, за да достигне 41 на сто от консумираната електроенергия и 23 на сто от общото енергийно потребление, а малките местни отоплителни предприятия осигуряват над 75 на сто от съответната услуга.[4]
Пример за ефективността на това енергийно партньорство е ветропаркът в Миделгрунден близо до Копенхаген, построен през 2000 г. Проектът е реализиран като партньорство и е съсобственост (50 на 50) на комуналното енергийно дружество в Копенхаген и специално създадената в Миделгрунден вятърно-енергийна кооперация (Middelgrundens Vindmøllelaug co-operative). Интересното е, че кооперативът включва над 10 хиляди члена (индивидуални и коективни) с инвестиции от 500 до 3000 евро. Съществена подкрепа идва от датското правителство, което освобождава от данъци печалбите от инвестициите в този и други подобни последващи проекти. Както се посочва в един анализ на Международната агенция по енергетика, „тази форма на организация, освободена от традиционната водеща ориентация към максимална печалба, осигурява значителна подкрепа на правителствените намеси в областта на електронабдяването и отоплението”.[5] Специално проведено последващо проучване стига до извода, че обществената съпричастност чрез инструментите на кооперативната собственост води до „значително смекчаване на масово разпространените протести, блокиращи или забавящи проектите, както и до устойчиво взаимно доверие, на тази основа – до бъдеща подкрепа; поради това подходът е обещаващ пример за други подобни ВЕИ проекти в Европа”.[6]
Този датски пример е повод за няколко извода относно ролята на обществената съпричастност. На първо място, той потвърждава необходимостта от творчество и иновативност при избора на инструменти за изграждане на съпричастност, съобразени с местните условия. Съсобствеността в енергийните проекти е само един от тези възможни инструменти. На второ място, примерът подчертава необходимостта да не се подценяват значителните ресурси (време, усилия, политическа подкрепа и добра воля), необходими за формиране на действително устойчива и пълноценна съпричастност. Накрая, не бива да се забравя значението на последователното надграждане на информираност и компетентност сред участващите страни и техните представители. Що се отнася до съмненията, че такива практики могат да „работят” и у нас, без да подценяваме социално-културните различия, можем да посочим факта, че подобен скептицизъм е бил ясно изразен и при подготовката на представения датски проект. Една от важните особености на обществената съпричастност е, че тя никога не е предварително „готова”, а трябва да се изгради с целенасочени и добросъвестни усилия от всички страни.
Част от публикуваната статия: Обществената съпричастност – ключ към ефективността на енергийните политики | Анализ на случай от практиката | 30.09.2016 18:38 | сп. Ютилитис | стр. 46, 47, 48 |
Литература:
[1] Вж. напр. Stern, H. (2007) The Economics of Climate Change: The Stern Review, Cambridge University Press.
[2] Devine-Wright, P., ed. (2011) Renewable Energy and the Public: From Nimby to Participation, London.
[3] Вж. напр. Hoffman, St. and A. High-Pippert (2009). Community Energy: A Social Architecture for an Alternative Energy Future, Bulletin of Science, Technology & Society, 25.
[4] Danish Energy Agency, Key Figures 2013, http://www.ens.dk/en/info/facts-figures/key-figures/danish-key-figures
[5] International Energy Agency, Denmark 2013 Review.
[6] Sоrensen, H., L. Hansen, and J. Larsen (2012) Middelgrunden 40 Mw Offshore Wind Farm Denmark-Lessons Learned, Renewable realities–offshore wind technologies.
Андрей Велчев е Доктор по политология, както и собственик и главен редактор на медията за професионални комуникации luboslovie.bg. Експерт по комуникационни политики: „Изграждане на обществена съпричастност при стратегически публичночастни партньорства“.
Каква е вашата реакция?
